ИЗПИТИ
Още докато отиваше към поделението, старши лейтенант Михайлов бе обхванат от натрапчивата мисъл, че днес ще му се случи нещо. Бе ранна августовска сутрин, улиците бяха пусти и само ехото на твърдите му стъпки отекваше зад гърба му по старинния калдъръм. Спретнат, лек, той бързаше по нанагорнището малко приведен и превърташе в паметта си всички случаи, които биха могли да му донесат неприятност. Не, нямаше причина за тревога. Всичко бе премислено, всичко бе изчислено до секунди. Само ония, двамата, можеха да объркат сметките му, но те бяха само двама. Ако помощникът му Делийски се справеше с тях, всичко щеше да е наред. А той не можеше да не се справи - печено момче е!
И все пак тревогата в душата му оставаше. Тя пламна с още по-голяма сила, когато влезе в спалното помещение и видя да се мотаят покрай леглата ония двамата - Стаменов и другият, как се казваше, дяволите да го вземат! Ето, годината свършва, а той все се затруднява да го назове по име и току извика:”Ей ти, режисьорския…”
- Пак ли вие двамата! - просъска през зъби.
Сепнати, курсантите се заковаха между леглата. Стоименов - с измачкан клин, по потник, остриган, с две клепнали уши - гледаше с големите си сини очи уплашено и не знаеше къде да дене ръцете си; Драголюб, режисьорският син, така си и остана до леглото: с едната ръка посегнал да оправи чаршафа, другата - прибрана до смъкналия се клин с повлекли се тиранти.
- Защо не сте на физзарядка? Марш веднага на площадката!
Изхвърчаха покрай него. Стоименов се клатушкаше като гъсок; Драголюб - забравил да вдигне тирантите - придържаше с две ръце смъкналия се клин. На вратата се сблъскаха.
Старши лейтенант Михайлов тръгна след тях зъл и разстроен. Големи неприятности му създаваха тия момчета още от началото на службата. Тоя Стоименов беше абсолютен бройлер. Син на някакъв зам.министър, това момче сякаш бе расло в парник. Наглед яко, здраво, със забружени бузи като топли хлебчета, а иначе кекаво - потича двайсет метра и изплези език. Да не говорим, че на лоста виси като мръвка на ченгел, а козата така и не се научи да прескача, ами се блъска в корема, червата ще си изкара…Другият, режисьорският син, бе малко перко. Дай му на него за обективи и лещи да приказва, за черно-бели и цветни откупировки и не знам какви още глупости, а автомата не може да разглоби, един куршум не може да вкара в мишената. И размъкнат, развлечен, тромав. Тръгне ротата за храна - последен тича. На проверка все закъснява. Леглото все не оправено. „Какъв ще е тоя изпит днес - не знам” - помисли Михайлов и влезе в канцеларията…
Като никога този път взводът му извади голям късмет. И късметът, о боже, се дължеше на същия този бройлер Стоименов. Още щом председателят на изпитната комисия от МО, майор Топчийски, покани Стоименов да тегли номер за реда на бягането, старши лейтенант Михайлов едва не припадна. „Край! - изстена. - щом този ще тегли късмета на взвода - загубени сме!” Той изобщо имаше комплекси от Стоименов. Всичко калпаво, всички неуспехи свързваше с неговата наивна и безпомощна личност. Иначе момчето беше възпитано и умно. По зубрашките предмети не можеха да вземат думата от него, но на практическите беше жив зян. Колкото пъти излезеха в полето на тактически занятия - все забравяше по нещо. Последния път си дойде без автомата: където се окопавал, там го и заминал. Делийски и още двама курсанти се щураха по траншеите до полунощ, докато го намерят. И сега, над шапката с номерцата, Стоименов трепереше, сякаш бе изкаран на разстрел. Дори когато обяви с половин уста, че бягането започва в осем нула-нула и по двете редици премина облекчителна въздишка, той не загря, че беше изтеглил най-благоприятното време за маратонското бягане и гледаше виновно и унило ту другарите си, ту взводния.
- Седем и петдесет и пет на старта за проверка! - разпореди майор Топчийски, отдаде чест и се запъти към следващата команда.
Старши лейтенант Михайлов отведе взвода на трийсетина метра от старта, събра момчетата в кръг и още веднъж им повтори всичко онова, без което не може да се постигне успех в дългото бягане: здрави връзки на чепиците. Стегнати! Къси ремъци на раницата - да не се мята. На противогаза - също. Автоматът - през рамо. Шанцовият инструмент - встрани, а не отзад, да те бие постоянно по прасците. И дишането. Най-важното е дишането. Не забравяйте нито за момент ди-ша-не-то! И никакво спиране!
- Курсант Стоименов и курсант…режисьорския… - щракна с пръсти, защото пак беше забравил името му.
- Драголюб - подсказа помощникът.
- Драголюб! Разбрахме ли се?
- Тъй верно, никакво спиране! - изреваха в един глас.
- Спреш ли - край! Падаш, значи. И до никакъв финал няма да стигнеш. И слаба оценка, значи. А със слаб по физическа подготовка няма офицерско звание. Оставаш старшина. Ясно!
- Тъй верно! - обадиха се само пак Драголюб и Стоименов, защото явно всичките тия призиви - наставления бяха адресирани към тях.
Михайлов освободи момчетата да се потягат, а с помощника се отделиха настрана.
- Какво ще ги правим тия тутманици, Делийски? Ще орезилят взвода.
Вечно усмихнатият му сержант, мургав като цигане, разкри два реда красиви, равни зъби и уверено рече:
- Ще ги носим!
- Ох, как се убиха о главата ми!…Слушай, хич няма да се церемониш с тях. Никаква пощада! Душата им извади, но да не спират. Оня, кекавият, Стоименов, спре ли, не можеш го дигна. Режисьорския го тикай в средата на взвода. И пред него и зад него да има момчета.
- Той е взел фотоапарата, снимки ще ни прави.
- Никакъв фотоапарат! - уплашено извика Михайлов и като ужилен разпери ръце. - Той из пътя не може да върви, снимки ще ми прави!
- Той само в началото и…на финала.
- Не, не! Да захвърли това. Всички сили за бягането. Никакво разсейване. Никакво!
Опасенията на старши лейтенант Михайлов се потвърдиха напълно. Стоименов падна още на първия километър. Вярно, че ги поведе от старта с много високо темпо, но от опит знаеше, че както да тръгнат, кризата ще ги налегне в края на първия километър. Затова - давай поне с темпо! Другите курсанти, натиснали далаците с юмруци понамалиха, но не спряха, а Стоименов се търкулна насред пътя и никакви увещания и заплахи не можаха да го вдигнат на крака. Взводът замина със старши лейтенанта. Надвесен над Стоименов, Делийски кротко го молеше:
- Стани и всичко ще се оправи. Само се изправи и ще видиш. Изправи се само… - Измъкна автомата през главата му и го преметна на гърба си, подхвана го под мишници. - Е, Стоименов, ама ти съвсем се отпусна. Бива ли така! Баща ти такъв голям човек, а ти…
Ала момчето, отпуснало глава на гърдите си, с омекнали крака, се натискаше към земята, притегляно сякаш от невидим магнит и току повтаряше:”Умирам. Сърцето…” Очите му бяха премрежени. Розовите устни - побелели и изпръхнали. По едно време като че ли спря и дишането му.
А взводът застрашително се отдалечаваше между кукурузите към каньона на малката рекичка Чернялка.
- Абе, ти ще ли ставаш! - кресна му Делийски, с едно дръпване го изправи на крака и го повлече: - Раз-два, раз-два! Махай ръцете. Дишай! Дишай! Раз-два, раз-два!
Тъкмо Стоименов оправи дишането и горе-долу тръгна, точно на завоя, преди да се спуснат към каньона, забеляза двама на пътя и нещо го резна през стомаха: и друг е паднал. Туп-туп, туп-туп - кънтяха отсечените му стъпки по гланцирания черен път./Стоименов влачеше краката си и те дъдреха като задънка на каруца./ Ах, как го вбесяваше това дъдрене и как презираше този охранен шишко! А и слънцето вече жестоко напичаше в тила му - просто разтапяше мозъка му. По лицето на Делийски се стичаха бръздулчици пот. Очите го смъдяха. В устата горчеше.
Не се изненада - беше Драголюб. Над него - отдельонният командир Спасов.
- Не иска да става, старши! - отдалече се оплака Спасов.
- Как така не иска! Догони другите и не позволявай да се разкъсва взводът. Тия ще ги домъкна.
Спасов затича. Помощник-взводният видя, че лопатката беше се извъртяла отзад и го шибаше по прасците, но нямаше сили да му викне.
- Дръж от другата страна! - заповяда Делийски на Стоименов в движение и подхвана Драголюб под мишници.
- Не мога. Оставете ме. Душата ми излиза - опъваше се режисьорският син.
- Как ще те оставим, бе! - добродушно го гълчеше Делийски. - А снимки кой ще прави на финала?
Е, това пък със снимките беше… Как му дойде на ум за тези снимки! Взе автомата на Драголюб, метна и него на гърба си. Усетил, че му олеква, чул за снимки, режисьорският син опули очи, наемна се решително.
- Само още десетина метра ме крепете! - помолиха разкривените, запенени устни.
На Делийски чак му домиля от тази молба. Как няма да те подкрепя бе, братле. Нали затова тичам с вас. Само че, напънете се малко със Стоименов да стигнем взвода. В групата е по-лесно. Влеем ли се в групата, отлично ще представим и взвода, и старши лейтенанта. И в неделя всички сте в градски отпуск. Само аз ще остана да пазя помещението…
Хвана ги със Стоименов по за една ръка, както бе виждал майки, че водят малките си на детска градина. И ги помъкна. Раз-два, раз-два! Дишайте! Дишайте!…А взводът, който доскоро се виждаше, разтегнат на стотина метра из дефилето, вече го нямаше. Това още повече разтревожи Делийски. Колко ли време бягат? С колко ли са изостанали? Ще успеят ли да се вместят в нормите? Трите автомата го смазваха. Не стига това, ами взе и раницата от Стоименов. Много му пречеше тая раница. Беше я метнал през едното рамо и тя постоянно се свличаше на корема му. Ох, и това августовско слънце, колко силно напича! И как го трови тая пот, но няма свободна ръка да я избърше. Сети се, ни в клин, ни в ръкав за снимките и извика в ухото на Драголюб:
- Слушай, ти трябва да направиш снимки, когато взводът пристига на финала. На финала! Дай раницата и бягай ги изпревари! Ама хубави снимки да нащракаш, чуваш ли? Като за изложба!
И стана невероятното. В тръст Драголюб се откъсна от ръката му и заоткопчава раницата. Подаде му я, прикрепвайки с едната ръка фотоапарата на гърдите си, и като отцепи - да се смае човек!
- Предай на Спасов…Ей, Драголюб, чуваш ли? Спасов…
Дали го чу, дали не го чу? Започваше най-трудният участък на маратонското бягане, изкачването от дъното на каньона до върха. Пътеката се виеше по хоризонтала на обраслия с драки хълм чак горе до билото, където имаше площадка. На нея спираха колите си гражданите, които идваха в неделен ден на близката туристическа хижа. От площадката почваше асфалтиран път, който минаваше покрай стрелбището. Старши лейтенант Михайлов сигурно е стъпил вече на асфалта - мислеше Делийски. - Спасов дали ще остане да му помогне? Тия раници и тия автомати го сплескват. А Драголюб дали ще ги стигне?
Стоименов отново се опита да пада. Разпречи се на пътеката и нито напред, нито назад. Умирал. Сърцето…
Избута го с голям зор догоре, ала повече сили нямаше и той. Краката му се подкосяваха. Главата му се люшкаше. Пред очите му тъмнееше и му се привиждаха кръгове - ту огненочервени, ту слънчогледовожълти, които го унасяха в замайваща дрямка и меко го слагаха в ухаеща на сапун, чиста постеля…Не, не! - даваше се сам кураж. - Никакво падане! Носеше се по инерция, с разперени ръце, целият устремен напред.
- Стигнахме вече, Стоименов, стигнахме. Ей го стрелбището - запъхтяно изрече. - Ти издържа, Стоименов. Браво!..Слушай, остави ме и бягай. Близо е - бягай…
Усетил равното и края, Стоименов набра темпо и крачка по крачка се заотдалечава, докато премрежените очи на сержанта съвсем го изгубиха…
Когато Делийски се показа на стрелбището и се насочи към бялата, прясно варосана черта на финала, от всички страни се понесе:
-Давай! Давай!
Милите, окуражителни гласове стигаха до ушите му като изпод земята. Той напрягаше сетни сили, стиснал остатъка на душата си зад зъбите, но краката не се подчиняваха. Те едвам се отлепваха от земята и той имаше чувството, че тъпче на едно място.
- Давай! Давай! - кънтеше наоколо и долчините повтаряха ехото в отсрещните дъбови гори.
Старши лейтенант Михайлов сновеше неспокойно насам-натам и не откъсваше очи от часовника си - по-малко от минута имаше до контролното време и неговият помощник нямаше да хване и удовлетворителната оценка. Драголюб с невероятна пъргавина подскачаше пред всички с фотоапарата и правеше снимки. Спасов стискаше побелели като платно устни и не можеше да си намери място от мъка, че не се сети да остане и помогне на другаря си. Единствен Стоименов, далеч от вълненията на взвода за съдбата на помощник-командира, беше се търкулнал по гръб на червената сгурия и ликуваше в душата си, че е изкарал отличен по най-трудния предмет. Останалите изпити, зубрашките, бяха му в кърпа вързани…
Делийски прекрачи бялата черта и рухна. Майор Топчийски натисна хронометъра и направи кисела физиономия.:
- Целият взвод отличен, помощник-взводният едва върза тройката… Направете си изводи за физическата и моралната му закалка, старши лейтенант Михайлов!
Михайлов не го чу, а се спусна към рухналото момче и гальовно го заплеска с длани по пожълтелите, хлътнали бузи. Заговори му ласкаво, заразкопчава ремъците на преплетените раници, автомати, противогази. Извика на Спасов за вода. Делийски отвори очи, за миг лъснаха белите му равни зъби, на пресекулки отрони:
- Домъкнах ги.
И припадна.
Старши лейтенант Михайлов се загърби. Гърлото му се давеше от горчива, тъжна гордост. Челюстите му пукаха от стискане, а главата му все по-ниско се скланяше към гърдите. Той бе мъж, истински мъж и не искаше подчинените му да го видят с набъбнала влага по момичешки завитите черни мигли.
