ЕДНОДНЕВКА
ЕДНОДНЕВКА
Тя не брои годините на Времето.
Един ден са й дали Боговете.
Но пак има мечти - обича, плоди се
и води битки с враговете.
Дори понякога на живот се пресища.
Въжето си мята и на небето се вдига,
но сестрите й нови рожби роят
и я няма в Червената книга.
Един ден живот - природна интрига!
Нищожна. Мъничка. Лека.
И тъй, както след деня си умира,
ще надживее човека.
КЪЩАТА
Под небето Къщата простенва.
Стряхата й неизбежно гние.
Под прозореца със счупени стъкла,
вятърът приклекнал тихо вие.
Той се моли с мъничка надежда,
та дано го чуят небесата:
птиците, отлитнали от тука,
да се върнат някога в гнездата.
Как безмълвно трепка тишината,
Къщата си връща паметта
и във нея бавно оживяват
детски песни, смях и имена.
Под небето тя се е снишила,
а някога била е топъл дом.
И забравена, и вече ничия,
Къщата умира мълчешком.
***
“В чакалнята сме…”
Петко Каменов
До тъмната черта на хоризонта,
в море от злато, залезът те чака.
А горе, някъде между звездите,
ще те ухажва Кралицата на мрака.
Ще ти налее в лунната си чаша
светлина от ангелски очи.
С камбани Вечността ще те приветства,
отмерен звън в тъмата ще ечи.
Ще се ощипеш с още топли пръсти,
че не сънуваш пак миражен сън.
В бездънното пространство ще се пукне,
като огромен плод, вселенски гръм.
Ще се срутят небесни планините,
ще полетят на халос ветровете.
Ти ще пресяваш древна, звездна пръст
и ще докосваш тайнствата на Вековете!
В чакалнята си. Чакаш си реда
(със мисия - като боец за фронта),
да те прегърне златното море
към тъмната черта на хоризонта.
***
От вратата пътят ти започва.
Влива се в човешката река.
Драки ризата ти бяла късат.
Жилят те със думи зад гърба.
Между тях цветенца се кокорят.
Ръсят тънък, чувствен аромат.
Във душата ти покълва песен.
В хаоса намираш своя свят.
Вечно гониш някаква химера.
На косъм все изплъзва се мечта.
Със тревата крееща и жадна,
вярно се обричаш на дъжда.
А денят по пътя се търкаля -
неспокоен, стръмен и трънлив,
но в съня загадъчна усмивка
ще те прави истински щастлив.
Пътят пред вратата ти се тръшва.
Ляга с кучето. Немил-недраг.
И, преди да го приспят звездите,
си бърборят с босия ти праг.
***
Къде отлитна лятото със птиците?
И те обрече да изпращаш залези.
Да се свечеряваш в късната си есен,
несъвършен, в пастелни цветове.
Не можеш да се върнеш при началото,
когато са се случвали нещата,
когато времето е текло буйно
във руслото на светлата река.
Навярно можел си и повече да имаш,
навярно ти и повече си заслужавал,
но пак достатъчно си истински богат
с онези мимолетни изгреви,
отнели твоята неопитна наивност
във младия пожар на Любовта.
Богат си… тя не те подмина
като крайпътен камък,
като статист във драма,
като дърво с безплодни цветове.
Обречена при твоя извор спря
и после беше нежна светлина
във люлката на твоите ръце.
И колко повече да искаш от това?
Ти не повяхна в девствена тегоба.
Богат си със това, което имаш,
А за пожарите - благодари на Бога!
***
Тази нощ - пропита от дъх на тъмен босилек,
като песен разплакана рее в смълчана безбрежност.
Сам съм. Под небесния шатър съм сам… и съм истински,
скрил под криле нераздадена нежност.
Между клоните - птици по двойки се любят.
Кадифени кошути търсят рижи елени.
Змии, прегърнати, спят под студения камък.
Восъчно крея в треви омълнени.
Как обичам дъжда! Онзи дъжд,
който в мътна река отнася наслоената мъка,
който сухия корен пои във пръстта
и стопява леда на ненужна разлъка.
Аз не нося онази смазваща нежност,
под която покорно снишаваш глава, рамене.
Дето спъва с окови във сините вени
онзи бяг на червените буйни коне.
На нощта във утробата светъл изгрев зачева.
Нежност с вяра в тъмата се лута.
В синьо утро светлината се ражда
и елена отпива любов от очи на кошута.
***
На залеза не вярвай никога.
Не вярвай на измамния му шепот,
че е море от разтопено злато
и блясъкът му нежно ще те топли.
Къде се стапя той зад хоризонта?
Дали по дъното на Океана?
Или високо някъде в небето?
Като ловец душата ти примамва
и тя, наивница, сред ятото на жерави
отлита във небето с тъжен грак.
Но ако във съня ти те докоснат
аплаузи от ангелски криле
и вярното стакато на сърцето ти
започне да накуцва аритмично,
ти залеза си мъдро посрещни,
отпий от чашата последното причастие,
тръгни със старото и болно Време,
с препълнени дисаги от Живота -
със спомени, тегоби и вълнения,
с товара на възходи и падения.
И с онази вяра във душата ти,
че някъде по твоите пътеки
със пукот ще покълват семенцата.
И в изгрева на новото им утро
възторжен химн Живота ще приветства.
***
Да се намразим след всичко е жестоко,
та ние някога до болка се обичахме.
Не помниш ли - под моста на дъгата
цветя в косите ти с любов закичвах.
Но ако някога случайността ни срещне
и от погледа ти безразличие се стича,
не ме наказвай с него. По-жестоко е.
Омразата е чувство. И го предпочитам.
***
Такъв съм. Земен и небесен.
Номад. И романтик сред синева.
Под шатъра на циганското лято,
побратимихме се завинаги с дъжда.
Разсеян съм… и толкова разхвърлян.
Така щастлив сред хор от детски смях.
И тайно влюбен в смуглите си нощи
(от тях най-светли мигове крадях!)
Отричан и признат. Приет. Отхвърлян
по пътища с подгизнала печал -
аз бях предаван често от Съдбата,
но не подливах под нозете кал.
Когато плачех - никой не видя.
Изгубен, чезнех в ъгъла си блед.
До дъно пих пелинови безсъници
и после ги заравях в бял сонет.
Ех… колко съумях дотук не знам.
Навярно съм изчезваща порода мъж.
Но търся пак зеленоокото момиче
в моретата на резедава ръж.
Животът в цъфнала липа жужи.
Сред облаците търся синева.
Събирам в шепи дъхав аромат
и ръся над земята - Светлина!
***
Ако някога до болка си омръзнем,
притихнали в безсънната трева,
ако битовизма ни погълне
и в делничност потъне любовта,
тя - неизбежно - тихо ще си тръгне,
дори телата да останат тук.
Ще се разминем - празно-онемели,
не се намерили - един във друг.
Очите ни ще бъдат странно сухи,
в пияната от болка самота
ще зрее в нас надеждата за лято.
С жени, с мъже тъй пълен е света.
И ще осъмваме във жадните пустини,
обветрени от жълти ветрове,
душите ни, сред кактуси бодливи,
ще молят за зелени дъждове.
***
“А на върха на голата липа
един най-верен златен лист
се мъчи да остане с нея…”
Татяна Любенова
Останал сам - там, горе, на върха,
жадува птича песен златен лист.
Избягаха и птиците, и братята му - листи,
да царства сам на клона си сребрист.
За него да са соковете земни -
Душата бе на дявола продал.
Надменно гледаше света отгоре,
във златната си гръд блага налял.
Но вечер, взрян в небесната поляна,
безсънно търси паднали звезди.
И няма никой. И няма със кого
самотното си щастие да сподели.
