Трифон Михайлов

Из „Времена” (2011)

Още на 7-годишна възраст ми възложиха да паса кравите, юницата и коня, за които изцяло се грижех. Родителите ми щадяха и глезеха сестра ми Славка, тъй като „тя била слабичка” и не можела да отговаря на изискванията на пастирлъка. За кравите и коня преди мен се бяха грижели последователно Евгени, а сестра ми Мара дори яздеше кобилата. Когато дойде ред на Славка, нейните задължения като пастирка бяха прехвърлени на мен, въпреки че беше с 5 години по-голяма от мен, а аз бях още 7-годишен и не ходех на училище.

- Она, мале, е слабичка - оправдаваше я майка ни. - Не може да ги пасе. Ще ги опусне да направят пакост в чуждите ниви. Пък и е страхлива. Не е като кака ви Мара. Ти си момченце. Я виж - цял мъж. Ти по можеш да пасеш добитъка.

Съгласявах се. Щом съм вече мъж! Но имаше един малък проблем. Аз в действителност си бях още малък и не можех да яхам кобилата. Тя беше кротка и дресирана и не се нуждаеше от управление. Знаеше сама пътя до пасището и обратно. След като отвързвахме сутрин кравите за паша, баща ми ме поставяше на гърба на кобилата.

Хващах се здраво с едната ръка за гривата й, а с другата вземах остена и подкарвах стадото. С мен неизменно тръгваше и нашето куче. Така пристигахме на ливадата на Дзидо. Там се смъквах от гърба на кобилата. Връзвах я с въже за някое дърво и поемах функциите си на пастир. Това вършех с удоволствие. Чувствах се отговорен. На връщане за дома на обяд нямаше кой да ме качи на гърба на кобилата. Пасището бе непосредствено до лозето ни, където имаше ниска клонеста ябълка. Аз прикарвах кобилата до дървото.

Покатервах се на него и оттам скачах като котка на гърба на кобилата. Хванал се здраво за гривата и юздата, подкарвах кравите обратно и благополучно пристигахме у дома. Така два пъти на ден. Понякога обаче номерът с ябълковото дърво не ставаше. Въпреки че кобилата бе кротка и дресирана, случваше се така, че тъкмо когато скачах от дървото, за да я обяздя, тя мръдваше настрани и аз тупвах на земята. Понякога това се повтаряше по няколко пъти. Друг път кобилата се заинатяваше и не искаше да се приближи до дървото. Аз се разплаквах. Добри хора от близките ниви идваха и ми помагаха.
- Дочо, що ленкяш, бе? - питаше дядо Спас Маринов.
- Ами, не мога да се кача на кобилата. Тя бяга и не иска да се доближи до ябълката. И дядо Спас ми решаваше въпроса.

Случваше се и друго. На връщане от пасището по обяд кравите се спираха на реката на водопой. Кобилата също. Когато е много горещо, кобилата отиваше в по-дълбокото на вира и така както съм на гърба й, лягаше във вира. Жените от съседните дворове изпищяваха:

- Леле, детето ще се удави!

Но детето не се удавяше. Докато кобилата се гласеше да легне във вира, аз скачах настрана, за да не ми застъпи краката. Дърпах поводите й и тръгвахме за дома, доволни от хладката баня.

Насред южната граница на двора, досами каменната ограда се издигаше като великан старият дуд. Дядо ми Трифон разказваше, че откак го помни, тоя дуд си е все такъв огромен и величав. Нашият вековен дуд раждаше дуди, които бяха нашият десертен плод през цялото лято. Щом докарвах кравите от паша, аз се покатервах и ядях дуди до насита. Ръцете и устните ми ставаха мастиленосини, но на това не обръщах внимание.

Сестра ми Славка не можеше, или не смееше, да се качва, та аз й тръсвах клоните и тя събираше дудите в кошничка. Така всеки ден. Трябва да призная, че никога в живота си не съм ял по-сладък плод от нашите дуди!…

Един ден всички от дома бяха на работа. Оставили бяха сестра ми Славка да пази къщата. Връщайки се с кравите, прегрят от слънцето и изгладнял, попитах какво има за ядене.

- Чорба - отговори ми тя. - Много е блага. Искаш ли да я опиташ?

И ми подаде пълна лъжица да я опитам. Вместо супа беше гребнала от помията на прасето. Разбрал измамата и обидата, аз я погнах да я бия. Бях вече позаякнал и я надвивах. Тя като котка се покатери на големия дуд пред къщата. Аз също се покатерих, за да я хвърля от дървото. Тя изпищя. Случайни минувачи извикаха по мен и аз я оставих.

Ще разкажа само още един случай от шмекериите и хитрините на сестра ми Славка. У нас има поверие, че който кихне пръв на Бъдни вечер, на него ще се подари първото агне или първото новородено теленце. На една Бъдни вечер, след като всички бяхме изтеглили късметите от баницата, Славка изчезна от софрата. Тя винаги знаеше в кое парче от баницата е парата, тъй като все се въртеше около мама, докато правеше баницата и разпределяше късметите. Изведнъж я видяхме клекнала зад печката, като се разкиха неудържимо. Беше отворила пахарчето с лютия червен пипер. Тя не само се разкиха, а се и разкашля, но изпусна и разсипа пипера. Аз ако бях направил тая пакост, непременно щях да отнеса пердаха. Но нея я глезеха.

- Она, мамина, е толкова слабичка, че няма къде да я удариш.

- Глезете! Глезете я - възмущаваше се по-голямата ми сестра Мара. - Тя един ден ще се качи на главите на всички ни! И го направи.

На Нова година ходех да сурвакам близки и роднини. Бях си изкарал 10 лева. Тя се чудеше как да ми ги вземе. Реши, че юницата Живка е нейна. Предложи ми да я купя за 10 лева. Написа договор. Аз отидох при дядо Трифон да се посъветвам дали е на сметка да купя юница за 10 лева. Дядо явно се бе включил в шегата. Каза ми, че е много изгодно да се купи юница на такава цена. Тя написа договора, в който включи клауза, че в случай на неустойка, да заплатя двойно сумата. Договорът ме задължаваше да паса юницата и майка й, тъй като аз все още роптаех, че пререждам кака си Славка в пастирлъка. Като свидетели се подписаха дядо ми Трифон и Петко Котлара. Значи няма мърдане. Пастирлъкът ми бе узаконен с договор!

Понякога сестра ми Славка си позволяваше и по-лоши шеги.