ГЕОРГИ РУПЧЕВ: „ПОЕЗИЯТА Е ИНСТИНКТ ЗА НЕПРИСПОСОБИМОСТ…”

С поета и преводача Георги Рупчев разговаря Мария Митева

МЪЛЧАНИЕ, ПИТАЙ МЕ НЕЩО!

- Смущава ли те днешното състояние на културата ни?

- Културата в най-дълбоката си същност не се променя и не е зависима от дати. Поезията не е крясък, а лична отговорност. Стойностният човек се измерва с устойчивост. Боя се, че сега словото и изкуствата са изместени по-встрани. Преди изкуството беше обслужващо или обществено опасно, а сега просто не се смята за важно. 

- Тогава „за какво съществуват поетите”, както пита Марина Цветаева, вдъхновителката на твое стихотворение?

- Това беше отдавна. Марина Цветаева е от суперекстазните поети. Малко множко ми идва емоцията й. Предпочитам Ахматова или Манделщам. Поезията е умението да казваш големите неща, а ако не можеш тях - по-малките. Или да споделяш за нещата, значими за теб. Поетичното слово е изкуство - защото е изкусно, и защото е изкусително … Ние само мълчим. Не казваме нищо. Мълчание, питай ме нещо!

- Актрисата Лив Улман казва, че щастието я кара да замълчи. Теб какво може да те умълчи - природата, страхът или красотата; вината?

- Ти го възприемаш като жена, а аз като мъж. Мъжкото мълчание е друго. Нещо става в ужасното ми всекидневие. Това са особени, дълго наслагвани мълчания. Но има неща, които човек иска да запази за себе си не като тайна, а съвсем егоистично да им се наслади и да ги изживее сам. Просто няма нужда от публика.

- Не става дума за публика, а за един близък. 

- Понякога това хубаво е толкова хубаво, че може да обремени другия, а понякога е толкова тягостно, че защо трябва … Лудвиг Витенщайн казва: „За онова, което не може да се говори, трябва да се мълчи.” И още „Границите на моя език са границите на моя свят.” Ето ти два съвсем заковаващи отговора за мълчанието. 

- Значи за теб мълчанието е опора?

- Мълчанието е злато като натрупване. Мълчанието изисква мъжество. То е онази вътрешна строгост, вътрешна дисциплина, която ти дава опори, нови узнавания за нещата, нови усещания, нови напипвания - да доловиш истинското сам. За мен поезията е най-истинското вслушване в себе си.

- Искаш да кажеш, че си инструмент на самия себе си?

- Нещо такова. Вслушай се, усещай нещата, изпитвай ги. Изобщо познай себе си и бъди дискретен. Опитвам се да живея малко по-обикновено, но имам все по-нарастващото усещане за хаос. Около мен се разпадат духовни общности, вече се загубват личностните пространства, личностният език. Този хаос прониква и вкъщи. Много от приятелствата ми прекъснаха поради невъзможността да налучкаме верния тон на общуването. Винаги съм смятал, че търпимостта към чуждото мнение е нещо много важно, че начинът на разрешение е диалогът. Бъркотията около нас и в нас не може да бъде безкрайна. Ама де да знаеш …

- Преди десетина години поезията ти беше окачествена като модерна, а сега тя звучи съвременно. Очаквана ли беше за теб тази промяна на възприемането?

- Отдавна нося вътрешно усещане за разруха. Изживял съм го доста интензивно и сега то просто се материализира. Очевидно е имало вътрешно-психологически предпоставки. Първата ми книжка „Уморени от чудото”, колкото и да е автобиографична, конкретна и едва ли не дневникова, е свързана с цялото това усещане за недействителност, за недостоверност на нещата, с изживяването на упадъка, с тази призрачност на привидно конкретните неща, с тази обезвереност, с усещането за безродност, за несигурност, за нестабилност … В поезията няма тогава и сега. След като днес звучи така и тогава трябва да е звучала по подобен начин с цялата тая лабилност, вътрешна паника, нарастваща вътрешна несигурност, както си е казано в „Чувството за бавно изчезване”: „Изведнъж ми се стори, че ние сме призраци с пуловери, с дънки, с палта и смутено усещах под ризата изплъзването на плътта”. Така се получава, че от едно безвремие хлътваме в друго, после в трето. Всъщност какво означава това безвремие? Че се разкъсват причинно-следствените връзки, че целият ни живот няма логика, няма подреденост, няма устойчивост … 

- Може ли поетът да бъде манипулиран от властта?

- Поетът никога не може да бъде свободен, ако си мисли за властта и какво ще му се случи, ако каже, напише или направи нещо. Точно това е усещането за не свобода, от което страдахме преди, ако мога да тегля водораздел между тази комична дата 10 ноември 1989г., преди нея и сега, защото тя наистина е комична. Ако човек се съобразява с някакви външни дадености, за това какво да прави, какво да пише, какво трябва да си позволи да каже и какво не, тогава по-добре изобщо да се откаже. През 80-те години беше много модно да се говори за автоцензура - това или го имаш, или го нямаш.

- Това ли искаш да кажеш, като твърдиш, че „поезията е инстинкт за неприспособимост”?

- Откъде да зная какво искам да кажа. Аз не съм дефинитивен тип. Не ме бива да давам точни определения. При мен нещата са по-скоро интуитивни, налучквани, така е и с поезията.

- Има ли основание поетът да се чувства марионетка на нечия власт?

- Ами нищо чудно да се окаже и марионетка. Неведнъж се е случвало. Ти какво разбираш под поет и връзките му с властта? 

- Преди се говореше за придворни поети.

- Защо преди? Сега каква е разликата? Корупцията е неизменен спътник на властта. И мераклии винаги се намират. Само че какво общо има това с поезията?

- Съществува ли удобно социално време за писане на стихове? 

- Не мога да разбера защо писането на стихове трябва да се свързва с някакво социално време. Написаните преди петнайсетина години стихове сега звучат съвременно. Те са резултат от някакво опипване, слепешката, и не са така ясно формулирани. Поезията е изкуство на недоизказаното. Тя говори неясно за неясните неща. Идиотско е да обясняваш как е възникнало точно това неща, откъде и защо. Винаги ми е било безкрайно смешно да се рационализира нещо ирационално в самата си същност. Не искам да кажа, че няма никакви външни подтици, но те преминават през много сложни филтри, за да могат да бъдат изговорени и назовани. Всяка поезия е някакъв вид превод от езика на безсъзнателното, както би казал Юнг. Но и прекалено спонтанна не бива да бъде в реализацията си, тогава престава да бъде изкуство. А то изисква голяма точност и премереност на всичко вътре. Затова си е изкуство - трябва да си изкусен и изкушен едновременно. 

1993 г.