КРАЛЯТ-МЪЧЕНИК ЛУИ XVI

превод: Георги Ангелов

На 21 януари 1993 г. се навършиха 200 години от деня, в който беше извършено едно от великите престъпления в световната история и едно от най-тежките престъпления на “великата” френска революция – злодейското убийство на краля на Франция Луи XVI.

Френската буржоазна (т. е. по руски – “еснафска”) революция по своему наистина е “велика”. Велика е със своите престъпления, отстъпвайки в това отношение само на революцията, също наричана “велика”, а именно – октомврийската. Но няма съмнение, че нито подлия февруари, нито кървавия октомври в Русия щеше да ги има, ако не беше тази, възпявана от “свободолюбците” от цял свят, кървава баня от края на XVIII в., която донесе само горчивини и беди на френския народ.

Към XVIII в. Франция достигнала върха на политическото си могъщество. Благодарение на многовековната дейност на владетелите си, такива като Филип II, Август и Луи IX Свети, Филип IV Красивия и Луи XI, Франциск I и Анри IV, и особено на титаничния труд на Луи XIV, Франция се превръща в една от най-великите държави в Европа и света. С присъединяването на богатата Лотарингия завършил процесът за обединение на френските земи в единна държава.

Решаването на големите вътрешни и външнополитически задачи породило, естествено, и своите проблеми. Тежките войни, които Франция победоносно водила в продължение на столетия, напрягали до предела икономиката й, хазната искала нови попълнения, блясъкът на най-пищния в света Версайски двор, имащ за главна задача не удовлетворяването на прищевките на кралете, а поддържането на международния престиж на Франция, изисквал все по-големи разходи, тежали и колониалните проблеми.

И Господ изпратил на Франция крал, който можел да реши поставените задачи. Крал миролюбив, добър, скромен и вярващ, разбиращ, че победоносните войни за Франция са завършили и на страната са необходими мир, покой и съгласие. Луи XVI доста се различавал от мнозинството съвременни монарси. Гърмът на топовете и литаврите му бил чужд; блясъкът на двора, вече изчерпал своето историческо предназначение, само го дразнел. От всички аристократични забавления той харесвал само лова, но още повече шлосерството и търговските дела, при това сам бил трудолюбив и изкусен майстор. Прекрасен глава на семейство, горещо обичащ жена си и децата си, той бил толкова нравствен човек, че вредният революционен печат не смеел да го обвини в разврат или прахосничество. Той добре разбирал стоящите пред него задачи, но знаел, че може да ги реши само постепенно, без да руши вековните устои. Луи XVI бил разумно предпазлив и мъжествен държавник, който не искал делото му, колкото и то да било голямо и важно, да бъде съпроводено и от най-малките жертви. Чрез неговите усилия страната започнала да излиза от кризата, макар че за това се наложило да поограничи висшата аристокрация и едрата буржоазия, което последните така и не простили на мъдрия и силен владетел.

Предреволюционната криза на Франция не била икономическа – тя постепенно можела да бъде уредена, не била и в международния престиж на страната – той бил висок, кризата била в съзнанието на хората, преди всичко, на богатите и знатните. В замъците на аристокрацията, душата на която била отровена от масонство и волтерианство, честолюбие и кариеризъм, зреели отровните семена на революцията и цареубийството. Даже в двора на принца по кръв, Орлеанския херцог, този аристократ-демократ, мечтаещ за короната, можело да се срещнат и свободомислещия философ, и журналиста – автор на пасквили, и озлобения от неуспехи в кариерата адвокат, и финансовия туз, недоволен от това, че още не всички възможности са открити във Франция за всесилния паричен чувал. Сплетните за “слабостта и бездарността” на краля, разпространявани от велможите и банкерите попаднали на улиците на Париж, където имало достатъчно сган, готова да погълне всяка пошлост, особено когато става дума за хора благородни и великодушни.

И ето, свиканите от краля за решаване на важни финансови проблеми Генерални Щати, с помощта на херцог Орлеански, негодяя и престъпника граф Мирабо, страхливия абат Сийес, “благородния” Лафайет и няколко десетки съмнителни личности, се обявяват за “Национално Събрание”, присвоявайки си правото да говорят от името на нацията, 90% състояща се от верни на краля селяни-католици; и така започнало дългото и мъчително изкачване на Луи XVI и неговата съпруга, кралицата Мария-Антоанета към Голгота.

А по-нататък следвала цяла поредица от провокации, имащи за цел да уплашат краля на всяка цена, включително да доведат до война с цяла Европа, до кръвопролитна гражданска война, и не просто да бъде установена република, а непременно да бъде качен кралят на ешафода. Към старите герои на безпорядките се присъединили и нови – вече без графски титли, академични дипломи и състояния от милиони, но жадни за власт, пари, почести и особено, кръв – от Дантон и Марат до Робеспиер и Ебер. Скоро те щели да вземат всичко в свои ръце и да се постараят да изпратят на гилотината – това “хуманно” изобретение на революцията – предшествениците си, но преди това трябвало по-скоро да убият краля.

Луи XVI, правещ всичко възможно да успокои страната и да не позволи проливането на кръв, бил свален от метежната тълпа, изпратен в затвора, разделен от семейството си и предаден на “съд” като “враг на френския народ”.

В навечерието на “празнуването” на годишнина от френската революция, през 1989 била излъчена телевизионна постановка, точно възпроизвеждаща позорния съд, чийто резултат бил известен от по-рано. След предаването поискали от аудиторията да произнесе присъда: от 116 391 зрители, които взели участие в гласуването, 72% отсъдили – “невинен”. Съвсем друга присъда била произнесена 200 години преди това от бунтуващата се тълпа – кралят бил осъден на смърт. Даже “демократичният” опит да се предостави решението на този въпрос на съда на простия народ от цяла Франция бил яростно балотиран. Изменниците разбирали, че френското селячество никога няма да осъди своя крал, независимо от всички убеждавания на бунтовниците. Съдбата на Луи била решена в минутата на ареста му от метежниците.

Той мъжествено посрещнал и присъдата, и самата екзекуция. Ето какво пише очевидец: “Кралят, стигайки до ешафода, с твърда крачка се изкачи по него… Тримата палачи, които го бяха обградили, казаха, че сега ще го острижат и ще му вържат ръцете. “Да ми връзвате ръцете – горещо възкликна той – о, аз съм уверен в себе си!”. В този момент развълнуван глас се обърна към него; той принадлежеше на добродетелния свещеник, абат дьо Фирмон: “Ето образецът за страданията на Иисус Христос – каза той, – Бог ще се отплати за Ваше Величество”. И Луи XVI със свята кротост се смири пред мъченичеството… После, приближавайки до края на ешафода, той прекъсна биенето на барабаните и обръщайки се към застиналата, няма тълпа, произнесе с гръмък, глух глас: “Французи! Аз умирам невинен и прощавам на всички мои врагове. Аз моля Бога също да им прости и да не привлича към отговорност Франция за пролятата от нея кръв. А ти, нещастен народе!..”

Злодейското убийство на краля довело до цяла редица от контрареволюционни роялистки селски въстания. Почти поголовно въстанали Вандея, Бретан, Нормандия, избухнали контрареволюционни въстания в Лион, Бордо, Тулуза и други големи градове.

Именно тогава се проявило “народолюбието” на революционерите. Само по време на потушаването на селското роялистко въстание във Вандея били убити повече от 400 000 души. През 1793 г. генералът на революционната армия Ф. Вестерман писал до Конвента: “Аз изпотъпках децата под копитата на конете. Изколих жените, за да не могат повече да раждат бунтовници. Не вземах пленници, унищожих всички”. Вандейските селяни били изколени напълно. Съвсем същото станало и в другите части на кралството.

Такива жертви струвало на Франция установяването на “свободата, равенството и братството”. И това не е всичко: ефимерните победи на лъжемонарха Наполеон, с които завършила революцията, оставили по полетата на Европа милиони от най-силните французи. Франция престанала да бъде лидер в Европа във всичко, освен в дамската мода.

И ето че днес, 200 години след убийството на краля-мъченик, във Франция набира сили движение за възстановяването на монархията. Голяма роля в този процес имат дяснокатолическите кръгове, които до неотдавна възглавяваше архиепископът Льофевр. За разлика от днешния демократически папа, тях ги вълнува не създаването на католически епархии в Сибир, не проблемите на украинската национал-комунистическа “католическа църква” и не завоюването на православна Сърбия от католици-хървати в съюз с мюсюлманите, а голямата задача за възраждането на католицизма във Франция, разядена от безверие, масонство, ислям и екзотични култове от Изток, в страната, монарсите на която носеха титула “най-християнски крале”. И трябва да вярваме, че не е далече денят, когато невинният мъченик крал Луи XVI ще заеме достойно място в мартиролога на Западната Църква.

Евгений Лукашевски

Вестник Монархистъ, 2001