ПОЕТ

Дончо Лазаров

ПОЕТ

За него мисли стихналата къща,
пред портичката майка му скърби.
Ала поетът все не се завръща
и няма да се върне може би.

той вижда път и сиви ямурлуци,
коли по пътя скърцат с ясен звук
и пада здрач, и стиска той юмруци,
че оня край далече е оттук.

Ах, как е душно в тоя кръг затворен,
където празнотата е съдба!
А той мечтае пак да бъде с хора
и пак да чуе ехо на тръба.

Мечтае да се вдигне срещу злото,
чело намръщил, хубав и висок,
и със бойците от четвърта рота
да крачи като Александър Блок…

Ала седи и душен дим го дави,
сърцето е разсечено на две.
И нищо той не може да забрави,
и нищо никъде не го зове.


ПОД КРУШАТА

Под бухналата в бяло круша
лежи като отсечен клон
и тъй е стихнал, сякаш слуша
издън земята нечий стон.

Кръвта от раната бълбука,
под него локвичка тъмней.
Далеко кукувица кука,
в клонака горе славей пей.

Но той не гледа, той не слуша -
така дълбоко е заспал.
И само бухналата круша
го ръси със цвета си бял.


ОЧИ

Със залез ще завършват дните,
след нощите ще грей света,
но все един и същ ще бъде
в човешките очи цвета.

Че ако всичко се променя,
ний как ще можем различи
приятеля си от подлеца
освен по чистите очи?

Любимите ще остаряват,
ала не кичура им бял -
за младостта им ще ни спомня
цвета, в очите засиял.

Дори смъртта, над всичко властна,
цвета им не посипва с прах.
За да повярват, че са мъртви
притварят клепките над тях.


ЧОВЕКЪТ

Красивото е вечно! То зове
да се надмогва всяка бариера.
Така, поел от каменната ера,
човекът е преминал векове…

И пак върви, очи далече взрял,
ту с грешна стъпка,
ту пък с верна крачка.
И уж е на стихията играчка,
а с твърди длани той я обуздал.

И пак върви. Към нови светове,
към бъдеще и ясно, и далечно,
че все така красивото зове -
велико, побеждаващо и вечно!


ПОД БАКЪРЧАЛ

Стои нащрек Бакърчал горе,
над него сив орел лети.
Как искаш в тоя час вечерен
като орела да си ти.

Сред облаците да поемеш
и да отлитнеш надалеч,
където твойте близки чакат
да те посрещнат с топла реч…

Ала не можеш да се вдигнеш,
тук нещо властно те държи.
Погледай само как орела
над тия зъбери кръжи.

И не въздишай, не завиждай -
орелът всякъде лети,
че птиците са без родина,
а ти, родина имаш ти.


НОЩ

            На Драгомир Асенов

Щурци не свирят в тая глухота
и птици не прелитат на ята -
нощта умира, бяла и прохладна.
Една звезда в дълбокото пропадна,
поръси златна пепел над света.


ШАПКАТА С БЕЛИ ПЕРА

                          На Нина

Шапката, шапката с бели пера!
Ти я забрави в мига на раздялата.
Кой ще оглежда сега в огледалото
веждите - тънките, шията - бялата,
шапката с бели пера!?

Вазата, вазата с бели цветя!
Ти я остави в часа на раздялата.
Милата! Как погрозняла е цялата.
Кой ще подрежда с ръката си - бялата,
вазата с бели цветя!?

Стаята, стаята с бели стени!
Ти я напусна в деня на раздялата.
Мъртви са днес в тишината - заспалата,
шапката, вазата, стаята - цялата,
стаята с бели стени!


КУЧЕ

           „Детството му бе създадено от едно куче…”
                                     Христо Ковачевски

Твойто куче
бе вълча порода.
Имаше страшен вид.
В действителност
бе добро
и възпитано.
Ала твоя нрав
бе достатъчен,
за да бъде опасно
в квартала ни.
Често
под кестена
в игрите улисани,
ний те забравяхме.
Но ти не забравяше
да напомниш за себе си.
И пускаше кучето.
То навярно желаеше
да подскача на воля
и се хвърляше яростно.
Към нас то се хвърляше.
Не хвърчаха пера.
Само писъци екваха
и кой дето намереше
се криеше блед.
Твойто куче бе твоят
неоспорим авторитет.
И ний те гледахме
с плаха почит.
И тръпнехме
да не би свойто куче
да насъскаш пак.
Тъй и раснеше ти -
със насъскване.
Това куче
създаде
твойто детство.
Оттогава
всички кучета мразя.


СЕЛЯНИН

            На Владимир Димитров-Майстора

Израства сякаш от земята
като стъбло на слънчоглед.
И като пълна златна пита
усмивката му грей.

Обръща той в зори към изток
обнадеждения си взор,
забравя даже да се кръсти,
че няма време за това.

Облича само прана риза
и тръгва - пратеник щастлив -
да занесе на равнината
на кюстендилските поля
най-светлата от всички вести -
орачът почва да оре!


НЕАПОЛИТАНЦИ

Те нямат нищо,
освен булевардите,
скръбта на старите си майки
и примера на своите бащи.
Крепи ги само вярата, че сутринта
ще се събудят здрави
и ще имат надница.

А притъмнеят ли очите им
от мъката на гладните недели,
разтърсват гневно рамене
като Везувий.
Само тогава лягат
върху релсите.
И спират влака на нощта.


ВЛАСТ

Отдавам се на разпиляване
на неочаквани места.
А как съм плакал на прощаване
и съм се бил със подлостта.

На мъжеството в дните зреещи
кога не ме слани слана?
Кога не мамеха ме пеещи
коси на влюбени жени?

И дните ми незабелязани
са се изплъзвали под дъжд.
Обичал съм. И хора мразени
съм опрощавал неведнъж.

Сега със своите опиващи
очи над мене имаш власт.
Не зная накъде отиваш ти
и де след теб ще стигна аз.

Но в разцъфтелите сияния
на тези ненадейни дни,
вървя по твойте разстояния
като по морските вълни.


ЗИМА

Ах, колко мръзнах!
Беше дълга,
непоносимо дълга и студена
се случи тази южна зима.
Квартирата ми бе за лято.
Снегът прегриза моя праг.
Бяла преспа
като жена до мен лежа.
И чаках пролетния вятър.
И чаках
на меките му устни шепота,
на нежните му пръски ласката,
омаята на сладкия му дъх…

Ах, колко е невярно, че обичаме!

Аз исках да ти бъда Данте,
но ти не беше Беатриче!

Сбогом!


РАКОВИНА

… Преди минута само бързаше насам.
Преди минута диреше почивка
след тежката умора из морето.
Ала брегът го срещна мълчалив,
прозорците го срещнаха угаснали,
открехната посрещна го вратата.
И той стоя минута на брега,
за да изхвърли тази скъпа риба, -
не беше вече нужна никому.
Три денонощия я бе ловил
в бора с водата, с вятъра нестихващ
и на морето върна я сега.
Коремите на рибите се бялкат
като пера, откъснати от лебед,
а гърбовете - черни ятагани -
водата черна срязват като с нож.
И ето го. Напусна той брега.
Все по-навътре тегли го морето.
Сърцето му е тъмна раковина
и празно като лодката, в която
бе улова му, люспест и блестящ.
„Хей-й-й, неспокойнико-о-о! Къде си?
Спри!”
Кой го вика? Никой. Никой.
Тъмнее там брегът без хоризонт.
Прозорците от три дни са угаснали.
От три дни е отключена вратата.
Това е вятърът. Той вика нещо в тъмното.
Пусни веслата! Лодката сама
ще се люлее по вълните черни.
И не мисли. Недей си спомня нищо.
Завинаги! Завинаги! Завинаги!
Така е по-добре.
Стопанката на къщата я няма.


ИЗМЕННИК

Ти няма да умреш като герой.
за теб не ще се пее: „Жив е той…”
От чуждата трапеза чакаш залък.
И запомни! тук всеки ще узнай,
че като куче свършил си накрай -
бездомен, безотечествен и жалък!


ПИРИНСКА НОЩ

Демяница е шумна като гатер.
В действителност тя гатера върти.
И той сега е палнал сред гората
бледнеещи и мигащи звезди.

Те осветяват във зелено клека
и хвърлят сенки с мурите над мен.
И аз не спя. И чувам как егрека
потръпва от копито на елен.

Нощта е звездна. Тишината шушне.
Насън ли е, наяве ли това:
една звезда отнякъде се люшне
и в бездната се спусне през глава.

Това е катерица или птица,
преминала през светлото ей тук.
И аз не дишам. Леко ме униса
познатият планински нощен звук.

Така е тихо. И така приятно.
Душата ми е цялата покой.
И пак се връща времето ми златно.
И пак светът, насън сега, е мой.


ХЕМОГЛОБИН

В успокоената държава
на мойте чувства отпреди
звездата твоя засиява
над неугаснали звезди.

И като сипеите стръмни
мойте артерии бучат
и се изкачват всички кръвни
телца към лявата ми гръд.

Цъфти просторът и от тъмен
се разсветлява чист и син.
И се възвръща пак в кръвта ми
тъй нужния хемоглобин.