ВЕНЦИСЛАВ СТАЙКОВ: „МЪДРОСТТА СЕ РАЖДА ТАМ, КЪДЕТО НЯМА ПОКВАРА”

интервю на Лияна Фероли

Венцислав Стайков е роден на 19.03.1961 г. в Кърджали. Автор е на седем поетични книги: “Мисли на един луд”, “Забравени богове”, “Бяла граница”, “Билет за небето”, “Млечни пътеки”, “Ескизи от юг”, “Цяла нощ те скитам”. Скоро ИК “Жанет 45″ ще издаде и поредната му стихосбирка „Процеп за дишане”, с редактор Керана Ангелова. 

- Венци, ти спечели втора награда във фотоконкурса „Аз, репортерът на Източните Родопи”, организиран от Глобал Нет и в. „Нов живот”. И въпреки че в мрежата имаш стотици привърженици на твоите фотографии, отразяващи красотите на Родопите, предпочете да участваш със снимка /”Белчо и Сивушка”/, разказваща за също толкова красивите и смирени обитатели на планината. Дори ги показа с животните, които отглеждат и с които още се изхранват…

- Пътешествията из Източните Родопи, а и из всяко кътче на прекрасната ни страна, ме зареждат с енергия, дават ми част от отговора на вечния въпрос: Какъв е смисълът на човешкия живот? Не трябва да загърбваме очарованието на нашата земя, на природата ни. Трябва да сме щастливи, че сме родени в България.Друг е въпросът, че политическата ни върхушка съвсем съзнателно „пъди” от страната талантливите и младите хора. И не прави нищо, с което да облекчи труда на хората, сякаш забравени в обезлюдяващите се селца и махали. Затова нарекох и снимката си „Белчо и Сивушка през 21 век”. За жалост, имам още много такива снимкови доказателства, които показват колко много изоставаме от европейските икономически стандарти. И въпреки трудностите, тези планински хора са се сраснали със земята и живеят много по-сплотено от нас - гражданите. Природата и красотата на нашата земя смиряват всеки.

- Освен добър фотограф, си и добър поет. Имаш и изследователски заложби, интересуваш се от най-старата, сакрална история на родния си край. Всичкото това е свързано по някакъв начин, нали?

- Още от дете обичам да скитам из земите на нашия роден край. Това е заложено в душата ми. Сливам се с природата, със Слънцето, а оттам и с космическите енергии. Фотографията, както и пътешествията, са моите предизвикателства. Не ме плаши това, че ще се покатеря на някой връх съвсем сам. Адреналинът се покачва, а и се чувствам като откривател. Всичко това по-късно свързвам с прочетеното от мен. Понякога създавам теории за нашето далечно минало, които на ортодоксалните учени могат да се сторят налудничави, но вече, не само за мен, се оказват съвсем правдоподобни и вярвам, че в един момент ще дойде времето за пълна промяна на праисторията ни.

- Красотата, която търсим отвън обикновено е проекция на тази, която носим вътре в себе си. Затова Гьоте казва, че човешкото око, ако не бе слънцеподобно, не би слънцето видяло. На какво от цялата красота около теб се спира най-често твоето око, чието продължение е и фотоокото на твоя апарат?

- На последния поход ние двамата с теб си говорехме за проекцията на красотата. Не напразно отдавна езотериците говорят за третото, всевиждащо око, което всеки от нас притежава, но е закърняло. Нашите очи най-много говорят, разкриват състоянието на духа ни. Друг е въпросът дали човека, който е насреща ни, иска да разчете посланията, които изпращаме чрез тях. Природата обаче разшифрова всеки наш поглед. Затова си мисля, че скалите и дърветата ме обичат много повече от всеки човек.

- Хората на Родопа планина са природно мъдри, гостоприемни, естествено красиви. Не смяташ ли, че те се ръководят от едно тяхно прозрение. А именно, че при природата и Бога свободата не се различава от необходимостта?

- Свободата и необходимостта са в симбиоза. Явно в Космоса е заложено свободата да е съизмерима със съществуването ни. Така че свободата се усеща като необходимост, не само от родопчаните. А те са потомци на нашите прадеди траките, които пък са потомци на цивилизация, която е живяла преди много хилядолетия и е оставила своите послания из скалите на Родопа планина. И не само там. Пропътувал съм много километри из Източните Родопи и навсякъде съм срещал гостоприемни, усмихнати и готови да ти помогнат хора. Няма да забравя никога първи май на 2014 г., когато с мой приятел се загубихме под връх Чиляка. Благодарение на бай Аптула от село Безводно сега отговарям на тези въпроси.

- Родопчани са и носители на мъдростта, че понасянето на тегобите не е примирение, затваряне на очите. А, всъщност, както загатваш в свой стих, е проглеждане с третото око, провиждане за идващото добро, за огъня след дългия мрак…

- Тук е по-добре да отговоря с едно мое стихотворение, което се надявам да влезе в бъдеща моя книга:

Споделям красотата, но през очите ми
това, което виждам, за всеки ли е видимо?

Понякога сянката ми толкова избързва,
катери се по някоя скала и ми остава само
да се захвана, като спасително въже за нея.

А друг път съм отвес на слънцето,
и виждам центъра на неговите ласки.

На този свят нещата са така замислени,
че всеки всъщност отразява красотата
със светлина, която в себе си събира.

- Логиката на цикличното развитие, май, ни води към едно ново време, за което пишеш в стиховете си. Единият Пастир, който “пасе звездите”, събира ли вече стадото си? Превръща ли “мрака в светнала кошара”?

- Говориш може би за „Пастира, който идва, за да опрощава, дори съмнението, което се прокрадва”. Това е от друго мое стихотворение. Така прецизно е балансиран животът във Вселената, че мракът и светлината да образуват двете единни енергии Ин и Ян. Не мога да си представя, че духът ми ще се радва само на дневната светлина. Не искам да мисля, че някъде изгрява звезда, искам да я виждам.

- Белчо и Сивушка дори и да не останат скоро в историята, то поне в Родопа планина още много дълго ще битува нейната нестихваща жажда за всепобеждаващата красота и мъдрина. А това не е никак малко…

- Според мен Белчо и Сивушка винаги ще съществуват като символи на трудолюбието на българина. Из селцата в нашия край все още има много къщи, в които хора и добитък са заедно. И там хора и животни не могат да живеят един без друг. А мъдростта се ражда там, където няма поквара. За това обичам да се срещам и да общувам с хората на Родопа планина.