УМРИ, МИЛИ МОЙ, ДОКАТО СВЪРШИ ВОЙНАТА…

Халед Джумаа

превод: Мая Ценова

*
Умри, мили мой, докато свърши войната,
умри, докато отмине празникът с неговото горчиво кафе,
умри за мъничко, а аз ще застана да пазя смъртта ти.
И когато войната отмине като отдавнашен спомен,
ще те извадя от кървавото ти скривалище…,
ще избърша от теб късата памет за смърт
и заедно
ще си изпием кафето на изтърбушения балкон.


*
На твоята длан
поверих, за да пазиш,
шепа зелена пшеница за птиците,
моливи цветни за малчуганите,
и семена за дървета, които през пролетта ще израснат,
и пчели колкото за един бъдещ рояк,
и малки фенерчета за момчетата,
та да четат под завивката - както не дават големите,
ала когато събрах оцелелите подир всичката тая смърт
и им обещах каквото скрил бях за тях,
не намерих дланта ти.


*
Оцелелите -
всеки от тях поотделно -
се усамотява със себе си
и проверява своите части -
очи две, ръце две, коса,
гръб, гърди, кръст,
пръсти, глезени, ходила -
всичко си е на мястото,
откъде ли идат тогава
всичките тежести на душата?


*
То е просто листче,
и на улицата ако го намери някой,
ще си каже: Толкова е малко,
че дори в контейнера
не трябва да го хвърлям;
просто листче -
ако завали за две минути,
то в дъжда ще се размие,
просто листче -
бяло или малко пожълтяло,
от това, че дълго се е прашило,
прилича на милиарди други листчета,
но е единственото листче,
на което Ахмад си написа името
с големи и неравни букви -
той за първи път се радваше,
че името си е написал,
и учителката в детската градина
бе обикнал повече от майка си,
задето го научи тя на А, Х, М и Д,
но той умря
и друга дума не написа;
е, не ви ли казах,
че е просто листче!!


*
Господи!!!
Как е възможно врабчето да е в ръката,
гласът му да е на дървото?


ЩОМ ВОЙНАТА СВЪРШИ

Щом войната свърши,
няма да напиша имената на загиналите върху плочи мраморни,
ще ги погреба тъй, както подобава,
и за да прочистя паметта си, ще изпия тяхната забрава;
може би преди забравата да почне, ще поплача,
може би ще изругая нещо непонятно
и със зъби ще изскърцам в гневен изблик,
а ранените - ще ги оставя на земята да кървят,
защото аз ще съм зает да ги оплаквам,
ала ще забравя - и аз като отечеството, дето няма памет:
ако имаше,
не би могло да оживее с всички тези мъченици в нея.
Щом войната свърши,
ще се върна аз към своята природа -
ще задраскам номерата на умрелите приятели
в мобилния си телефон,
и снимките им ще извадя от албумите -
дори онези, на които с тях и аз съм;
ще забравя имената им и с живи ще ги заменя приятели,
ще се освободя от техните подаръци, картини, стихове и песни;
и няма нищо, даже ако отнесат парченце от сърцето ми -
животът е възможен с четвъртинка от сърце.
Щом войната свърши,
няма да отида аз при сринатите сгради,
нито по местата, дето спомените си отгледах -
полза никаква от спомените без местата.
Като муха досадна от душата си ще ги прогоня
и нови спомени ще си отгледам
върху бяла страница,
а може да си съчиня и спомени, каквито ми харесват -
кой ще ми потърси сметка - и местата, и дърветата ги няма,
в спомените аз ще съм момче щастливо,
никога в живота си невиждало война,
и близките му във война не са убити,
то дори не знае смисъла на думата война,
ще си натъкмя и спомени за моето семейство
и отечество -
вече ще съм от страна, невиждала убийство
от хиляда века.
Щом войната свърши,
на децата, дето се страхуват, няма никакво внимание да отделя
- за лошо възпитание страха им ще приема,
треперенето им - за нервно заболяване,
плача им пък - за прекалена глезотия
и че те, когато са останали сами, без близки,
е било защото са от лошите деца -
от къщи бягали са,
и дори не знаят вече те към къщи пътя
от това, че толкова са бягали.
Щом войната свърши,
няма гроба на любимата си да потърся,
няма стих за нея да напиша,
ще твърдя, че аз съм я оставил,
тъй като не съм харесвал нищо в нея,
ще упрекна нейната прическа,
начина й на говорене,
помръкналите й очи, когато казва ми: Обичам те,
ще кажа, че заради това съм я оставил
и заминала е за земи далечни,
а когато любопитството ми ме попита за надгробния й надпис,
ще отвърна: Просто прилика на името и възрастта, и нищо повече;
и ще избягам, то преди да ме попита:
- Какво тогава правиш тук?


*
Време е
да инсталираме памет, празна от всичко -
да, и дори от самите нас…


*
А морето майстор е да трие,
ние пък написани сме с молив
винаги.