Поетът Красимир Петров издаде нова поетична книга - „Сянка на река” (изд. „Български писател”, 2014). Още корицата провокира читателския интерес с необичайното си дизайнерско решение: Какво ли е това? Неопостмодернистично „изтичане” на реката в гротескно лице или намек за лека автоирония? Зачитайки се обаче в текста и редакторското каре, установявам, че всъщност поетът е напълно сериозен в диапазона на естетическите си превъплъщения - от Долината на сълзите до Райската градина. Ежедневието на адвокатската му професия почти няма реални координати в стиховете, защото личността тук е раздвоена и отдадена на безпричинното тържество - на насладата да бъдеш свободен в съзерцаването на „квадратното слънце”, „хоризонта съсирен” или „дяволското ухо в нощта”. В новата стихосбирка блика една носталгична романтика - ту изригнала от морските дълбини, ту от пролетните пъпки. Една само метафора е достатъчна на Красимир Петров, за да се облегне на ръбестото ? тяло и да прошепне на любимата жена цял водопад от въображение. В обрисовката на образите няма материална конкретика - жената е онази езичница, която всичко знае; майката е една последна дума; а земята е любовното убежище на всички наскърбени - хора, растения, животни. Това е книга за мълчанието сред шумотевицата на презабързания живот, когато всеки има нужда от глътка усамотение, за да си припомни изконното - балансът между божественото и човешкото. Без натрапчиво философстване, без егоцентрични пози, авторът движи четката на поетическото си дихание по жаравата - не само на нестинарите, но и по силуетите на болезнените днешни дилеми - как се живее, кой си ти, роденият в общество без морални ценности.
А екстравагантната корица на „Сянка на река” е дело на 4-годишната внучка на Красимир Петров - Калина Петрова.

Анжела Димчева