ДЕН СЛЕД ДЕН

Даниела Йорданова

ДЕН СЛЕД ДЕН

Събуждат ме стипчиви понеделници:
сушени чепки, дрипаво доверие…

Рубиненочервените ми вторници
се давят в чаши, тежки от съмнение.

На вкус тръпчива, с топла жилка, срядата -
натегнал грозд в средата на безвремие.

Четвъртъкът е сочен в кадифеното,
и грапав в нервното си настроение.

Но петък, с аромата си канелен,
зачева тръпка в устните притворени.

А съботата, бременна с недели,
поляга сластно в мислите разголени.

Неделята се ражда с цвят на вино -
опияняващо, уханно, лудо -
разлива се по вените незримо,
и ляга с нощите ми
                       - да ги люби!


ВРЪЗКИ

Светът ми продължава да изтича
по мрежи на мобилен оператор
и часовата разлика по Гринуич
разстройва говорните апарати.

За час отскачам всяка вечер в десет
на острова, обветрен и дъждовен,
край цветните градини на принцесата*,
до църквите от готика и спомени.
Във шепите й трудно се побира
на трафика обратното движение,
шотландският акцент в гласа вибрира
и българските думи са спасение!

След 7-часов тур над океана,
в страната на „големите възможности”
синът ми кацна.
В страх да не остане
изтръпват дните ми -
парливи, горестни.
От снимките усмивката му топла
усуква мислите ми с тел бодлива:
небето и над Канзас е дълбоко,
а багрите в сълзите ми преливат!

Най-малкото ми чудо, мили боже,
макар далеч, е в български предели.
Но столичният грохот я тревожи
и моя е през дългите недели!
Гадая мисълта й, разпиляна
сред викинги и брегове с фиорди:
за куфари и полети е рано,
но шведска реч преплита се в акорди!

След три слънца в душата ми е сянка…
След три усмивки има само сиво…
Остана ти, любов,
за да е празник
денят ми,
и тъгата да приспиваш!

——-

* принцесата - „Princess garden”


ЦЪФНАЛИ ВИШНИ

В бели шепи от сняг е просмукано виното -
меки кръпки от облаци,
                             дъх на пчели.
Зазорява се в мен, става зримо незримото -
цвят от дъхави вишни
                               в съня ми вали!

Цветни дипли нагъва денят ми по билото
и в косите ми вплита
                             листенца от сняг.
От живота стърчи на луната ми жилото
и ме жили -
                 да бързам към другия бряг!

Бели вишни света по хастар преобръщат
и отприщват омая
                       от цвят и треви.
Бели спомени грозд от години обгръщат,
а съцветия ронят любов
                                    и боли…


ХИСАРЯ

Прохладни алеи,
кръстосали сенки и стихове.
Зелени усои,
постлани с тревожен копнеж.
Стените на крепост,
пропити със залезни мигове,
постилат надежда,
избликнала в извор горещ.

Презрели смокини,
оваляни в слънчево пладне.
Ръце на старица
с бразди, посивели от бремето.
Протегнати длани,
събрали доверие жадно:
Хисаря -
градът, който спира дъха ми

и времето!


СВЯТ БЕЗ ТЕБ

Пилеят се дните ми - пилци наесен -
отрупани с грижи, съшити с мъгла.
Обнизват ги ноти на горестна песен,
на мисли усойни,
                    на скрита тъга…

Денят ми е пуст и по пръстите тихо
полепват талази от топла вина:
последната птичка изхвръкна
                                           и глухо,
тревожно засели се в мен тишина!

В дърветата вън не препускат светулки,
ухае на есен сънливият мрак.
Светът ми, нарязан от лък на цигулка,
се рони на мигове - ситен рояк!

Китарата дреме угрижено в къта,
и струните спят, натежали от прах,
ръцете ми ваят чертите ти скъпи,
слухът ми жадува за звънкия смях!

Преглъщам вината си, в теб утаена -
окови от обич ти вързах, нали?
Развързвам те бавно, полека, а в мене
стихии бушуват
                     и обич вали!


СТРЯХА

Имаме своя стряха, любов -
бяла, с вълшебен покрив.
Там обичта ни свива гнездо
нетърпелива, топла.

Дъбове сплитат клони над нас,
стройни ели ни пазят,
търсим я с времевия компас,
крием я от омраза.

Стичат се в нея цветни лехи,
снежен прашец я гали,
лунна роса от обич вали,
вятър светулки пали.

Слънчеви дни из нея сноват,
погледи страстни тичат,
води към нея Млечния път -
идвай да ме обичаш!


СОНЕТ ЗА ВИНО И ВИНА

Обич пълзи по дланта на лозата,
капчици нежност потичат.
Тегне от гроздове тежки асмата,
сокът по жилите тича…

В чашите с вино се плакне вината,
гасне любов спотаена.
Огнени тласъци дебнат сълзата,
вливаща пламък във вените.

Стича се слънце по кожата медена,
топло облизва зърната -
вино с вина утаена омесено
светло преточва душата.

Лепне грехът върху устните слепнали -
с вино преглъщам вината!


ВИНО И ЛЮБОВ

Цветът на виното е лумнал изгрев,
а по стъклото капки грях се стичат.
Уханието нишки точи винени
и думи падат с грохот непривичен.

Ръбът на чашата нарязва устните
и кълца страх,
                  обиди
                        и проклятия.
Преглъщам, а парчета дращят гърлото
и ме разпъват -
                    винено разпятие!

Дали от премълчаните ми горести,
дали от виното, с любов претакано,
денят ми олюлява се нескопосно,
подлага шепи,
                    и заспива ласкав.

Потъвам в обичта ти - пълна чаша
със вино -
             ти отпиваш ме полека,
събличаш грижи и вина от мене
и любиш ме
                   по лунната пътека…


ЖАЖДА

Жадувам за заспали часове,
за здрач, задрямал в ъгъла на стаята,
за сноп от притаени цветове,
за глътка вино в чаша с дъх кристален…

Жадувам слънчогледи и сено -
да чувам как похърква треволякът,
да галя с мисли нечие легло,
да знам, че някой някъде
                                  ме чака!


ДОМ

Домът ми е желаното пристанище,
където корабите акостират
                                  по празниците,
спуснали платнища,
избрали го, но без да го избират!

Домът ми е летището, където
долитат всеки празник самолетите
и приземяват уморени силуети
след битките,
                    спечелени в небето.

Домът ми е гнездото ненапуснато -
порасналите пилци се завръщат
и носят сламки празнични, изкусно
да ги слепят с целувки и прегръщане.

Домът ми е огнището запалено,
където втасва празничният лучник.
Любов облива дланите погалени
и стопля изпомръзналия пътник.

Домът ми - средище на три посоки,
на възел - не моряшки, а от обич,
на хан с врати, отворени широко,
на пламък
            и на кръстопът съдбовен!


ПРЕДИ БАЛА

Последни отблясъци, слънчев мой дар,
последни дни с теб, радост моя!
Потапям очи в кадифения чар
на твоите - залез сред зноя!

Скъпя всяка бримка от времето с теб
и вплитам тревогата в дните -
светът е свърталище с изглед свиреп
и да те изплаши опитва.

Но ти се усмихваш и щедро струи
от теб светлина,
                    цвете мое -
в душата ти дъжд от светулки ръми,
а в мене отекват порои!

Годините заедно правят завой
и тръгват обратно минутите:
през звън на китара с акорди безброй
до стъпки,
             в терлички обути…

Държа те в прегръдки и вкусвам едва
деня ти, към мене пътуващ:
ти с палави пръстчета търсиш света,
и обич с гласа си рисуваш!

Сред багри и минало галя насън
контури на спомен изплувал:
събличаш от струните приказен звън,
и обич гласа ти рисува!