Зоран Пейковски

превод: Ваня Ангелова

ДА НЕ МИ Е МЕЧТА

Не знам какво да правя
с жаждата си за любов,
с мислите,
вълнуващи настоящето,
с порива, заплашващ ме
преди събуждане.

Просто обичам.
Като за последно.
Сякаш
спасявам светлината,
все едно решавам
съдбата на деня.

Просто страдам,
като че съм наказан,
като че болката
ми е отсъден грях.

Затова панически
се страхувам
да не се превърне
в мечта за мен
всичко земно,
което имах,
или нямах.

ДОКАТО ТЕ ИМА

Когато нощта става ден,
аз знам, че отново
ще видя
лицето ти.

Когато нощта става ден,
аз изживявам остатъка
от съня си,
докато те има.

Когато нощта става ден,
се събуждам във вечността
на твоето съществуване,
там,
където те има.

Когато денят се превръща в нощ,
в моята стая се разсъмва,
докато те има.

БЕЗСМИСЛЕНА

Няма благословия
за заминаване
в собствено изгнание.
Не можеш
да стъкмиш мечтите си
в бъчвата на сбогуването.
Колкото и да бягаш,
около теб
непрестанно се заплита
възелът на съдбата.

Безсилна е мъдростта,
когато душата
се лишава от памет
и всеки промисъл
остава безкраен,
докато само една мисъл
е по-силна
от останалата част на света.