БАБИНОТО ИМАНЕ

Харита Колева

БАБИНОТО ИМАНЕ

Наистина, имане наследих от баба. Всеки ден вземам от него и не свършва това имане. Разкаже ли нещо баба и аз бисер получавам. Полезно за други ли прави, златото ми се трупа. Богат съм. Искам да дам и на вас от богатството си. Ще пиша.
Пролет е. Птиците се завръщат. Ще правят гнезда. Търсят място за тях. Сигурно и безопасно място търсят. Нали потомство ще отглеждат?
Вървим с баба. Тя все към небето поглежда.
- Не чуваш ли птичия крясък? Погледни нагоре! Не си виждал птичи бой, нали? Сега гледай!
Спряхме се. Само ние се спряхме. Хората отминаваха равнодушно край нас. Никой друг не спря.
А това, което аз видях, ще го запомня завинаги. Биеха се гларуси и щъркели. Нали живея в морски град, гларусите са навсякъде. Ето и сега воюват за покривите си. Не признават щърка - госта. Що, че с пролетния вятър имал слава на новатор? Бой започна. Пада, ето перушина от небето. Дълго продължи боят. Щъркелите отлетяха. Пак в ято отлетяха. Не се пръскаха и когато се биеха. Не, не бяха победени. Просто търсеха сигурни места за гнездене. Така ми каза баба и аз й вярвам. Когато гледаш щъркел, си казваш:
- Горда птица е щъркът. Много горда птица е.
И когато отлитат, си имат ред. Виждали ли сте Голямата стрела, която правят в небето? Тя отлита, но три щърка остават да кръжат на място. Чакат другата стрела да долети. Единият тръгва с нея, за да ги води. И все така, докато всички ята се съберат и отведат на едно място.
Заедно отлитат на юг. Така дават пример и на хората. Но те дори не са забелязали това. Не бяхте го забелязали и вие, нали? Е, вече го знаете. Получихте и вие зрънце от имането на баба.
Баба казва, че аз съм един малък голям човек. Истина е. Малък съм, но съм голям човек. Нали само на големите хора се изпълняват всички желания? От храната до най-глупавите прищевки се изпълняват. Треперят пред него и за него. Затова смятам, че баба не лъже. Тя никога не ме е лъгала и аз й вярвам. Не е като мама, която, например:
- Боли ме главата. Отивай при баба си! - а говори по телефона.
Е, не й се сърдя. Нали това е мама?
Карат ме да ям. Не ми се яде в момента, но щом като възрастните са решили така…
- Да се изяде всичко! След малко ще проверя - казва строго мама.
Тя не знае, че още от бебе не исках да ме хранят през три часа. Не можех да й го кажа. Нали тогава още не можех да говоря? Показвах мнението си с неядене. То и сега е така. Исках сам да се храня. Но не ми позволяваха, за да не се цапам.
А това за цапането - много го искам. Искам в локва да вляза и да скачам във водата. Да гледам как тя пръска навсякъде и всичко. И какво толкова ще стане, ако се изцапам? Ще се изкъпя, ще ме изперат и толкова. Така казва и баба. Ех, защо възрастните забряват, че също са били деца. Само баба не забравя.
С привързано коляно съм. Паднах и го нараних. Но нали казват, че ,,юнак без рана не ходи”. Не ме боли, но охкам и куцам. Нали искам да се покажа юнак?
Татко каза:
- Да се промие!
Мама препоръча:
- Да се сложи лепенка!
И само баба се зае да ми направи пре-връзка с най-дългия бинт, който имахме вкъщи.
Много съм горд с раната си. Срещат ни с баба и питат: ,,Какво стана? Защо сте бинтовани? А тя: „О, много пострада детето! Падна и се нарани жестоко.” А аз й благодаря наум и тръгнем ли - куцам .
Как да не я обичам моята баба? Винаги застава до мен, когато трябва. Защото ме разбира. Винаги ме разбира. Само баба.
Ще ви кажа колко много неща съм научил от баба.
Бях много, много малък, когато се научих да подреждам масата. Започнах от салфетките. Беше трудна работа да ги сгъна. За да ги сложа на мястото им, се повдигах на пръсти. Масата ми се виждаше висока. После чашите. Трябваше да преценя от коя страна да е голямата, а от коя - малката. Така научих кое е ляво и кое - дясно. И все от баба го научих. Приборите също. Сигурно и вие не знаете, че малката лъжичка за десерт се слага пред чиниите. Чиниите също се слагат една в друга, от голяма до малка. Сега вече мога да наредя маса за гости и то идеално да я наредя. Правя го. Приятно ми е. Гордея се, че го зная. Е, и вие вече го знаете. Богатството ви се увеличи…
С карти за белот баба ме научи да смятам до десет. Двамата играехме с карти една игра. Трябваше да се смятат числата. Ако например имаш пет, то можеш да вземеш 2+ 3, или 4+1, валето обираше всичко. Как идваше при мен всяко вале, не знаех. Все аз побеждавах. И шаха така научих. По-късно вече трябваше да полагам усилия, за да спечеля игра. Но нали трябва да има начало? Баба ми го даде това начало. Пак баба ми го даде.
Обичам почивните дни. В събота и неделя семейството ми се събира. Нали мама и татко са все заети? Тогава ходим в парк и играя. Срещам се с други деца и е забавно. Ходим също сред природата. По-далеч от града, на по-чист въздух.
От малък заобичах растенията. И особено цветята, защото все бях с баба, когато ги садеше. А тя засажда цвете и на всеки рожден ден, който отбелязваме. И да забелязвам дърветата пак тя ме научи. Заведе ме до едно дърво и ме накара да го прегърна.
- Чуй какво ще ти каже дървото сега! - ми каза. - И топлината му ще усетиш. Ще ти предаде силата си. Ще растеш по-здрав и по-умен.
В началото не усещах нищо, но после, после усетих топлина. И някакво спокойствие усетих. Баба пак беше права. И сега, когато съм близо до дърво, отивам и го прегръщам. И като че ли спокойствието си връщам. Препоръчвам го и на вас. Опитайте!
С баба бяхме на разходка. За цветя тръгнахме, а тя ме заведе до един хълм. Не беше висок, но трябваше да го изкачим. Там горе били цветята. Изкачихме го. Бавно, бавно го изкачвахме, но бяхме горе. Наистина имаше много цветя. Седнахме да починем и да закусим. Е, баба пак ми напомни нещо: да не изхвърлям отпадъците, а да ги събера в торбичка. Щели сме да ги занесем долу и да ги сложим там, където трябва. После си набрахме цветя. Направих букет за мама. Трябваше да слезем до долу. Доста високо ми се видя. Баба тръгна напред. Видях, че върви не напред, а на една страна върви. Питам защо, а тя:
- Ако вървиш напред, набираш инерция и няма да можеш да спреш. Върви като мен! Няма да се изморяваш и няма опасност да паднеш. Върви!
Наистина стигнахме леко и спокойно до долу.
Абе, винаги е интересно да съм с баба. Винаги. А за вас ще е интересно да сте с мен, нали? Все ще научите нещо, пък и ще доба-вите нещичко към съкровището си от знания - това най-истинско имане…
Колко важно е, например, да знаете как се поднася едно ядене. Ето, да вземем, например, една ябълка. Не обичах да ям ябълки, а моркови пък никак. Но баба ме научи. Тя ми ги поднася по такъв начин, че не можеш да откажеш. В чинийка тънките резенчета ябълка са наредени като слънце, а морковът е в чашка на тънки, дълги пръчици. Така морковите и ябълките стават красиви и приятни на вкус.
А пържените филийки? Баба е изрязала хляба на кръгчета. Изпържените кръгчетата са наредени като цвете в чинийката. Радост за очите и вкусотийка за всеки. Здравословно и полезно е.
В дома ни има много цветя. В саксии и във вази са. Има саксии, в които са потопени малки растения с цел да пуснат коренчета. Баба им говори. Гали ги. Ето и сега ги гледа. Те сякаш помръднаха.
- Видя ли и ти това? - пита ме баба. - Аз не съм фея, но ги разбирам. Едното иска вода. Другото близост иска. Ще го приближа малко повече до другото цвете. Ще се прегърнат леко. Може би имат нещо тайно да си кажат или защото се обичат, та затова се привличат.
Смее се баба. И аз се смея, но зная, че някаква магия има. Може и баба да я създава, но я има.
- Забелязал ли си, че има и дървета прегърнати? - ме пита тя. - Ако видиш такива, отиди при тях и ги прегърни! А аз, аз ще си прегръщам теб.
И облаците да гледаш е приказка. Там и цветя цъфтят, и птици летят, и коне препускат.
А вечер звездите? От баба зная за Голямата и Малката мечка и винаги ги търся в небето. Тя ми разказа как нейният дядо намерил пътя към дома с помощта на звездите. От Сърбия до България вървял само нощем. Военно време било. Размирно и опасно. Той се прибрал жив. Как да не ги обичам тези малки, трептящи звездички? Нищо, че като ги гледам се чувствам малък, дребен и нищожен в огромната вселена. Но и съзнавам, че като тях съм нужен и съм на мястото си.
И вие ще се чувствате така, ако обикнете звездите. Вярвайте ми!
- И лепенето е изкуство - казва баба. - Ако искаш да залепиш картинка, трябва да знаеш как да го сториш. Да я намажеш с лепило е лесно. Но трябва навсякъде повърхността да е намазана с лепилото. После трябва да я поставиш, където трябва. Да вземеш чист, бял лист и да го поставиш отгоре. Трябва да притискаш с ръка, за да се залепят хубаво всички крайчета. Тогава си свършил както трябва лепенето.
- И едно цвете да направиш от цветна хартия пак е изкуство - каза веднъж баба. - Първо очертаваме кръгче, а после изрязваме листенце и го нанасяме край очертаното кръгче. Цветето е готово. С еднакви листенца е. Ако искаш букет да направиш, изрежи няколко разноцветни квадратчета от хартия! Нареди ги едно върху друго и на най-горното изрисувай цветето! Изрежи ги заедно! Всички цветчета ще са еднакви. Ако искаш пък да цъфнат, само прегъни всяко листенце нагоре! Направи картичка. Подари я.
- Наистина, бабо, изкуство е.
Забравих да ви кажа, че моята баба е художничка-приложничка. В нейните ръце познати предмети стават непознати. Уникати стават. Пише стихове. И приказки пише. Издаде ги в книга. Много се гордея с нея. Много.
Отивам днес в ателието й и какво да видя: седи там баба ми, а в ръцете й - метла. Обикновена метла. Лакира я.
- Какво си намислила пак, бабо? За какво ти е тази метла?
- Метлата лакирам, за да се съхрани през годините. Знаеш ли, децата на твоите деца няма да са чували за нея. Както за ръжен или гега, паламарка и нощва сигурно и вие не сте чували. Много, много от предметите са заменени от нови, по-съвременни уреди. Та реших да я лакирам тази метла. Да издържи по-дълго във времето. Така все едно, лакирала съм миналото. Разбра ме, нали?
Баба продължи работата си, а аз се замислих. Нали пак ме заведе в света на приказките? А там минало, бъдеще се срещат със сегашното. А ние живеем.
А на баба ще й кажа, че метлата специално ще се помни. И това ще е пак от приказките. Нали баба Яга я е яхала? Но тя е издържала толкова дълго през годините. При това със сигурност не е била лакирана. Бабината метла! Обещавам да я пазя. Винаги!
А от имането ще продължа да раздавам.
Целувам ръцете на баба. С обич и благодарност ги целувам. С ума си и с тях баба ми даде това имане.
И вие сте по-богати вече, нали? Това имане не пресъхва. Не може и да се открадне. Не обедняваш, когато дадеш на някого от него. То е вечно като живота, който продължава и след нас.

Един съвет - върнете в себе си детето! Ще го върнете, сигурен съм, бързо и лесно ще го върнете с… имането на баба.


ВЕРЕН ИЗБОР

Един богат човек имал красива дъщеря. Тя била не само красива, но и работна, и добра била девойката. Всички момци искали да се оженят за нея. Богатите, защото е богата. Другите, защото е работна и всичките, защото е красива.
Само един момък не й казвал нищо. Той я обичал, но бил беден и не можел да й предложи охолен живот. За това си мълчал, но всеки ден девойката намирала на прозорчето си цвете. Не някое красиво градинско цвете, а едно най-обикновено полско или горско цвете. В началото се чудела кой го оставя, но после вече знаела. Досетила се, защото само този момък излизал всеки ден на полето да работи или в гората дърва да събира. Тя никому нищо не казвала. Решила да изпита всичките си кандидати за женитба. Нацапала лицето и ръцете си и така излязла навън, за да налее вода от чешмата.
- Какво е станало с лицето ти? - попитали я момците.
- Болна съм от незнайна болест - отговаряла тя. - Лекува се с вода от самодивското кладенче, а то е много далеч. Намира се високо в планината. Ако пийна от водата, ще се излекувам.
Богатите казали:
- Много път е до там. Не можем да пропилеем дните. Богатството ни ще намалее.
Другите пък нямали време, понеже или стадата щели да водят на паша, или ливадите щели да косят.
Бедният момък нищо не казал. Всички се разотишли, а той тръгнал на дълъг път. Вървял, вървял и стигнал планината. Намерил самодивското кладенче. Налял вода и си тръгнал обратно.
На сутринта момата намерила на прозорчето си не само цвете, а и стомничка с водица. Грабнала стомничката и цветето и право при момъка отишла. Разказала му всичко, от начало до край му го разказала, а после двамата дълго се смели. Излезли навън хванати за ръце, та всички да видят обичта им и да им завидят. И най-вече, за да се поучат от умната девойка как се прави верен избор.


ЗЪБЧЕТО

Зъбчето беше на едно малко момиченце. Люлееше се от известно време. Люлееше се. На всички посоки се люлееше и с все сила викаше:
- Защо все ме блъскаш, все ме буташ? Едва се крепя на мястото си. В началото усещах само побутване и не обръщах внимание. Не се оплаквах. Но ти прекали. Вече знам: искаш да ме изместиш. Защо си груб с мен? Не разбирам.
А зъбът, който си търсеше мястото, нямаше как да не му отговори, защото му беше жал за малкото зъбче:
- Не се сърди, миличко! Аз не от злоба или лоши чувства го правя. Наистина трябва вече да заема мястото ти. Просто трябва да те сменя.
- Че защо изведнъж станах ненужен, можеш ли да ми го кажеш?
- Е, не че си ненужен, но… Слушай сега! Ти беше първото зъбче на детето. После се появиха братчетата ти и добре поработихте. Добре се справихте със задачата си. С вас детето се научи да дъвче храната. С вас и усмивката му стана хубава.
- Да бе, усмивката… С някаква усмивка ще ме залъгваш. А какво ще стане сега с мен,
хич не те е грижа!
- Нима наистина не знаеш? Първите зъбки или се пазят за спомен, или ги слагат под камък с пожеланието ние, които идваме след вас, да сме винаги здрави. Ще си почиваш след толкова положен труд. А какво ли ме чака мене? Защото детето расте, а това означава, че всичко в него се променя. Дано възрастните да го посъветват как да се грижи за нас! И за себе си да се грижи. Който има здрави зъби, той е здрав човек. Да ни мие сутрин за красота, а вечер за здраве.
- Колкото много работи ми каза… Разбрах. Като че ли вече съм по-спокоен. И като че ли няма да съжалявам за нищо - малкото бяло зъбче въздъхна. - Прав си. Заеми мястото ми! Няма да ти се сърдя. Нека детето расте здраво, пък и нали спомена нещо за усмивката - нека да има най-прекрасната усмивка на света!

Дете, грижи се за зъбките си, защото твоята усмивка е прекрасна. Нека да бъде и прелестна.


ЖИРАФЪТ

Жирафът бил жаден и отишъл да пие вода. А водата бистра, бистра… И той се видял в нея като в огледало.
- Ах, колко грозен съм бил! Колко дълъг, даже предълъг врат съм имал! Ами краката ми? Защо ми са нужни чак такива дълги? Защо?!
Заплакал жирафът. И нали сълзите му падали от високо, във водата кръгове правели. Рибките заподскачали уплашени. Даже един рак изпълзял недоволен.
Плаче ли, плаче жирафът… Съзряла го феята на животните и го съжалила.
- Не плачи! Аз ще ти помогна. Но не съм сигурна, че ти ще си доволен от живота си после.
- Ще съм! Сигурен съм, че ще съм.
Ето че краката и шията му станали малки. Ах, колко леко се почувствал жирафът! Запристъпял гордо край водата. Усетил глад и му се приискало да похапне от листата на едно дърво. Но… Защо ли този път не можел да ги достигне? При това дървото не било особено високо. Било си едно нищо и никакво най-обикновено дърво.
Лъвът също се оказал наблизо. И той бил гладен. Видял непознатото дребно животинче, което странно му напомняло за бързоходния жираф, и го нападнал. Жирафът побягнал, но с такива къси крака колко можел да измине! Добре, че на пътя му се изпречила една антилопа, та лъвът хукнал след нея и забравил за него.
След гонитбата жирафът едва можел да си поеме дъх. Спрял под едно дърво да си почине. Поогледал се около себе си. Погледнал и нагоре. На един клон се била увила голяма змия. Пълзяла, пълзяла… Към гнездо с пиленца пълзяла. А те писукали жално.
- Къде ми е сега дългата шия? - простенал жирафът. - Можех да ги спася. Ах, колко глупаво постъпих! Нищо не ми е наред, откакто феята измени тялото ми. Нищо. Това не съм аз. Не съм.
И жирафът заронил сълзи.
Досещате се, че феята отново го съжалила и му върнала познатото на всички ви жирафско тяло.
Жирафът протегнал шия и с лекота смъкнал змията. Запратил я далеч, далеч…
Така отново почувствал себе си - жира-фът с дългите крака и шия. Вече знаел, че е нужен на този свят точно с това тяло, пък и на себе си бил нужен точно такъв, нали?


УМНОТО МЕЧЕ

Мечето растеше само. Майка му беше убита от ловци. Така се научи да се грижи за себе си. Може би му помогна и това, че често ходеше при един стар мечок. От него научи как да разпознава миризмите, как да намира храна, пък и много още други полезни неща от него научи.
Сега даже се грижеше за две съвсем малки мечета. Наистина съвсем малки бяха. Не вървяха, а се търкаляха след него. Водеше ги на полянка с много боровинки или на друга с много малинки.
Жестоки хора бяха хванали майката на мечетата. С голяма мрежа я бяха хванали и отвели в близкото градче. Нашето мече бе проследило камиона. Чак до края на гората вървя. После дълго стоя и гледа. От мястото, където беше застанало, се виждаха в далечината площадът и къщите край него. Видя как камионът спря. Видя как поставиха мечката в клетка. Хората изчезнаха. Идваше нощта.
Мечетата бяха нахранени и си почиваха. Можеше да ги остави и да предприеме разследване. И тръгна.
Вървеше и се озърташе. Тихо се придвижваше напред. Ето че стигна до първите къщи. Знаеше, че кучетата няма да го усетят, тъй като вятърът духа в обратна посока… Вече беше на площада. Не се виждаше никой. Видя клетката. Мушна се под нея. Мечката тихо изръмжа. Мечето също й се обади. Може би се разбраха на техния език? Спомни си как веднъж беше помогнало на едно лисиче, притиснато от дърво. Просто се беше мушнало под дървото и го беше повдигнало нагоре. Можеше и сега да опита. Имаше късмет. Клетката беше застлана с дъски. Опря гръб в едната и я повдигна. Тя се премести. Повдигна и другата. Тук вече и мечката му помогна и скочи при него. Трябваше бързо да напуснат това място и го направиха. Скоро гората ги скри.
Всички в гората научиха за подвига на мечето. Малките мечета отново бяха с майка си.
Старият мечок беше много горд с малкия си приятел!
Никой вече не му викаше „малко мече”, а „Мечо”. Или „умният Мечо”. Беше пораснал.


КЪРТИЦАТА

Къртицата имала малки къртичета отскоро. Една нощ, като излязла от дупката си, видяла малко телце.
- Не е на къртиче - си казала, - но е живичко. Как да го оставя да загине?
И го прибрала при своите къртичета.
От този миг нататък тя вече не деляла непознатото мъниче от тях. Хранела ги еднак-во. Учела ги еднакво. Но каквото и да вършела, малкото си било все пак някак различно. Друга била муцунката, друга била опашката му… Вглеждала се в него къртицата: нейните къртичета били хубави, едрички… Вече и дупчици можели да си изравят, а то - нищо. Само подскача ли, подскача наоколо.
- Какво ще стане с него, когато ме няма? Как ще живее? Как ще се изхранва? - питала се тревожно къртицата.
Мислела, мислела… Оплаквала съдбата му. Тайничко си поплаквала. Само на него говорела. Мислела, че нито чува, нито вижда. Знаело да мята опашчицата си насам-натам и да вика: „Цър!.. Цър!..”
Но мишлето (защото това било мишле!), разбирало всичко. Всеки ден тайничко се промъквало и все по-далеч и по-далеч стигало. И… видяло светлината. Излязло навън. Какъв чуден свят имало тук, извън тъмната къртича дупка! Прибрало се мишлето, но от този ден все бързало към светлината. Вече знаело къде има семенца и сочни тревички. И макар че никой не го бе учил на това, започнало на тайни места храна да събира. Трупало, трупало…
Настанали гладни дни за къртиците. Майката трудно успявала да изхранва голямото семейство. И ето, че дошло време мишлето да се отплати. Започнало да носи от насъбраната храна. И къртицата чак тогава разбрала, че това - малкото с дългата опашка - било не къртиче, а мишле. Здраво, добро и умно го била отгледала.
Вече не било нужно мишлето да живее в тъмната дупка. Поело по своя път, но винаги се връщало.
А до дупката… винаги имало оставена храна.


БРЪМЧАЩАТА ПТИЦА

- Винаги съм се възхищавал на бръмченето ти - каза комарът на пчеличката.
- На моето ли бръмчене се възхищаваш? Я по-добре чуй бръмбара! Отдалеч се чува, че идва.
- Благодаря, но това моето не е кой знае какво! - кацна до тях бръмбарът. - Трябва да чуете истинско бръмчене, за да разберете за какво става дума. Чували ли сте бръмчащата птица? Тя се чува отдалеч, но не е като вас мъничка и дребна, а е птица. Когато тя лети и бръмчи, земята се тресе. О, слушайте и гледайте!
Тогава премина самолетът. Летеше ниско. Щеше да кацне на близкото летище. Когато шумът заглъхна, пчеличката каза:
- Това не е птица, а самолет. Металната птица видях на летището. Едно малко момиченце щеше да пътува с него надалеч. Бяха му подарили букет, а в цветята се бях скрила аз. Видях всичко. Не се разрешаваше внасянето на цветя в самолета и момиченцето даде букета на една жена. Взе си само едно цвете. Аз тихичко си стоях в цветята, когато самолетът отлетя. Измъкнах се леко. Жената не ме забеляза, но аз бях видяла и научила много. Сега и вие знаете вече, че тази птица е самолет и не може да мерите бръмченето си с нея. Бръмчете си своето бръмчене! Така ще е по-добре.


ОРЕЛЪТ

Събрали се представители на целия пернат свят да порицаят орела. Отправили забележки за поведението му. Не трябвало да напада дребните животни и в никакъв случай пернатите. Трябвало да стане добър, благ и хрисим, а не свиреп и жесток като досега. Вече никой да не плашел децата си с него.
Засрамен, орелът обещал да се промени. И наистина се променил. Започнал да се храни с плодове, разни треви и най-много с някое червейче. Но започнал да се изморява от подълго летене, перата му започнали да падат. Започнал да чува:
- Не се страхувайте - това е орелът! Или - това орел ли е или кокошка…
Щом чул последното, орелът не издържал и отишъл при леля Сова за съвет. Изслушала го мъдрата птица и го посъветвала:
- Ти си орел. И трябва като орел да живееш. Да се страхуват от теб, да се крият, а ти да ги дебнеш от високо. Никой не бива да застава срещу природата, защото тя е нашата мъдра майка. Направила е всичко както трябва да е. А сега лети! И лети високо! Ти си орел - горда птица. Всички трябва да те уважават и почитат. Лети, лети!

От тогава до днес всички уважават орела и май,… се боят от него.


МАРГАРИТКАТА

Самото то не знаеше откъде го довя вятърът до този храст. Беше едно малко семенце. Пусна коренчета, стъбло, листенца.
- Хубав е животът - мислеше си растението и листенцата му потрепваха радостно.
- Да имаше поне капка водица… Толкова е горещо днес!
В този миг капна капката.
- Откъде ли дойде тази капка? - учудено се заоглежда растението.
Точно над него на храста беше кацнала птичка.
- Ей, ти май, че плачеш, а? Защо си тъжно, птиче? Нали казват, че птиците са щастливи?
- Тъгувам за рожбата си. Тя замина далеч. Бях с наранено крило и не отлетях с ятото.
- Какво толкова? Другият път ще отлетиш с тях - каза растението и кимна разбиращо.
Птичката се съживи, даже изчурулика.
- Ами ти? Знаеш ли ти изобщо колко красиво цвете си?
- Аз съм… цвете ли, казваш?
- Да, да… И то много красиво цвете. Ти си красива маргаритка.
- О, наистина ли? - каза растението и цялото затрептя. - Толкова съм жадно!
- Ще ти помогна. Няма да загинеш.
Птичката отлетя. Отиваше, връщаше се и в човката си му носеше вода.
Мина време. Листенцата на маргаритката започнаха да се ронят. Когато паднеше листенце, тя си казваше: „Ще дойде ли?… Няма ли да дойде?… Ще дойде ли?… Няма ли да дойде?…”
Искаше птичката да долети.
Падаше листенце и пак се питаше: „Обича ли ме?.. Не ме ли обича?..”
А щом видеше, че птичката лети към нея, успокоена си казваше:
- Обича ме! Разбира се, че ме обича!


МАЛКАТА ПЧЕЛИЧКА

Много малка беше пчеличката. Току-що се излюпи и литна. Измори се. Крилцата й още не бяха укрепнали. Стигна до реката.
- Ти коя си? Мога ли да пия от водата ти? - попита тя.
- Аз ли? Аз съм реката, но водите ми са бързи. Ще те отнесат.
- О-о-о-о! Страшно е.
- Ей, ела насам! На листенцата ми има още капки от дъжда. Ела, ела! Тук съм - повика я едно цвете.
- Дъжд ли? Какво е дъжд? - попита срамежливо пчеличката и забръмча на едно място.
- И това е вода, но пада от небето. Понякога и тя е силна и студена. И от нея трябва да се пазиш - каза реката.
- И когато задуха вятърът - каза цветето - е опасно за теб. Понякога той превива клоните на старите дървета чак до земята.
- Ах, колко неща знаете! Колко много научих от вас! Благодаря ви много. А цветята и те ли са опасни? И от тях ли да се пазя?
- Ама ти и това ли не знаеш? За това ли кацна само за малко на листото ми и отлетя? Не се страхувай от нас - цветята! Ние ви обичаме. Чакаме ви даже да кацнете, за да вземете от прашеца ни. Той полепва по крилцата ви и когато кацнете на друго цветче, вие го оставяте там. Благодарение на вас цветчетата стават плодове.
- З-з-з-зная вече толкова неща! Ще раз-кажа всичко това на сестричките си - изведнъж се разбърза пчеличката.
- Ела! Вземи си от моя нектар! Така ще има и мед - извика и цветето.
Пчеличката потопи хоботчето си за миг и литна.
- Довиждане! Ще дойда пак. З-з-з-з… Ще дойда!


ЗЕМНА ПЧЕЛА ЛИ?

Малка градинка, а с толкова много цветя. И всички разцъфнали. Красиви и в различни багри…
Двете пчелички летяха от различни посоки, но като че ли се надпреварваха да кацнат на едно и също цвете. Да, точно това искаха. Съвсем близо до цветето едната поизостана. Даде възможност на другата да кацне първа.
- О, благодаря ти! Мислех, че ще оплетем крилцата си при кацането. Но… чакай! Ти май не си от нашия род. По-друг вид имаш. Нямаш и хоботче за жилене даже. Тялото ти е по-мъхесто, а оцветението ти… Коя си ти, моля?
- И аз съм пчеличка като теб, но земна. Наричат ни „земни пчелички”, защото живеем в земята. Правим си домове в пръстта. Там са килийките ни. Там отглеждаме и потомството си. А хоботче си имам, но е на коремчето ми. И те видях отдалеч. Ние виждаме по-добре от вас. И опасността усещаме по-бързо.
- Извинявай, но не е ли опасно за растенията, щом живеете толкова близо до коренчетата им?
- Не, напротив! Ние им помагаме. Когато разцъфнат цветовете, ние им помагаме да се опрашат и да имат плодове. Ако хората, които отглеждат зеленчуци в парници и оранжерии, знаеха за нас, плодовете и зеленчуците им щяха да са по-едри и по-хубави.
- Защо? Те пъдят ли ви?
- Да. Сигурно и те като теб мислят, че сме вредители.
- Съжалявам. Малка съм и не зная много неща. Знай, че се радвам на срещата ни. Ще те видя ли пак?
- О, да! И на мен ми беше приятно, че разговаряхме, че вече си имам нова приятелка. Ти разкажи на сестричките си за мен! Нека знаят, че ние - земните пчели - сме като вас. А! И още нещо искам да ти кажа. На една тераса има много цветя. Изглежда някой ги обича и се грижи за тях. Там, в сандъче с цвете, е домът ми. Искам и аз да помогна на цветята. Да са повече и по-красиви. Та нали красотата им прави живота ни по-красив? Нали? Отлитам… отлитам… До скоро…


НАЛИ СМЕ ЖИВИ

Бяха две малки сребристи рибки. Гонеха се, криеха се във водораслите… Играеха. Тихо, светло и спокойно беше морското дъно. Но… Но изведнъж нещо огромно закри светлината. Наруши тишината.
Уплашени, малките рибки се скриха, а нещото, което се спускаше отгоре, най-после опря дъното и спря. Не беше живо същество и рибките веднага разбраха това. Водата се из-бистри и те любопитно го приближиха. Плахо го докоснаха с опашки веднъж, после втори път… Какво ли беше това?
- Ей, вие малките! Мислите ли, че усещам нещо?
Какъв глас само! Стреснати и уплашени до смърт, рибките моментално се изпокриха.
- Не се плашете, де! Аз съм само една стара, желязна котва. На младини имах вашия цвят, но сега… О, сега вече на себе си дори не приличам! Радвам се на срещата ни. Знаете ли колко вода ме е посрещала и колко бури съм видяла аз, котвата? Спасявала съм кораба и хората в него съм спасявала. Като ви гледам, радвам ви се. На цвета ви се радвам, и на това, че сте живи, подвижни и безгрижни, се радвам. А аз? Какво съм вече аз? Единственото, което ми остава, е да ме приберат като старо желязо. Е, ако случайно пак стана котва, ще съм доволна, разбира се.
Рибките се бяха съвзели. Кръжаха край котвата
- Не се отчайвай! Ти пак ще оживееш. Ние не разбираме всичко, но щом може да се създаде нещо ново от теб, ще живееш. А ние, ние не сме безгрижни, дори напротив! Все нещо ни плаши, все нещо ни застрашава… Ето, сега се спуска някаква голяма сянка. Сигурно е сянка на голяма риба. Трябва да се пазим от нея, ако искаме да не й станем храна.
- Скрийте се до мен в растението! Няма да ви види - каза загрижено котвата.
Голямата риба мина и отмина, а котвата леко помръдна.
- Май ще трябва да се сбогувам с вас, малки рибки. Изглежда ще ме изтеглят. Корабът ще потегли, а и аз с него. Нали съм част от него? И то важна част! Вие ме чакайте. Може би пак ще се видим. И се пазете! Много се пазете! Довиждане!
Котвата полетя нагоре и изчезна така внезапно и безшумно, както и се беше появила. Водата се успокои. Върна се светлината. И тишината се върна. Рибките пак бяха сами. Беше им тъжно, но и някак радостно: нали имаха още един приятел?
Подновиха гонитбата. Играта си продължиха. Бяха живи. Котвата го каза.