В ПЛОВДИВ

Сергей Шелковий

превод: Красимир Георгиев

В ПЛОВДИВ

В България съм - спирам се сред парка,
от щедър плод на плодовит обнов
обсипан съм по пловдивски, по царски;
за дежавю щастливо съм готов.
Черница, дуда я наричат нея -
таз клонка кичеста от двор голям
на мойто мило детство пак се смее,
отново жива, както всичко там…

Белей и лилавей, чернице-дуда!
И заедно да пръснем плодове
край планини родопски с дивно чудо
сред керемидените градове.
Блестящо юнско слънце се разраства,
изпълва Пловдив с плодоносен чар.
И дългият ми път към изход властва,
където и богатство, и товар

пред нещо безтегловно губят тежест,
пред същност с по-дълбоки глъбини,
и сред искри антични ме развежда
с цвета на подмладените ми дни.
И спирам се сред тоз старинен полис.
На седем хълма Филип град изви -
от Атина и Рим по-древен. Пловдив
разказва в ярката старинна повест
как реже драконовите глави.

—————————–

В СОЗОПОЛ

О, да, народно вино пия цял живот -
ту българската „Меча кръв”, ту от Тоскана
„Кианти”, а и „Инкерман”. Клатушкам ход
с усмивка и припявам тихичко-пияно
без клетви и глупашки буфонади глас
за хан и орда с власт над цялата вселена…
А руен „Карнобат” дари ли ми Бургас,
възпявам карнавалната му сласт към мене.

На този морски бряг господства цар Газпром,
надут московски говор всяка крачка мята,
гори ни слънцето и облак рони стон,
готвачът мургав реже шопската салата.
Сервира в шарена чинийка туй-онуй
Боряна. Вглеждам се в очите византийски
и искам да даря искри безбройни тъй
отдайно като псалм на влюбен стар вития.

Тук всичко ясно е: Созопол и Бургас
обдишват нефтохим и кашлят сред мъглата.
„Лукойл”, не даващ пет пари за вас и нас,
додестилира нефта и множи парата.
О, не, имперската пътека пак е там
в дома на розите! Плачи, Константинопол,
и трепери, Стамбул! Държавническа сган
таи подаръци след „Искандер” и „Топол”.

В поклон е Кремъл към железен „Сатана”,
а не към Бог. Нов ров дошлите дни притурят,
в бандитски изкоп търси изхода страна,
а кум и брат поят червени пиандури.
Но този, който вади меч на майка Рус,
той сам от меч ще… - и нататък все по текста.
Созопол, сива птицо, сбогом, в пътя къс
не ще се върна. Чайките околовръст
ме пъдят: „Ти сред свойте си търси невеста…”

—————————–

* „Инкерман” - марково вино, произвеждано във винарните на Инкерман - крайния югозапад на Кримския полуостров, територия на гр. Севастопол.
* „Искандер” - руска квазибалистична ракета с малък обсег; „Топол М” - съвременна междуконтинентална балистична ракета, конструирана от Русия след разпадането на СССР; „Сатана” („Satan”) - съветски стратегически ракетен комплекс от трето поколение.
* Опитах се да преведа това многопластово и до голяма степен непонятно стихотворение на моя приятел Сергей - поетичен Вавилон на рускоезичен украински поет край бреговете на старинния български град Созопол. Да предам сложните му лутания между идеала за Първорус, тегобите на съвремието и пътешествията на опиянението. Май не успях… Бел. прев.

—————————–

ПЕСНИ КРАЙ МОРЕТО. ЧИРИКАЙ, ЛЯСТОВИЧКЕ, ПЕЙ В НИРВАНА

                        На Красимир и на Лора

Созопол пойни лястовички вее,
на жици край хотел „Софи” стоят.
Нов ден с усмивка пак ще ме залее,
арабика ще зрее аромат.
И утре, щом се в София отбия,
то, вижда Бог, ще се завърна тук
при волните Орфеи и витии,
пчели в тревите, в жици птичи звук.
Чирикай, лястовичке, пей в нирвана!
Светът без трелите би обеднял,
живородени в мънички гръкляни
в крайбрежния Созопол синьо-бял…

След тоста с Красимир ще се завърна
от София - в гнездото на „Софи”,
ще срещам морски изгрев, крясък гърлен
на птиците, с простора визави.
След тоста с Лора - ах, Сафо софийска,
пчела сред рози, взор-наркоза - пак
в Созопол. Да пребъде в тази близка
вселена на поетиката рискът,
на дни-метаморфози таен знак.

—————————–

ВЕЛИКО ТЪРНОВО

Бди, моя скитническа сила -
без теб ни радости, ни плам.
Благодаря, че ме закриляш,
обичаш ме, крепиш ме там
по пътя ми. Сестрице, дръж се:
в ръка с трофеен ятаган,
на ключица с лазурно кръстче,
с преплетено змийче на стан.

Тъй в Търново като змийчето
кръжи смарагдова река.
Искрее чисто дефилето:
петак от римски бронз в ръка
и петвековно турско иго
сред маковете ден след ден…
Вселенски гръцки взор издига
широколистен стар бадем.

Белеят скални вертикали,
завои стичат се край мен.
До камък стига генералът,
поляга Гурко уморен.
Фамилията му епична
за всеки царски мъж е знак…
И с Божията воля всичко
край свободата ще е пак.

През дивите клисури жилки
извайват дивни красоти,
с великотърновските билки
на пост молитвен пак си ти.
Полята с макове помита
на Янтра кехлибар суров.
Лозя подготвя под скалите
за ново вино войнът нов.

—————————–

НЕСЕБЪР

Несебър, полис с каменни вълни,
старинен слой и пласт-римейк са в цяло,
тръба над битки нявга тук е пяла,
стоманен звън и бронз в плътта на дни.
Несебърски базилики стремят
под византийска шарена окраска
към Босфора, към площи с мощи царски
завет на патриаршеския съд.
Традиции с имунитет са в рой,
тъй цвят до цвят ехинацея трупа.

Но митовете се превръщат в глупост,
щом дълго време няма нов герой.
На жертвения камък същността
аз търся в реставрираното тяло!
Дали наистина не е изтляла
сред оцелелите ни дни честта?
Стотина километра до врата
на пролив Истанбул-Константинопол.
Осмислям ли пътеки, дни и тропи?
На север гледам, върнал се в Созопол -
и виждам Крим. На гривите калта.

—————————–

* Несебър - град на българското Черноморие, населен още от бронзовата ера. Според древногръцки източници - 620 г. пр. н.е. в Несебър е роден Езоп.
* Ехинацея - красиво цвете, целебна билка.

—————————–

КРЪСТЪТ НАД СЛИВЕН

Сливен. Връх, инатлива рекичка,
ален мак по ливадите там.
На върха като вечна свещичка
кръст издигнат. Но срам като храм
сред сърцата таи се, будува.
И я виждам, познавам я аз,
в първородни гърнета как плюва
тази черна езическа паст.

В Сливен пак зеленеят си сливи.
Лев за баничка вкусна ще дам.
Над перона витай мълчаливо
кръст планински - на вятъра храм.
Права слава не зърнах, но виждам:
дъвка жвака в безбожната пот
смъртоносно по-близо прииждащ
сатанински събрат патриот,

ненаситен и алчен остава
гундяевски държавник чевръст…
Сливен сръчно широко дарява
небеса с електрически кръст.
Към сестра-бродеристка любезна
влюбен поглед - за нас - ще отдам.
А имперската пирова бездна
е за всички, уви. Смисъл чезне
в пепелта на Плеяди разстлан.

—————————–

* Сливен - град в Югоизточна България, територията на който е заселена през шестото хилядолетие пр. н.е.
* Кръстът над Сливен - 33-метров осветен метален кръст, издигащ се над Бармук баир край Сливен. В постамента на православния символ е вградена частица от кръста, на който е разпънат Христос.
* Гундяевски… - специфично нарицателно.

—————————–

ВОДА И ОГЪН

Самолет над пороя се вдигна,
над водите турбини бучат.
Рине хаос с нащърбени бивни
за билините кръвен обрат.
Каин, Каин! А Авел къде е,
твой харесван от Бог малък брат?
Бродиш сам в храсталака кървеещ,
няма път да намериш назад.

Излетял, еърбъсът се носи,
сред потопа лети над Бургас;
умоляван от брата за посев,
към семейна межда бързам аз.
Към Украйна се връщам - родино,
сеч казашка, варяжка Рус ти!
Но в сюжета на страшни билини
нито ред с бъден лъч не блести.

Юни вихри към Варна притуря,
дълго тътне над Търново гръм.
Сред триумф на балканските бури
огнен дом срещам в братския друм -
този дом мой от райската повест,
блатен стан край рекичка Луган -
първоцвет, първородство и съвест,
ясна рана по пътя избран…

И летя аз натам като птица,
гдето зрее възмездие в риск,
с уморена и злобна зеница
пак се цели към мен снайперист;
зад ограда безкръвна вековна
казус с шифър набръчква лица…
Крепне пламък над суша греховна.
Агнеците на български овни
кротко искат вода от Отца.

—————————–

*Билини - устни народни епични и фолклорни поеми и умотворения, руски героичен епос.
* Еърбъс А 320 - пътнически самолет за къси и средни разстояния.
* Отново многопластово, сложно, езоповско, лутащо се между огорчения и надежди, изключително трудно за превод стихотворение на моя приятел Сергей…

—————————–

ДЪРВЕНИ СА ПЕРИЛАТА, ДЪРВЕНИ ТЕРАСИ ИМА

Дървени са перилата, дървени тераси има,
дървени са стъпалата и припяват с тъжен глас,
времето е безсърдечно и година след година,
час след час променя в пепел крехкия уют край нас.

Зърнест, слоест, живораждащ, за искри смоли разтворил,
плува дом наследствен боров, клатещ се, одушевен.
На верандата пашкулът с дървесината говори
над седефената жилка на ефирен сънен ден.

Разноцветни и горещи ромбове стъклата срещат,
рой крилца на водно конче стаята ще облече…
Кой с лъжичка чая гони, кой ли чупи орех с клещи?
Чий ли разговор за нещо край трапезата тече?

Кой ли в рокля светлосиня и обляна с изгрев риза
над семейните съдини бае за безкрая бял?
Кой ли тежки стъпки рони, с великански крачки влиза?
Аз сега единствен помня кой бе в този дом живял…

Аз единствен виждам сини стъпала от бор. Разлети
капки восък - на веранда, блик от счупено стъкло…
В изоставена градина хладни дървени джуджета
и бележка от отдавна - спомен в светлото било…

—————————–

ЗАД ПРОЗОРЕЦА - НОЕМВРИ

Зад прозореца - ноември. Сняг се смъква и топи се.
Гълъби калта обхождат, драскат клинопис красив…
Ако двама-трима души твойте размисли прочитат,
съчинителю, повярвай, значи ти си още жив.
Да се знае: има утре. Ти не бързай, брат по вяра,
кръст да сложиш, хладни лапи, щампи от студена кръв
в страницата топлокръвна. Дреме в зимна дрямка звярът -
за припаднали влечуги, гущери и жаби стръв.

Но сърцето твое бие - ето, в мъртвото ни време
над амнезиите гъгне изкопаемата гад!
Ни приятен, ни любезен, за народа безполезен,
без „exegi monumentum” тъне в предразсъдък град.
Ала любовта - остава! Нека зов да продължава,
на града-всемир да даваш не на заем думи ти.
Кръглолоб като читател гълъб сив в мъглата плава,
на перваза ти се мята. И душата там блести.

—————————–

БЕЗ ФАБУЛА

Денят просветна. Секна мощен дъжд,
дан в есенните разливи изпрати.
Син поглед метна индиански вожд
през клена и косите на върбата.
И странно - сред сърцето ми гори
не за раздели и тегоби огън,
а споменът за детските игри -
за лъкове от ясенови клони…

И пълен е с победи в бъдна вис,
мълниеносни и неоспорими,
денят щастлив след изгрева златист -
без цифри отрицателни и мними,
без имена, без дати, без рефрен,
без фабула особена да свърта,
той толкова години свети в мен,
че сякаш той и аз сме тук безсмъртни…

—————————–

САМОТАТА Е ИСТИНА

Да, истина е самотата. Тя
жестока е, но е целебно-властна.
Дух на слепец е и око на ястреб
в покоя след напусната тълпа.

Огромен сън бе нявга наш другар.
След туй сънят наяве бе прехванат.
Какво накрая всъщност ни остана?
Предзимен вятър, братко критикар!

Остана в тясна стая да мъжди
на черно-сива есен светлината,
когато и по пладне здрач тъмни
и всичко чакано е в прежни дни;
в гнезда далечни литнаха децата…


В ПЛОВДИВЕ

Остановлюсь - шелковицей болгарской,
щедротами пупырчатых плодов,
осыпан я по-пловдивски, по-царски
и к дежавю счастливому готов.
Она черницей-дудой здесь зовётся -
та ветка ягод, что среди двора,
в мальчишестве моём, опять смеётся,
жива, как всё, что было - там, вчера…

Белей же, лиловей, черница-дуда!
Играй, моя попутчица-дудА, -
и здесь, у гор Родопских, и повсюду,
где рдеют черепицей города.
Июньский полдень солнцем переполнен,
и полон Пловдив плодоносных чар.
И долгий путь мой, что к исходу склонен,
ведёт туда, где деньги и товар

пред чем-то невесомым вес теряют,
пред тем, чья суть - глубинней, и верней,
пред искрой, что из антики играет
цветною силой молодильных дней.
Остановлюсь - вокруг старинный полис.
Филиппов Пловдив на семи холмах -
древней Афин и Рима. Притча-опись
всё длится, всё алеет вязью повесть
о срубленных драконьих головах…

—————————–

В СОЗОПОЛЕ

О да, я пью всю жизнь народное вино -
то „Мечу* кровь” болгар, то „Кьянти” из Тосканы,
а то и „Инкерман”. И если впрямь смешно
мне форте, то засим пою я тихо-пьяно -
без клятв и буффонад, без воспалённых фраз
о том, что хан орды - властитель всей Вселенной…
А если „Карнобат” подарит мне Бургас,
спою про карнавал багряной влаги пенной.

И здесь, на берегу, где правит царь Газпром,
где слышен, что ни шаг, Москвы спесивый говор,
мне солнце плечи жжёт, и слух ласкает гром,
и помидор сечёт по-шопски смуглый повар.
И вот уже несёт в тарелке расписной
Боряна то да сё. И в очи Византии
гляжу я, чтоб опять все искры до одной
передарить псалмам влюблённого витии.

Здесь, впрочем, всё - путём: Созополь и Бургас
вдыхают нефтехим и кашляют в тумане.
„Лукойл” не дует в ус и, щуря цепкий глаз,
перегоняя нефть, смердя, качает мани.
О нет, не заросла имперская тропа
в края балканских роз. - Молись, Константинополь,
и трепещи, Стамбул! Державников толпа
лелеет миру дар - за „Искандером” „Тополь”.

И Кремль поклоны бьёт железной „Сатане” -
не Богу. Дни пришли, когда предельно ясно,
что из ордынских рвов не выбрались оне,
братья да кумовья, адепты бражки красной.
Но тот, кто вздымет меч на мать, на Перворусь,
тот сам же от меча… - и далее по тексту.
Созополь, сизый птах, прощай, я не вернусь.
Сквозь призму крыл твоих - надежды дрожь и грусть.
И чайки крик: „Ищи среди своих невесту…”

—————————–

* Мечу - медвежью (болгарск.).

—————————–

ПЕСНИ У МОРЯ. О ЧЁМ ЩЕБЕЧЕШЬ, ЛАСТОЧКА В НИРВАНЕ…

                          Красимиру, Лоре

Созополь певчих ласточек качает
над виллою „Софи”, на проводах.
и новый день улыбкой привечает
с арабикой душистой на губах.
И, если завтра я умчусь в Софию,
то, видит Бог, ещё вернусь сюда,
где в воздухе - Орфеи и витии:
в агаве - шмель, в касатках провода.
О чём щебечешь, ласточка в нирване?
Мир оскудел бы без легчайших нот,
живорождённых в крошечной гортани -
вне пряжи лилий, вне хлопот-длиннот…

Вернусь от Красимира из Софии,
и снова - на балкон гнезда „Софи”:
встречать морской рассвет и горловые
признанья щебетуньи-визави.
Вернусь от Лоры, от Сафо софийской,
шмели средь роз - очей её наркоз!
Cизарь Созополь, да пребудет близкой
Вселенная за синеморья риской,
за тайным смыслом дней-метаморфоз…

—————————–

ВЕЛИКО ТЫРНОВО

Крепись, моя бродяжья сила, -
не пить, не петь мне без тебя.
Спасибо, что меня хранила,
неведомо за что любя,
на всех путях. Крепись, сестрица:
в руке - трофейный ятаган,
лазурный крестик у ключицы
и перевитый змейкой стан.

Вот так и Тырново обвито
змеёй смарагдовой реки.
Искрит его ущелий мыто:
и римской бронзы пятаки,
и пять веков казны турецкой…
Над сменой принципов и вех
вселенской волей веет грецкий
широколиственный орех.

Белеют вертикали-скалы,
мчит по излучинам поток.
И генерал Гурко устало
у камня на траву прилёг.
Его фамилия, вестимо, -
примета царского хохла…
Всё мимо Божьей воли, мимо
свободы - вечность унесла.

Остались дикие ущелья
и хаток лепка-лепота,
Великотырновское зелье -
азы молитвы и поста.
Всё поле маков-фесок алых
янтарной Янтрой снесено.
И зреет на отвесных скалах
каких-то новых войн вино.

—————————–

НЕСЕБАР, ПОЛИС ПАМЯТНЫХ КАМНЕЙ…

Несебар, полис памятных камней,
известняков, с налётом новодела.
Когда-то здесь труба над битвой пела,
звенели сталь и бронза в злобе дней.
Несебарских базилик череда
рябою византийскою окраской
устремлена к Босфору, к раке царской,
к завету патриаршьего суда.
Традиция бодрит иммунитет,
как, например, цветок эхинацеи.

Но дряхлый миф впадает в ахинею.
когда героев новых долго нет.
И суть ищу я в жертвенных камнях:
что есть в них днесь, помимо новодела?
И правда ли, что честь в них не истлела,
в смертолюбивых выживая днях?
Сто километров с лишним - и пролив,
где дышит Истамбул-Константинополь.
Пойму ли дни свои, осмыслю тропы ль?
Гляжу на север, возвратясь в Созополь, -
и вижу Крым. И грязь разбойных грив.

—————————–

КРЕСТ СЛИВЕНА

Сливен. - С гор норовистая речка,
маки алые по берегам.
На горе, как повинная свечка,
крест воздвигнут. Но срам, аки храм,
в сердце, крепко пожившем, таится.
И нельзя мне не видеть, не знать,
как плюёт в первородства криницы
чёрной пастью языческий тать.

Зелены ещё Сливена сливы.
Лев за баницу с брынзой отдам.
Над вокзалом парит молчаливо
горний крест - православье ветрам.
Правой славы не видел, но вижу,
как безбожную жвачку жуёт,
подходя всё смертельней, всё ближе,
каин-брат, сатаны патриот,

как ощерен несыто и жадно
вседержавный гундяевский хам…
Дарит Сливен размашисто, ладно
электрический крест небесам.
И коль здешней сестре-вышиванке
я оставил влюблённости взгляд,
это - нам. А имперская пьянка -
жаль, но всем. Гаснут смысла останки
средь обрушенных наземь Плеяд…

—————————–

* Баница - слоёный пирог.

—————————–

ВОДА, ОГОНЬ

Аэробус взлетает над ливнем,
опираясь на рокот турбин.
Роет Хаос зазубренным бивнем
ров неровный для кровных былин.
Каин, Каин! Где Авель, твой младший,
приглянувшийся Господу, брат?
Проломившись кровящею чащей,
не отыщешь дороги назад.

В аэробусе „триста двадцатом”
над потопом Бургаса взлетев,
путь держу, заклинаемый братом,
на межу, на фамильный посев.
Возвращаюсь к тебе, Украина,
Сечь казачья, варяжская Русь!
Но в сюжете жестокой былины
ни строки угадать не берусь.

Хлещут Варну июньские воды,
и грохочет над Тырново гром.
И в разливах балканской природы
ясно виден мне огненный дом -
тот, былой мой, эдемская повесть,
дом над ряскою речки Лугань,
первоцвет, первородство и совесть,
тот - всегда ясноглазая рань…

И лечу я туда, где грозою
только множится кара огня,
где зеницей, натруженной, злою,
снова целится снайпер в меня,
где грозит из-за тына бескровный,
зашифрованный казус лица…
Крепнет пламя над сушей греховной.
И агнешки, болгарские овны,
кротко просят воды у Отца.

—————————–

ДЕРЕВЯННЫЕ ПЕРИЛА, ДЕРЕВЯННЫЕ ТЕРРАСЫ…

Деревянные перила, деревянные террасы,
деревянные ступени грустным голосом поют,
ибо время все бездушней - год от года, час от часа -
перемалывает в пепел перепончатый уют.

И зернистый, и слоистый, искры смол живородящий,
плыл наследный дом сосновый, зыбок и одушевлен.
В летнем коконе веранды, в древесине говорящей
перламутровою жилкой трепетал легчайший сон.

Были в сетке переплета разноцветны ромбы стекол,
терем склеен был из хвои и стрекозьего крыла…
Кто звенел там чайной ложкой, кто орех щипцами щелкал?
Чья беседа по овалу вкруг столешницы текла?

Кто там в платье светло-синем загорелыми руками
над фамильною посудой рано утром ворожил?
Кто входил, ступая грузно, великаньими шагами?
Я один сегодня помню, кто до смерти в доме жил…

Я один на свете вижу те сосновые ступени.
На веранде - капли воска, брызги битого стекла…
И в саду, давно ничейном, холодны дерев колени,
и записка поминанья одинока и бела…

—————————–

ЗА ОКНОМ - НОЯБРЬ…

За окном - ноябрь и морось. Снег срывается и тает.
Сизари на свежей жиже клинописный росчерк свой
оставляют… Если пара-тройка душ тебя читает,
надо думать, сочинитель, ты - по-прежнему живой.
Надо знать, что будет утро. Не спеши, мой брат по вере,
ставить крестик, ножки хером, отпечатки зябких лап
на странице теплокровной. Затаились в спячке звери -
зимний обморок рептилий, кома ящериц и жаб.

Но твоё-то бьётся сердце - вот и в мёртвую погоду
звук держи над амнезией землероек и кротов!
Ни любезен, ни полезен сроду не был ты народу,
нет „exegi monumentum” в предрассудках городов…
Но любовь - да будет длиться! Длись открытостью гортани,
отдавая граду-миру незаёмные слова.
Круглолобый, как читатель, сизый голубь, весь в тумане,
сел к тебе на подоконник. И душа - жива, права.

—————————–

БЕЗ ФАБУЛЫ

День просветлел. Ушёл тяжёлый дождь
недоброго осеннего разлива.
И синий взор метнул индейский вождь
сквозь листья клёна и косицы ивы.
И странно - вновь на сердце у меня
не поздних лет потери и разлуки,
но давних игр ребячья беготня -
из ясеневых веток копья, луки…

И полон предвкушением побед,
молниеносных и неоспоримых,
день счастья, золотистый на просвет, -
без чисел отрицательных и мнимых,
без имени, без даты, без примет,
без фабулы какой-либо особой,
он светит мне вовсю так много лет,
как будто он и я - бессмертны оба…

—————————–

ЕСТЬ ПРАВДА ОДИНОЧЕСТВА…

Есть правда одиночества. Оно
жесто?ко, но целительно-высоко.
Чутьё слепца и ястребово око
ушедшему от скопища дано.

Когда-то сон огромный нас слепил.
Затем и сон и явь вместились в малость.
И что же нам в конце концов осталось?
Ответь, осенний ветер, брат-зоил!

Осталось тесной комнаты тепло
на чёрно-сером, на предзимнем свете,
когда уже и в полдень не светло,
когда, всё, долгожданное, прошло
и упорхнули к дальним гнёздам дети…