В ЧАСЪТ НА ЗДРАЧ
В ЧАСЪТ НА ЗДРАЧ
Като на смъртник стаята е пуста…
И рано, рано вечер приближи.
Пълзят студени сенките над пруста
и късен цвят по стълбите снежи.
Край тях тъй както някога сърдечна
в ръце със цъфнал люляк помини,
и пак като една мечта далечна
за мен благословена остани…
А стаята все тъй ще бъде пуста
и пуста вечерта ще приближи,
и като сън над стълбите край пруста
душата цветен люляк ще снежи.
1919
ПЕСЕН
Цъфнаха акациите там,
дето вчера беше ти със мене -
като пеперуди днес едвам
капят цветовете уморени.
Звънна на безбрежност песента -
сякаш хор на бели херувими,
звуците заглъхват с вечерта
и ми шепнат твойто скъпо име.
И като през сън сега едвам
спомням много погледи смутени -
прецъфтяха цветовете там,
дето вчера беше ти със мене.
1920
УДАВНИЦА
Студена луната в очите ме гледа
и сребърни сенки реди -
сред бели корали по устните бледи
целуват ме мъртви звезди.
И пеят тръстиките песен печална,
а в техния приказен зов
аз спомням онази целувка прощална
на първа, но късна любов.
Луната във мойте зеници засяда
и ръси от бисери луч -
в стоцветното дъно - удавница бледа -
аз търся заветния ключ…
1920
КОВАЧ
Тлеят в огнището бледи искри.
Удряй, ковачо, кови до забрава!
Ти не зовеш и не чакаш зори -
слънцето в черната песен изгрява.
Тежка умора десница надви.
Презнощ е вече над стрехите тъмни,
ала, ковачо, не спирай, кови -
никога няма за тебе да съмне.
Колко далече преваля нощта!
Тръпне във свода зорницата ясна.
Тук край огнището твоя баща
някога с чука в ръцете угасна.
Помня - над преспите буря изви,
буря вещаеше свода тогава…
Удряй, ковачо, неспирно кови
черната песен на смут и забрава…
1920
***
Вън ли запусте?
Вън по оня път
ще се върнат те -
скитници в светът.
Леден сън цари
там над моя праг -
късно до зори
ще го чакам пак.
В блудните съдби
юност процъфте -
късно, може би,
ще ме сварят те.
1920
***
То бе в часа на белите сияния,
и плахи бяха думите - защо?
Над мъртъв град разстилаше Урания
миражи и увехнало злато.
То бе в часа на белите сияния -
заключени в един далечен свет -
аз слушах болно късните признания
и бях невинно чист, невинно блед.
То бе в часа на белите сияния -
не помниш ти - дори не помня аз -
целувката и първите желания
и пръстена с лучистия елмаз.
То бе в часа на белите сияния,
а, може би, и приказка бе то.
Сега над мен ридаят мрачни здания
и сипят мъртво есенно злато.
1920
***
Реката бели бисери струи,
във своя път тя шъпне и предсеща,
и в дъното заключено таи
легендата на нашта късна среща.
Над нея в многоцветен полукръг
вечерното сияние възлиза,
където долините с огнен лък
вечерницата някога прониза.
А в бързеите гасне отразен,
погълнат от миражите безпътни,
един изгубен и нестигнат ден -
и плискат се водите странно мътни.
Реката няма никога да спре
да шъпне, да предсказва, да предсеща -
там безпощадно вечерта простре
безименната скръб на нашта среща.
1920
УТРО
Виж: съмна се над вечната арена
в пътеките на хилядния град -
и в улицата хладна и студена
ще тръгна пак, но сам и непознат.
Навън ще почнат яростните свади,
и в жаждата да бъде всеки пръв,
преди зори по сивите площади
ще цъфне като пламък бледа кръв.
А вечерта, когато път превалят,
за да се върнат морни у дома,
старешките ръце ще ги погалят
на майката, останала сама.
И улицата вън ще запустее,
но утре пак за път ще съм готов -
и грижата отново ще огрее
сред крясъци и улична любов.
1921
ВИК
Години тук заключен зад стената,
аз слушам все един и същи вик -
викът неуморен на тишината
тук расне и замира всеки миг.
И сякаш, че враждебността на двама
говори с отмъстителност и страх,
и всеки ден изпращам със измама,
и всяка нощ посрещам сам и плах.
Аз чувам вик сподавен в тишината,
вик, който не проклина, не зове;
ти там, аз тук заключен зад стената -
ний ще умрем заклети врагове.
1921
МАЙЧИНА ПЕСЕН
О, идат други дни - и знам: тогава
до теб ще седне твоя стар баща,
в колибата, угрижен - до забрава
ще ти разказва късно през нощта.
И ти ще слушаш плах и любопитен
край искрите на буйния огън,
а долу там, жесток и ненаситен,
живота ще минава като сън.
И толкова сами, и тъй невинен,
ще го запиташ може би и ти
за оня ден, суетен и пустинен,
над който неизбежността лети.
Сега е непонятно сладък мрака
и не любов сърцето ти крепи -
такава е съдбата, стига плака:
в зори те чака работа - заспи.
1921
НЯКОГА
Уморено целуни ме, вечер златна,
вън презряха мойте ранни плодове -
беше лято, беше жетва благодатна,
и поженаха жетвари класове.
Запустяха много ниви закъсняли,
като клетва над есенните земи -
там звучаха твойте жалби незвучали,
ала вихър безпощадно ги сломи.
И във синята пустиня необятна
аз не чакам да изкълнат класове -
беше лято, беше жътва благодатна
и презряха мойте ранни плодове.
1921
