В ЧАСЪТ НА ЗДРАЧ

Йордан Стубел

В ЧАСЪТ НА ЗДРАЧ

Като на смъртник стаята е пуста…
И рано, рано вечер приближи.
Пълзят студени сенките над пруста
и късен цвят по стълбите снежи.

Край тях тъй както някога сърдечна
в ръце със цъфнал люляк помини,
и пак като една мечта далечна
за мен благословена остани…

А стаята все тъй ще бъде пуста
и пуста вечерта ще приближи,
и като сън над стълбите край пруста
душата цветен люляк ще снежи.

1919


ПЕСЕН

Цъфнаха акациите там,
дето вчера беше ти със мене -
като пеперуди днес едвам
капят цветовете уморени.

Звънна на безбрежност песента -
сякаш хор на бели херувими,
звуците заглъхват с вечерта
и ми шепнат твойто скъпо име.

И като през сън сега едвам
спомням много погледи смутени -
прецъфтяха цветовете там,
дето вчера беше ти със мене.

1920


УДАВНИЦА

Студена луната в очите ме гледа
и сребърни сенки реди -
сред бели корали по устните бледи
целуват ме мъртви звезди.

И пеят тръстиките песен печална,
а в техния приказен зов
аз спомням онази целувка прощална
на първа, но късна любов.

Луната във мойте зеници засяда
и ръси от бисери луч -
в стоцветното дъно - удавница бледа -
аз търся заветния ключ…

1920


КОВАЧ

Тлеят в огнището бледи искри.
Удряй, ковачо, кови до забрава!
Ти не зовеш и не чакаш зори -
слънцето в черната песен изгрява.

Тежка умора десница надви.
Презнощ е вече над стрехите тъмни,
ала, ковачо, не спирай, кови -
никога няма за тебе да съмне.

Колко далече преваля нощта!
Тръпне във свода зорницата ясна.
Тук край огнището твоя баща
някога с чука в ръцете угасна.

Помня - над преспите буря изви,
буря вещаеше свода тогава…
Удряй, ковачо, неспирно кови
черната песен на смут и забрава…

1920


***

Вън ли запусте?
Вън по оня път
ще се върнат те -
скитници в светът.

Леден сън цари
там над моя праг -
късно до зори
ще го чакам пак.

В блудните съдби
юност процъфте -
късно, може би,
ще ме сварят те.

1920


***

То бе в часа на белите сияния,
и плахи бяха думите - защо?
Над мъртъв град разстилаше Урания
миражи и увехнало злато.

То бе в часа на белите сияния -
заключени в един далечен свет -
аз слушах болно късните признания
и бях невинно чист, невинно блед.

То бе в часа на белите сияния -
не помниш ти - дори не помня аз -
целувката и първите желания
и пръстена с лучистия елмаз.

То бе в часа на белите сияния,
а, може би, и приказка бе то.
Сега над мен ридаят мрачни здания
и сипят мъртво есенно злато.

1920


***

Реката бели бисери струи,
във своя път тя шъпне и предсеща,
и в дъното заключено таи
легендата на нашта късна среща.

Над нея в многоцветен полукръг
вечерното сияние възлиза,
където долините с огнен лък
вечерницата някога прониза.

А в бързеите гасне отразен,
погълнат от миражите безпътни,
един изгубен и нестигнат ден -
и плискат се водите странно мътни.

Реката няма никога да спре
да шъпне, да предсказва, да предсеща -
там безпощадно вечерта простре
безименната скръб на нашта среща.

1920


УТРО

Виж: съмна се над вечната арена
в пътеките на хилядния град -
и в улицата хладна и студена
ще тръгна пак, но сам и непознат.

Навън ще почнат яростните свади,
и в жаждата да бъде всеки пръв,
преди зори по сивите площади
ще цъфне като пламък бледа кръв.

А вечерта, когато път превалят,
за да се върнат морни у дома,
старешките ръце ще ги погалят
на майката, останала сама.

И улицата вън ще запустее,
но утре пак за път ще съм готов -
и грижата отново ще огрее
сред крясъци и улична любов.

1921


ВИК

Години тук заключен зад стената,
аз слушам все един и същи вик -
викът неуморен на тишината
тук расне и замира всеки миг.

И сякаш, че враждебността на двама
говори с отмъстителност и страх,
и всеки ден изпращам със измама,
и всяка нощ посрещам сам и плах.

Аз чувам вик сподавен в тишината,
вик, който не проклина, не зове;
ти там, аз тук заключен зад стената -
ний ще умрем заклети врагове.

1921


МАЙЧИНА ПЕСЕН

О, идат други дни - и знам: тогава
до теб ще седне твоя стар баща,
в колибата, угрижен - до забрава
ще ти разказва късно през нощта.

И ти ще слушаш плах и любопитен
край искрите на буйния огън,
а долу там, жесток и ненаситен,
живота ще минава като сън.

И толкова сами, и тъй невинен,
ще го запиташ може би и ти
за оня ден, суетен и пустинен,
над който неизбежността лети.

Сега е непонятно сладък мрака
и не любов сърцето ти крепи -
такава е съдбата, стига плака:
в зори те чака работа - заспи.

1921


НЯКОГА

Уморено целуни ме, вечер златна,
вън презряха мойте ранни плодове -
беше лято, беше жетва благодатна,
и поженаха жетвари класове.

Запустяха много ниви закъсняли,
като клетва над есенните земи -
там звучаха твойте жалби незвучали,
ала вихър безпощадно ги сломи.

И във синята пустиня необятна
аз не чакам да изкълнат класове -
беше лято, беше жътва благодатна
и презряха мойте ранни плодове.

1921