БЪЛГАРИ

Венцислав Стайков

Из подготвената за печат книга „Процеп за дишане”

БЪЛГАРИ

Може да ходят още с цървули
и потурите им да са наследствени,
но са изпълнени с вяра
и нощем политат към детството.

Понякога си подрязват крилата,
преди някой друг да го стори.
И макар да са чували за Икар,
описват във въздуха своя история.

Митове, в които няма да паднат
със замъглен поглед в очите.
Мигове, когато ще са равни
на ангелите и на орлите.


СНИМКАТА

Докато драсках вълнообразни небивалици
и буквите като мравки
носеха думи към моя мравуняк,
ти си стояла на брега на морето
в мраморно меко очакване,
гледала си прибоя,
вървяла си по вълните от теб и към теб
и си мислила за онова цунами,
което залива самотата.
Тогава не обърнах внимание на ръката,
която сама се движеше и рисуваше чайки.
Думите не бяха сладководни,
разпилени символи по белия лист
и вятърът, който отвори прозореца,
носеше ухание на море.
Било е в един и същи миг -
фотоапаратът е щракнал
и аз съм затворил тетрадката.


КЪРДЖАЛИ

В този град
сенките се изтягат по покривите
като стари джамийски котаци.

Но нито гласът на ходжата,
нито камбаната на църквата,
могат да разпръснат оловната войска,
която лети над главите.
Майките четат на децата си
приказки на Андерсен, но преди това
затварят прозорците.

В този град един четириглав часовник
свири от сутрин до вечер
по възрожденски,
докато слънцето се търкулне
като непотъркан пендар
зад олющените панелки,
докато сирената за реката не възвести -
отдръпнете от мен
всичките жертвоприношения.

В този град бялото прелива в зелено.
И след тях е червената диря на залеза.
Сутрин разносвачи на мляко
будят гълъбите… и сънищата.
Но няма кой да види облака - крава,
от която можеш да пиеш, да пиеш….

Само старата махала,
която все още сънувам, е непокътната.
Сякаш е островът на тъгата ми.


ПАСТИРЪТ, КОЙТО ОПРОЩАВА

Всички облаци без слънце
са осиротяло стадо, но овчарят
не престава да пасе звездите.

Те, опасали безкрая, хрупат тъмнината
и превръщат мрака в светнала кошара.

Зад оградата се чува вой на черни сили -
глутници от вълци балансират тишината.

В утрото на всеки ден сме осветени
от Пастира, който идва, за да опрощава
даже сянката, която се прокрадва.