КУЧЕТО

Стойчо Маджарски

КУЧЕТО

Беше колкото крило на гарван
и те кръстих с кратко име: Бък.
Ала само след година стана
по-голям и по-жесток от вълк.

Дворът се оказа много тесен,
поводът ти - прекалено къс.
От зори до мрак кънтеше бесен
лай, хвърчаха корени и пръст.

Спряха под изгърбената стряха
и петлите горди да сноват.
И дори врабците се бояха
сухият ти къшей да кълват.

Но дойде оная нощ мъглива -
беше във началото на май.
Кучката пред теб се заизвива,
със скимтене и с примамващ лай…

Поводът ти стана на парчета,
а плетът - по-нисък от трева.
Не синджир, а хиляди звънчета
тая нощ след тебе изкова…

Появи се изпокалян, кървав,
и със хлътнали от глад ребра.
И защо отново се завърна,
аз до днес така и не разбрах.

И напразно с нов синджир те вързах
и коптора нова ти сковах.
Две луни в очите ти тревожни
от тогава вече не видях…

Не тъгувай, милостта ми имаш -
пускам те, върви където щеш!
По-добре с чакали да се давиш…
На синджир не искам да умреш…


***

Жужи следобедът. Рояци луди
водни кончета и пеперуди
камъшите огъват, а водата
отнася на листата им следата.
Безброй мехури въздухът издува -
на рибата окото в тях тъгува…
Самотен изстрел парна храсталака.
Ранен елен изхърка и проплака.
Видях го как се люшна и се свлече
и талвегът безшумно го повлече…
Лъщеше кръв на лявата му плешка.
Потъваше короната му тежка
и като перископи над водата,
едва, едва се мяркаха рогата.
Ала усетил дълбините стръмни,
заблъска дъното с копита тъмни
и плисна пак, от слънцето огряна,
от ноздрите му кървавата пяна…
И в този кръг на смърт и на надежда,
във страшната просъница, изглежда,
съгледа ме еленът, но не светна
от страх гледецът му, а се преметна
към мене натежалото му тяло,
от болката внезапна полудяло…
Главата си във скута ми положи.
С изтръпнали ръце протегнах ножа
към корените, вплели му краката,
макар да виждах как смъртта претака
в очите му мъглата си студена
и няма дъх в гърдите на елена…
И някакво предчувствие пролази
към мене със студените талази:
отсреща, във тревите притаен,
ловецът се прицелваше и в мен…


ИЗБИВАНЕ НА КОСЪРИ

                       На Христо Кацаров

Казват, че от Влашко били долетели
тия мургави разбойници. От две недели
окупираха дърветата на наште птици -
скараха се със врабци и гургулици…
Щом се съмне и се втурнат към полето,
закръстосват синевата на небето.
Но какво ли е останало за гладни птици?
Есен е. Като изплакани зеници
вехне гроздето, а в угарите черни
нито зрънце, нито скакалец ще се намери…
Притъмнее ли, се връщат. И в листака
човките им настървено, ядно тракат…
И веднъж, във полунощ, покоят гръмна -
рукнаха сачми по покривите стръмни.
Падаха свирците и затрупаха асфалта -
цяла нощ снова жестоката совалка…
Сутринта ловците си измиха със вода лицата…
А единствени, за косърите плакаха децата.