БЕЗСЪНИЦА
БЕЗСЪНИЦА
Трябва да е умно, много умно
писаното във среднощен час.
Трябва да е нежно, много нежно,
като лъх, полюшнал житен клас.
Ала трябва и да е дълбоко -
като древното око на яз,
а на дъното му отвисоко
непокорно да ви гледам аз.
Как да стане? Как да го извая?
Ето, вече гука утринта
и наднича в сумрачната стая
робската душица на деня.
САМОЧУВСТВИЕ
Не ме намразвай! Нека да е лудост
това, което изповядвам - нека.
Повярвай ми, от този час нататък
без мен ще обеднява в теб човекът.
Защото крехката ми сила знаят
прастарата земя и небесата -
жена съм. И в душата ми витаят
на сладките магии чудесата.
А слабото ми рамо е способно
да понесе най - мъжката омраза.
Очите ми за теб са място лобно -
те мамят и със вярност те наказват.
Повярвай, ще ме носиш като рана,
отворена от странното ми име.
Гласът ми като житце неприбрано
в теб ще кълни след всяка нова зима.
И ще ме срещаш - в друга. В много други!
И няма да избягаш от властта ми.
Че аз живея в хубостите луди
на всичките жени, от теб избрани.
СЕЛО
Гарван грачи на круша,
нема кой да го слуша
две-три баби безухи,
дедо куц, за разтуха,
пет магарета стари,
три овчици сугари,
кон с подбити копита
и проскубана свита
от петльови другарки -
дребнояйчести ярки.
Скърца с труд колелото
на герана в селото.
Гарван грачи, нарича
песента си нептича:
аз съм кмета, пъдаря,
аз съм тук господаря!
А полегнал на кръста,
като в шепа трипръста
Ангел Божи домува,
сам черкува, черкува!..
ОКТОМВРИ
Есен тъй обикновена -
върху бялата слана
светят листите на клена
и кълни във мен вина.
Как така - умира нещо,
а в сърцето няма плач?
Разумът попива вещо
утринния хладен здрач.
Аз се мъча да не газя
грубо жълтите листа,
във сърцето да запазя
тържеството на смъртта.
Бавно, бавно зрее чувство
в още лятната ми гръд
към великото изкуство
да умреш с красива смърт…
По закона непреклонен
на вселенския живот
дишат под листа отронен
пъпка, цвят и смъртен плод.
СИВОГЛЕДО
Сова будна вика нощем.
В утрото врабци се карат.
Гълъби като кокошки
спъват ни по тротоара.
Привечер крадлива сврака
дебне нещо да отмъкне.
В мен поетът горко плака,
преди сънно да замръкне.
ЗЕМЕТРЪС
Не спях, ала сънувах, че съм мравка…
ДЕТЕ
Улавя думите ни в полет,
опитва ги на вкус -
като храна.
Подобно цвят,
разпукнал се на пролет,
уханно връща звуци
на света.
АПОКАЛИПСИС
От нещо сепнат, олюля се
и своите листа обърна
с лице към корените черни
вековният и мъдър ясен.
Изпънал всичките си жили,
набъбна коренът в земята
и спря на соковете пътя…
Какво ли иде, Боже мили!
Ослушаха се и замряха
по склона храстите бъбриви
и рой пълчища - дребни твари
притулиха под свойта стряха.
Рога изправи край реката
еленът горд и спря да пие…
Полегнаха родилки-ниви.
Надвисна сянка в долината.
…Единствено човекът още
не иска да усети края -
проправя си пътека в рая
със брадва във ръцете, нощем…
ГЛЕДКА
Виж го - малък като залък,
но все пак юнак.
Шапчицата му накриво
и с едно ботушче само,
бялото палтенце - сиво,
а ръкавчето съдрано.
Бродят покрай него в двора
мокри птици, тъжни хора,
котенца край майка гладна,
а над всички слънце хладно.
Сиво, калничко, самотно
малко дворче безимотно…
Но под есенния дъжд
крачи бодро малък мъж.
