ИЗ „НЕВИННИ ЖЕНИ В БРЮКСЕЛ”

Откъс от подготвения за печат роман „Невинни жени в Брюксел”

Димил Стоилов

Кадър ХV

Можеше ли да каже - правя пейзажи от това, което чувствам, и си отдъхвам от усещанията? Кой го бе еня, че има хетероними и че Бернарду Суареш не е псевдоним на Фернанду Песоа, който има паметник в Брюксел? И че първият, който всъщност е вторият, твърди, че да живееш, означава да плетеш с помисъл за другите, като при плетенето мисълта е свободна и всички омагьосани принцове могат да се разхождат из парковете си между две бримки на куката от слонова кост. Вплитане на нещата… Помеждутък… Небитие… Плетене…

Пейзаж от чувства и усещания, като плетене с кука от слонова кост. Какво ли трябваше да чувства тук, в Брюксел, където го беше запратила съдбата или където беше прероден след измисленото си убийство? Често асоциациите му бяха странни, хаотични, главоломни, напористи, обсебващи. Налудничави най-вече.

Ето, тика количката, малкият е заспал преди десетина минути и вместо да седне на някаква пейка или в заведение - не че не го е правил това, особено що се отнася до заведенията - обикаля по брюкселските улици, за да се успокои, че арт нувото или арт декото са пуснали коренчета и тук по вратата, а и там по прозореца. Може да е частичка или елемент, просто камъче по пътя, но нали този път, ако е от стъкълца, то от самия човек зависи как ще бъдат оцветени и кога ще се получи приказка. Приказката е също плетиво и пейзаж от чувства.

Винаги е обичал да наднича през прозорците и да подслушва разговори на съседните маси. Съзнаваше, че е болен от любопитство, и като не му достигаше въображение, го компенсираше с надничане, което да провокира и разпали липсващото. Това му беше алибито през годините и сега се оправдаваше, че наднича безхитростно по навик.

Повечето брюкселски прозорци бяха засенчени с бели пердета. Скучна работа. Почти на всеки прозорец стърчеше кичозна балерина, усмихнато джудже, жираф, куче или котка. Понякога котката може и да е не порцеланова, а съвсем жива, защото този животински вид не се разхожда безстопанствено из улиците, а обикновено радва дома с цялото си капризно котешко великолепие.

Все пак по-интересни са не белите еднообразни пердета и фигурките със съмнителен вкус, а картините по стените, защото тук бяха творили много таланти и изкусни майстори. Лошото бе, че погледът не беше надежден шпионин , за да проникне толкова навътре в къщите. Оставаше утехата да зяпа върховете на сградите, прозорците и балконите.

Ако лицето на сградата завършва с триъгълник, то той обикновено е мъничък и прилича на островърха шапка, която затапва един много по-голям триъгълник - съвсем условно казано - тъй като е прояден от двете си страни от симетрични дъги, стъпалца, ъгли или полегнали отсечки. В горната част, близо до триъгълната шапчица, има прозорче, по-често кръгло като илюминатор или по-скоро като всевиждащо око, което бди над улицата. По балконите желязото се извива в орнаменти като брюкселска дантела. Преплитат се сладострастно змии, лозници, цветя, листа. Завъртят се спирали и кръгове. Листата се разклоняват, за да плъпнат над тях дъги, завъртулки, а над тях - нови цветя и листа.

И балконите са като фигурките на перваза - само да им се дивиш и да им се радваш, освен ако няма някаква саксия или сандъче с цветя, за да допълват красотата. Прозорците са веселите очи на сградите. Дори когато са скучновато правоъгълни, под тях или над тях ще има барелеф, ромбоид или игра с цветовете на тухлите.

Самата дограма е разиграна с решетки или вълнообразни линии. Често в горния край на прозореца има дъга, а над нея - друга, в която се редуват червени и бели тухли - половинки и цели, все едно ироничен клепач ти намига, за да те прогони от безразличието. Погледът му лакомо обхождаше всичките тези забавни джувчици по сградите и му създаваше ведрост, колкото и да беше облачно, защото навъсено небе си беше постоянно присъствие.

Опитваше се от лицата на сградите да премине по крехкия мост към хората, с които непрекъснато се срещаше. И те имаха перденца, покриви, балкони, прозорци и тайни зад пердетата. Те бяха неговия пейзаж и плетиво, тъй като се усещаше някак си свързан с тях. Ето сега пак отиваше в парка Секантенер. Там се вживяваше почти в Хю Грант и неговия герой Маркъс, защото има мноого хубави майки и той им се радва, като къта само за себе си скрити желания и помисли.

Иначе си обменят информация за памперси, първи думи, режим на хранене и сън. Най му е симпатична една немкиня, архитектка, с вълнена шапка и пухкави бузи - установи го при целуването за среща и сбогуване. От нея разбра, че най-необходимата играчка в началото е кофичка с лопатка, тъй като пясъкът има магнетично въздействие за децата.

Пак тя в началото го снабдяваше с разните джунджурии и детски атрибути, докато се ориентира какво сам да слага в количката. Букетът от майки се допълняше с постоянното присъствие на три полякини, литовка, италианка и колумбийка - нисичка, мургава и непрекъснато усмихната, но пък момченцето й бе по-срамежливо и от Слънчевата запетайка, което си бе утеха.

Една от полякините бе детска учителка и под нейно ръководство децата, заедно с майките, се хващаха в кръг, пееха песен - ту на полски, ту на немски, въртяха се, а после по сигнал клякаха и се изправяха, за да продължат да се въртят. Дим тъй и не научи думите на песента, но с ентусиазъм се включваше в кръга, защото нежно стискаше пръстите на майките.

Внукът му бе на друго мнение и не искаше да хване непознат, та колелото оставяше отворено. Майките го успокояваха, че ще привикне с играта, и с усмивка добавяха, че вероятно е срамежлив като дядо си. Не беше срамежлив. Дори с деликатна похотливост оглеждаше майчетата. Вече си бе набелязал архитектката и детската учителка за любовни фантазии, но все още беше твърде далеко от предувертюрния период.

В този парк идваше само още един дядо-поляк. Беше с тънко сиво каскетче, досущ като агент на КГБ. Лицето му едро, четвъртито, но очите му бяха сини и излъчваха мекота и сърдечност. Внучето изглежда беше под десет месеца и съвсем не бе дорасло за общите игри. Затова полякът странеше от жените и когато видя Дим, засия, все едно че над Брюксел са се разнесли всички облаци и се е показало огромно слънце. Беше от Краков.

С голяма мъка узна, че е пенсионер, тъй като пенсия на полски бе „емеретура” или нещо подобно и беше голям зор, докато го отгатне. Не вдяваше английски, а и учудващо бе далеко от руския. Иначе се обогати с няколко полски думи тъй като син си бе син, внук - внук, баба - бабца, а вълк - вилк. Тъй и не успя да разбере какво е работил или какви са му интересите. Разговорът се ограничаваше върху сравнения на времето в Полша и България и макар повече да мълчаха, отколкото да си бъбрят, полякът бързаше да прекоси целия парк само да може да го зърне и да походят заедно. Скоро мъжът му изчезна от погледа, тъй като започна да открива другите паркове в Брюксел.

Бяха минали повече от четири месеца, когато посети детски кът близо до апартамента. Слънчевата запетайка вече си имаше собствена програма, която задължително започваше с люш-баш на люлките, толкова дълго, колкото другите деца позволят. После следваше спускане по пързалки, изкачване по стълбички, друсане на платформи и разни животни с пружини, вмъкване в детски къщурки. Дим притичваше и зорко следеше експедицията на детето от единия до другия край на ограденото място.

Междувременно някакъв гологлав човек все се приближава към него и се усмихваше. Тръгне на някъде и онзи го следи, сякаш иска да каже нещо, но нищо не продумва, а вместо това се усмихва. По едно време му преля канчето от това следене и сумтене наоколо, та се канеше да изкрещи: „Какво ме зяпаш бе, педал?” Точно в този момент Слънчевата запетайка се препъна на прагчето пред пясъка за игра, падна, а очичките му се напълниха със сълзи. Втурна се да успокоява малкия и да го убеждава, че всяка болка ще го направи по-голям и по-силен. Силен като юнак, разбира се. Сълзите бързо се пресушиха и както беше приклекнал, зърна усмихнатата физиономия на гологлавия.

Погледна го строго, направо пронизващо, а изправения до него човек сякаш се смути. Посочи го с пръст и някак си колебливо каза: „България?” Чак тогава се вгледа по-внимателно в лицето му и откри познато черти. Нямаше го кагебисткото каскетче. Ето защо се чудеше какъв е този навлек и преследвач с усмивка. Прегърнаха се. Опита се да обясни, че отдавна не е ходил в парк Секантенер, да го извини, че е лош физиономист.

Полякът кимаше усърдно. Кой знае какво беше разбрал от обясненията, но усмивката отново грееше на лицето му. Нехаеше дори за прословутия пейзаж от чувства и усещания и плетенето с куки от слонова кост. Просто му беше топло и хубаво от една усмивка. Стигаше му.