ПО-ДОБРЕ ЗАМЪЛЧИ

Петко Каневски

ПО-ДОБРЕ ЗАМЪЛЧИ

Не ме питай сега. Замълчи.
През нощта, сред която те няма,
в мен се лутат любопитните ти очи
и ми казват, че ти си измама.

А пък аз непременно съм лош,
твърдоглав, непокорен и грешен!
За премъдрите - весел Гаврош,
за праведните - Дон Кихот смешен.

Просто нямам угодливи черти,
от които в този свят да печеля.
Не ме питай сега. Замълчи …
Не вещаят мечтите мека постеля,

нито пост. А по тях ме боли!
Секретарки, кафета с притворство,
кочияши и прескъпи коли…
Не за мен e това сутеньорство!


КОЗИ ПЪТЕКИ

Не питай ме, когато замълча,
какво вгорчава дните ми нелеки.
От малък ми доказват, че греша,
че все избирам козите пътеки.
Че дяволът вбесявал съм и даже
от кожата си неведнъж излезе,
щом дръзваше Душата да му каже,
че следвам само светлите завети.
Че аз сред нощите от обич будни,
не галя чековата книжка на баща си.
Прости ми, за минутите ти трудни -
ти с мене, гладна покрай пищни маси,
пътуваш, знам, бленувани маршрути,
а в мен покълва нова ерес-тишина.
И покрива на твоя смях ще срути,
смразила слънцето у мен. В сълза.


БЕЗ ЗНАЦИ ПРЕД СКОБА

Остави ги хората, нека да ни говорят!
Те напразно сравняват себе си с нас.
Парите си влагат зад сигурни щори,
на завет се крият в най-соления час.

Смачкват доброто като малка угарка,
всеки вопъл за помощ, честния смях…
Измерват живота си с дипломи-мярка,
невинни винят за всеки свой грях.

Без болка заменят плач със усмивка,
пълзят пред големите в калната пръст
и после посядат пред бяла покривка
в банкети на вярата, прилични на кръст,

дето егото пише: „Всемирът - съм аз!”.
В минути подобни на слабости скверни,
Господи, опази ни чисти за съдния час,
макар да е трудно на себе си да сме верни

сред толкова гордост и алчност, и злоба!
Ние с тебе от другите до днес неприети,
сме истински, без знаци пред скоба…
Също като душите на любимите ни поети!


МАМА

Сребрее косата ти рано,
от път ли, от обич ли много?
Къде са годините, мамо,
когато ме гледаше строго?

Прости ми за времето, дето
в мен светлата песен не стига.
За теб аз оставам момчето,
в ръка с непрочетена книга.

И с куп пеперуди на рамо,
звънящ с пъстроноги пътеки -
къде ли не скитах се само,
но вярност не срещнах у всеки.

Сребрее косата ти рано -
и в мен есента се обажда.
Пътуваш с надеждата, мамо.
Ти знаеш света да прераждаш!


НОКТЮРНО

А иначе и залезът е същият,
и ромолът на старата чешма,
и птичите гнезда по къщите
с привечерна есенна асма.
И влюбените в залезната грива,
и шепотът сред бяла тишина,
и онзи хлад, нощта стаила
в очите на будуваща жена.
И стъпки плахи на разсъмване
по плочника ще отехтят -
целунати от тишина на тръгване.
A залезът, и птиците ще спят.