Андрея Илиев

…войнолюбивият алп Барин, който
се превръщал в прекрасен сив вълк…
Микаил Бащу, “Сказание за дъщерята на хана”

Дег и Зейлин бяха на сватбено пътешествие. И понеже той си падаше по лова, бяха избрали дестинация в този затънтен край на галактиката. Изкараха десет чудесни дни на дивата планета ZR – 104. Дег застреля оргоклюн – най-големия и свиреп хищник там. Зейлин засне филм за цветята и също имаше своето попадение. Като добавим, че в края на престоя и тестът й за бременност се оказа положителен, може да се каже, че младото семейство бе изключително доволно от решението си да дойде насам. И всичко щеше да завърши добре, ако Дег не бе видял в локатора проклетата RT – 412.
Веднага трябва да отворим скоба, че тази звезда се водеше за непроучена и затова опасна за туристи. На екрана на бордовия компютър се падаше извън синия четириъгълник, в който бяха обхванати местата, разрешени за посещения. Тогава системата за определяне на местоположението им почти бе поставила червената точка – техния луксозен двуместен звездолет – на границата.
- В новините бяха казали, че там има планета с примитивен живот – каза Дег.
Когато говореше така и се чешеше по сивите люспи на гърдите, Зейлин знаеше, че няма смисъл да го разубеждава. Въпреки това тя опита:
- Споменаха, че била опасна.
- Дано! – вдигна той очи към тавана.
- Системата ще отчете напускането на разрешената зона и от Управлението по безопастност ще изпратят екип да ни прибере.
- Няма – засмя се Дег.
- Да изпратят?
- Не. Главният компютър на Управлението просто няма да отчете навлизането ни в забранената зона. Все пак аз съм един от авторите на програмата и мога да я заблудя.
Това бе голямата му гордост. Е, оттам идваха и средствата за луксозния звездолет и разрешението да се шляят из галактиката. Дег бе голям учен. И голям ловец…

Има ли по-тъжно нещо от бог, в който вече никой не вярва?…
Алп Барин(1), страшният Сив вълк, мозъкът на Тангра във всички войни, лютият водач на налитащите в набег алпи, този, който милиони конници бяха призовавали за помощ с меч в ръка в мига на кървавите атаки, лежеше в сянката на храстите и гледаше към Момчето и Момичето.
Бяха от седмица тук. Млади, хубави… Отдавна не бяха идвали такива. Въпреки че хижата беше високо и встрани от оживените туристически маршрути, тя си имаше своите почитатели. За това заслугата определено беше на Хижаря. Е, имаше си име, Барин го знаеше – колко му е да влезе в главата на човек? Но той бе просто обикновен, добър човек, а един бог помни само имената на елбири или както сега им викаха юнаци, богатири… Въпреки това го обичаше, защото двамата бяха прекарали край тази хижа почти четиридесет години. Да, Хижаря беше стар – е, не колкото Барин, - но беше по-зле. Кашляше лошо поне от две години. Дори последните три месеца спря цигарите. Алпът се намеси два пъти и му вля сила – но отдалече и затова не много ефикасно.
Защо? Дори безсмъртните алпи могат да умрат, ако пожелаят. А Хижаря вече искаше… И слезе с раница надолу, към равнината.
На другия ден дойдоха те. Барин приближи хижата от любопитство. Ей така, да убие време до голямото развлечение – следобедния лов. Беше си набелязал елен. Уверявам ви, няма нищо по-вълнуващо за един вълк от такъв лов. Е, рогатият е все още жив и здрав…
Отараши главите им: учеха. Щяха да бъдат тук за два месеца, докато са свободни. Във ваканция, както казваха.
Тя беше красива. Дълги до кръста коси – така както той помнеше девойките от своето време. Черни очи, които биха запалили гората. И бяла като мляко кожа… Такава бе неговата първа любов – алп-бий Айби.
А Момчето?… Какво може да се хареса на алпа на войната Барин? Да, то бе воин до последната фибра на тялото си. Някъде отдавна, отдавна във вените му се бе вляла алпска кръв. Имаше корен, бе от сой. Прадедите му бяха конници и завоеватели, бяха клали с неговото, на Барин, име в устата и умирали за славата на Тангра. И после, както и да си бяха сменяли боговете, винаги бяха вярвали само в меча – най-свещеното за българина. А значи в него, Барин.
Силен, строен, с гъвкаво тяло на хищник, с очи, които виждат всичко и уши, които чуват и насън.
Момчето усещаше присъствието на Барин. И кръвта му шупваше като вода в котле на огнището. Ръката му инстинктивно отиваше към колана – там, където векове наред предците му бяха носили мечовете си, а сега се поклащаше туристически нож в кожена кания…
“Бях такъв – минаваше уморена мисъл в уморената сива глава на сивия вълк Барин. – Бях…”

Звездолетът, с формата на диск и сребърен на цвят при полет, още с кацането се сля с местността – предимно в зелено.
Дег и Зейлин излязоха навън. Той включи силовото поле, което огради два декара около тях. Отначало бе с червен предупредителен цвят, но тя го смени – все пак бяха във враждебен, непознат свят – и затова го направи невидимо. Който и да приближеше, би го усетил едва когато се сблъска с него.
Съблякоха се голи – така както бяха ловували дедите им преди десетки хиляди години и както бе модерно сега сред богатите. Дег носеше чантата с ловатори – малки четирилъчни пластини с вграден ускорител и търсач на цели. Модифицирано и усъвършенствано древно оръжие. На рамото му бе закрепен бутонът за силовото поле. Зейлин носеше само камерата, с която трябваше да запечати поредния ловен подвиг на съпруга си.
Програмата за подбор на бордовия компютър бе открила обект – хищник. По описание той би трябвало да е около шейсет килограма, с козина и мощна захапка. Твърдеше, че е изключително опасен и голям за вида си.
Дег засече посоката и разстоянието и кимна мълчаливо на Зейлин. Оттук нататък щяха да се промъкват така, както го бяха правили древните ловци.

Момчето и Момичето лежаха във високата почти половин метър трева и се целуваха. Барин дремеше в своя храсталак и в главата му се смесваха като в наркотичен сън спомените и реалността.
Обичаше хората. Смелите. Сърцатите. Стотици години бе воювал с тях и срещу тях. А после още стотици години се бе опитвал да ги насочва по време на война.
Поличбата на белите и черните алпи… Колко я помнят? Всеки военноначалник, всеки конник иска да знае дали набегът напролет ще е сполучлив. И тъй като Барин знае, но Тангра му е забранил да говори, той разиграва на небето сражения с душите на загинали алпи. Разделени на две – бели и черни, - те препускат по небето, трополят като гръм тежките им коне, трещят, святкат като мълнии стрелите и копията им… И ако победят белите, това значи, че набегът е благословен и ще донесе победа и плячка. Ако победят черните, всеки българин знае – Барин предупреждава да не се започва тази война…
Битките с йорегите(2)… Страшният къс свисък на меча, изкован от алпа-ковач Хурса(3)… Черната кръв на злите духове-рожби на Дявола…
Момчето се разпали… И по това се различава елбирът(4) от обикновения човек… Момичето се срамува да го прави на поляната… И така трябва да е…
Някъде кряка сойка… Глиган води малките от стадото на водопой. Майките още лапат жълъди…
Нещо… Нещо…
Бясното клане на отрепките на Аждаха(5) - алпът-похотливец, който се продаде на Дявола… Почти бяха загубили войната…
А как летяха конниците на Атила… Начело смъртниците-кумани… О, велики времена! Когато Бичът Божи шестваше от Урал до великия Рим и сееше гибел и пожари…
Момчето убеди Момичето… толкова е хубаво… толкова сладко… отпускащо – това, което предстои…
Нещо?… Непознато? Какво непознато може да има за един алп?
Момичето изахка.
И в същия миг Барин ги видя – две непознати същества. Приличаха на излезли от подземното царство на Албастий Тама-Таркан – глави на костенурки, драконово тяло и дълги, почти човешки ръце.
По-едрото го видя и вдигна горния си крайник. И по това как гледаше, Барин разбра, че в нея държи оръжие и се изправи.
Помисли си: защо не мога да вляза в главата му?…
Момичето изпищя ужасено. Момчето скочи.
Съществата се изненадаха – това ясно пролича по извръщането им.
Момчето бе воин. И ако се бе родило във времената, когато благородник и богат ставаше тоя, по чийто меч имаше повече вража кръв, би бил велик елбир и вожд. Приведе се към дрехите си, извади ножа и го хвърли по… Какво бе това?
Острието изчатка по роговите плочки. Още не бе докоснал земята, когато люспестият замахна. След част от секундата пак.
Къси викове. Как знаеше Барин тия викове…
Момчето… Момичето… Болката за тях бе така силна, че изтърва юздите на самия себе си и за миг-два от вълка израстна алпът – грамаден, сърдит, убиващ. После пак прие вълчия си вид и се стрелна в храстите.

- Дег?
- Какво? – отговори той с въпрос.
- Какво беше това?
- Примитиви от тукашната раса. Ранна промишлена фаза.
- Не, Дег. Онова…
- Бяхме тръгнали за него – с неохота призна той.
- Видя ли?…
- Видях – с раздразнение я пресече Дег.
- Страх ме е, Дег – почти изплака Зейлин.
И в него бе трепнало нещо. Хищник, който става на… какво? Примитив? Не, не беше примитив. Някъде в древни времена, тогава, когато цивилизацията им бе правила прощъпулник в Космоса, на планета в другия му край, бяха срещнали нещо подобно. И бяха загубили…
Съжали, че не взе търсача, който го бе насочил към съществото. Това пък го ободри – щом той го бе прихванал и идентефицирал като обикновен хищник, значи…
- Може просто да е зрителна измама. Колко животни, за да се спасят, хвърлят например облаци дим.
Ами да, какво ли не бе срещал в ловната си практика по планетите. Тръгна в посоката, където се изгуби съществото.
- Дег.
- Да го проследим, а?
Зейлин го последва с неохота. И вече не снимаше.

Алпът се изкачи по скалистото било и застана в подножието на върха, откъдето цялата околност бе като на длан. Видя падналите тела на Момчето и Момичето… Преглътна сухо и се съсредоточи върху непознатите.
Придвижваха се бързо, колкото и да изглеждаха тромави и непохватни с късите си долни крайници, прилични на патешки. Само че на цвят бяха сиви. И по това, че вървяха уверено, Барин разбра, че са хванали следата му. С обоняние? Или ги водеше температурата, излъчвана от тялото му?
Откъде се бяха взели? Какви бяха? Ето, това – че не можеше да “бръкне” в главите им го объркваше и караше да изчака.
Направи най-сложното, което умееше – маскира се на скала. Без пулс, без температура, без мирис, без мисъл.
Спряха до него – там свършваше това, което ги водеше.

- Дег, да се връщаме.
- Тук някъде е – изсумтя той с по един ловатор в ръка.
- Виждаш, че няма никой.
- Няма – призна Дег.
Пиха вода от кръгло кладенче и се спуснаха покрай малкото ручейче, изтичащо от него, по склона.

Удари се в нещо яко. Спря и погледна внимателно пред себе си. Нямаше нищо. Опита пак. Главата го заболя от сблъсъка.
В този момент от храстите излезе голямото същество и замахна с двете си ръце. По-скоро по интуиция, отколкото с разум направи единствено спасителното – “изтече” в тревата като вода. Там, където бе стоял изправен като вълк, изсъскаха злобно режещи дискове или звезди и изпукаха стотина метра по-назад.
Барин се промъкна между тревите назад и пак взе вълчия си вид. Легна, стараейки се да не излъчва нищо.

- Дег – извика Зейлин през отворения люк. – Камерата го е хванала!
- Кого?
- Онова същество.
- Снимала си го?
- Той наистина се трансформира, Дег.
Изгледа записа четири пъти. Бързо. Забавено. После мисли, пръхтейки.
- Когато се уплаши, става като тези, примитивите – рече. - А тях ги убих.
- Имам лошо предчувствие, Дег.
- Глупости, Зейлин. Гледаш много филми. Представяш ли си, ако се върнем у дома с тоя звяр?
- Дали е звяр? – почти проплака тя.
В този момент откъм силовото поле дойде сигнал, че едър хищник го е докоснал. Не можеше да е грешка – компютърът “четеше” емоциите.
Дег изтича и след малко се върна.
- Е?
- Той беше. Ще го хвана, Зейлин.
По това, че се чешеше по люспите на гърдите, тя разбра, че няма смисъл да спори с него…

Следващите десет дни Барин лежа край невидимата стена и наблюдава двете същества.
На единасетия се “обади” на алп Лачин(6). След като се увери, че посланието му е прието, отегли се в пещерата и започна да се подготвя за най-великото в живота си – война.
Изкъпа се и намаза огромното си алпско тяло с благовония, събирани векове наред през походите му – египетски, елински, римски. Сплете косите си в три плитки – така както повелява обичаят, когато българинът от племето Урми отива на война. Приготви маската си, защото по стар завет от великия Боян Имен конниците от племето Хон крият лицата си зад желязни маски. Ризницата – да, тя ще е нужна… И щита, изкован лично от алпа Хурса. Мечът – подарък от самия Тангра…
След още три дни Лачин долетя – огромен бял сокол. Пазител на света Чулман, където живее сега Тангра и по-голяма част от алпите. Богът, който носи душите на загиналите алпи и хора пред съда на Всевишния.
Барин го посрещна на скалистия връх като вълк и го отведе в жилището си. Там двамата приеха алпския си вид и седнаха край камината, където бе опъната трапезата.
- Непознат враг – каза Сивия вълк.
Лачин вдигна вежди – отдавна не бяха срещали такъв. Изслуша внимателно разказа му.
- Имаш ли план? – попита накрая.
- Да.
- Какво трябва да правя аз?

Петнайсет пъти изгрява тукашната звезда, която те знаеха като RT-412. Петнайсет пъти всичко потъва в мрак.
Дег ходеше нервно с цяла чанта ловатори край силовото поле. Няколко пъти го изключва и прави по-далечни обиколки. Звярът беше изчезнал.
Настрои търсача на параметрите, с които го бяха засекли и сканира няколко денонощия на предела на възможностите му. Нищо.
- Дег, дори само снетият материал ще ни вкара в учебниците – опита се да го вразуми Зейлин.
- Ще го хвана – поклати глава той. – Или ще го убия. Мога. Защо да отстъпвам славата на друг?
- Имам лоши предчувствия – за втори път му каза Зейлин.
Всички знаеха, че жените им са със силно развита интуиция. Дарба. Или наказание. И всеки би се замислил, ако съпругата му го предупреди.
Разсъмваше се – и двамата спяха, - когато силовото поле алармира, че имат посетител. Дег погледна към екрана на монитора и извика от радост: животното!

Барин стоеше до силовото поле в пълно снаряжение – с броня и шлем. Щитът бе преметнат на гърба му, а мечът висеше на колана му. В ръцете си държеше лък и стрела. Още една стискаше със зъби.
Дег изплува, бягайки от храстите и когато го видя, се сепна. Но веднага хвърли един ловатор. Той светна, когато премина през полето и тресна в бронята на Барин. От тежкия удар той направи крачка назад. И опъна лъка.
В този момент от небето “падна” Белия сокол и се стовари върху рамото на непознатото същество – там, където бе подвижният бутон. И го натисна.
Дег загуби равновесие, но успя да се освободи от огромната птица. Когато се изправи, воинът – на подсъзнателно ниво той разбра, че срещу него стои воин, – премина линията на полето и вдигна някакво оръжие пред гърдите си.
Стрелата го удари във врата. Това, което явно бе кръвта му, започна да излиза от широката дупка. Дег опита да я изтегли, загуби равновесие, олюля се и бавно се срути на тревата.
Зейлин излетя от звездолета с писък. Направи няколко крачки, видя как мъжът й падна и разбра, че не може да му помогне. Извърна се – огромно пернато кацна пред люка и мигом се превърна в двукрако същество. Опита най-баналното – да го отхвърли с тежестта на тялото си. Втурна се. Като че се удари в силово поле. Падна в краката му. Опита да припълзи встрани, но той се премести и пак препречи пътя й. Тя захлипа.
Земята май се тресеше от крачките на тоя отзад. Спря зад нея и я побутна. Другият се премести и тя изпълзя към люка. Извърна се – оня с бронята й сочеше с нещо огромно и бляскащо да влезе.
В главата й избухна мисъл: няма да я убият!… Трябва им. Жена е. Красива. Знае много… Ще я разпитват, ще я…
Сети се за бутона за помощ. Ще го натисне и компютърът ще задейства сигнал, че звездолетът е в беда. Плюс местоположението им. Истинското…
Изправи се и бързо прекрачи вътре.
Посегна да затвори люка и остави лошите отвън, но страшен удар разсече стената и направи на пух и прах бутона.
Зейлин извика и загуби самообладание. Втурна се към командния пункт.
Барин замахна с меча и отряза протегнатата й ръка.
Тя се свлече, пищейки от болка.
Тежки крачки. Огромна длан легна на главата й.
Кръвта й изтичаше на тласъци. Силите я напускаха. Виковете й преминаха в хлипове.
Лачин дръпна ръката си гнусливо и рече:
- Успях.
Барин вдигна меча си.
- Нов свят – продължи Соколът възбуден. – Голям свят.
- Тангра! – извика Барин и замахна.
Острието влезе в основата на врата, излезе в слабините и тракна в пода.
Лачин премести очи от меча към лицето на Барин и в светналия му изпод желязната маска поглед видя стотици млади алпи в набег. В Новия свят…

(1) Според “Сказание за дъщерята на хана” – прабългарски епос от 882 година, алп Барин е бог на войната;алп – бог;алп-бий – богиня /б.а./ Обратно в текста
(2) особено зли духове според “Сказание за дъщерята на хана” Обратно в текста
(3) Един от най-хубавите и богати образи на алпи в “Сказание за дъщерята на хана”. Богът –ковач е изковал мечове, които могат да поразяват алпи и йореги. От шлаката на неговата ковачница е възникнала планината Урал. Обратно в текста
(4) богатир, юнак Обратно в текста
(5) Аждаха – зъл алп, минал на страната на Дявола. Негова страст са кобилите и девиците. Прабългарите вярвали, че ако някой яхне кобила, в най-скоро време ще бъде погубен от ревнивия алп. Имал тяло на човек и глава на кон, а на челото рог. Обратно в текста
(6) алп, който носи душите на умрелите на съд при Тангра и пази пътя към Чулман – остров в Северния ледовити океан, където живеят боговете. Има вид на бял сокол. Обратно в текста