РИТУАЛНОСТ, ЛИЧНОСТ, ИЗКУСТВО

Анжела Димчева

В мътния порой от новоизлизащи стихосбирки, задавящ желанието за духовна храна на българския читател, все по-трудно става да се забележи която и да е стойностна книга - особено когато даден автор не е в групата на „модните” в момента 5-6 имена, преекспонирани непрекъснато от медиите. Чета годишно по около 100 стихосбирки - голяма част са стойностни, но за тях никой не говори: нито по страниците на литературните вестници и списания, нито от екрана на БНТ, където иначе едно добро предаване - „Денят започва с култура” - е „абонирало” за себе си едни и същи коментатори, критици и анализатори на културните процеси, за да представят само най-хитовите заглавия и преспокойно да игнорират всички останали автори, музиканти, художници… Това престъпно неглижиране все повече замирисва на интелектуална корупция - затваряне на многообразните прозорчета вътре в културната мелница, където по естествен път би трябвало да се раждат бестселърите - във всички жанрове на изкуството.

Затова - вместо да се вливам в елейната вълна, продуцирана от големите издателства и носеща награди на едни и същи фигури в БГ-литературата - разгръщам книгите на „другите” автори, които изведнъж обаче се оказва, че държат поетическото, философското и траекториите на традицията в едни проверени етически и естетически канони. При тях българският език не се е превърнал в самоцел на крайно експериментаторство, въпреки че са налице достатъчно белези на постмодерното и неопостмодерно изразяване - в огромно жанрово разнообразие - от миниатюра до поема.

В тази палитра от стихосложения, форми и метафорични нагласи през 2014 г. се вписват ред автори с новите си книги - бих споменала Михаил Тошков („Аквариум”), Георги Константинов („Вълнение в Константинопол”), Федя Филкова („Нищо тъмно”), Пламен Пенев („Нови и новозаветни записки”), Роза Боянова („Стихове от розариума”), Виолета Воева („Свободни като въздуха”), Георги Атанасов („Зеленика”), Керана Ангелова („Леванте”), Спаска Гацева („Сбогуване с Арл”), Георги Николов („Навлизане в миража”), Елена Денева („Сенки и бонбонки”), Васил Славов („Звяр”), Генка Петрова („Бъдещето от последния чин”) и още поне десетина имена, които не са в ежедневния фокус на медиите - още по-малко пък - в полезрението на книжарите, които сякаш забутват на най-недостъпните места в магазините си именно българската поезия.

Сред тези утвърдени автори е и поетът Лъчезар Селяшки, автор на 20 книги (поезия и проза), а като преводач той е обогатил литературното пространство у нас с десетки преводи от полски език - с над 10 преводни книги и множество публикации в периодиката: творби на Халина Пошвятовска, Стефан Юрковски, Гжегож Валчак, Марлена Зингер, Александер Навроцки, Алекси Врубел, Марта Брасар, Тадеуш Ружевич, Томаш Яструн, Мечислав Яструн, Мечислава Бучкувна и др.

Най-новата книга с избрани стихове на Лъчезар Селяшки носи заглавието „Съчки в слънцето” - леко, артистично заглавие, но загатващо метафорична игра, загадъчност на поетическата сюжетност. Това е една внимателно промислена, спираловидно конструирана книга - не само на ниво обособяване в цикли, но и в щафетното преминаване на определени мотиви от творба в творба. Личи си, че поетът не е държал да включи всичко, написано през годините, а да създаде физиономичен, монолитен текст, където прозира биографично-пространственото движение на „аз-а” върху канавата на катарзисното поетическо идентифициране - достойнството днес да си човек на изкуството в йерархията на света.

Далече съм от намерението да обяснявам „какво е искал да каже авторът”, по-важно е как той намира топосите, миговете, предметите, явленията, които да облече в лирико-философски дрехи. Как от знаци в заобикалящия ни свят всички те се превръщат в субекти на поетически диалогизъм.

Книгата представя пет цикъла: „Есенно завръщане”, „Брегове далечни”, „Стъклен лабиринт”, „Везна” и „Другият глас”. Симптоматично или не, началото фиксира завръщането - вероятно авторът помни завета на Тончо Жечев: „В пътуването все по-труден проблем ще става завръщането” (1). Това е маркирано от Лъчезар Селяшки с първото и последното стихотворение в цикъла: в първото - „По пътя следи сплитат възли в безкрая” („Есенно завръщане”), и в последното - „Човек върви по пътя - / връстник на Одисея. / Върви и бавно чезне. / Остава само Пътят.” („Човек върви по пътя”).

В цикъла „Есенно завръщане” са напластени толкова много скрити и явни позовавания на Яворов, Ботев, Далчев, Дебелянов, Вапцаров, че неизбежно читателят се учудва на авторовото преклонение пред традицията и умелото вплитане на всеизвестни лайтмотиви и символно изображение от класиците ни в една съвременна интерпретация: напр. „Старо гробище край Сатовча” е конкретизирана реминисценция на Дебеляновата „Сиротна песен”; стихотворението „Птица” е изваяно до последния детайл в Ботевата елегична стилистика; а „Заслон” е реплика едновременно към Яворов и Далчев.

Сред стиховете в този цикъл се усеща и влиянието на тънкоструйния Лилиев - кратки, интензивни, звънтящи строфи - чувство, което се излива от бездънието на космоса („Зимен етюд”, „Зимно завръщане”). В пейзажната си лирика поетът залага на пространствените метафори - за него тополите са „тръби на орган”, а камъните на детството - „потънали кораби”. Самотата не е екзистенциално понятие - тя се сгушва под „сънена шипка” или в „аквариум вълшебен със слънчеви листа”.

Всички тези метафорични стъпала на поетическата къщичка са положени пестеливо, внимателно и с овладяна емоция: в широко затворените сетива на поета често израства видение, което той извайва с нежност, на един дъх - такова е стихотворението „Розата”: тук има всичко, за което е мечтал един мъж - жената в естествената й натура, без роли, без маската на съблазнителка, празноглавка или хамелеон. Причудливото в природните дадености намира своето опитомяване в свободния полет на жеста - между слепеца и сокола, човешкия глас и косите на реката, тополите и съня…

Завършвайки първия цикъл на книгата със затворената врата, символизираща една неосъществена възможност, поетът отваря другата врата - цикъла „Брегове далечни”. Бих нарекла този раздел поетическа география. В един немалък времеви отрязък (от 40 години) Лъчезар Селяшки е маркирал в лирико-фотографски миниатюри световни градове и културни ценности, преминавайки не само като турист и консуматор на информация, но и като коментатор, който отнася в сърцето си частица от историческата значимост и атмосфера на Прага, Берлин, Варшава, Париж, Атина, Троя, Неапол, Венеция, Брайтън… Като улавя реалното излъчване на определен обект, поетът раздвоява непосредственото възприемане и натрупаното литературно-историческо познание за него и му придава модерна звучност чрез препратки към днешния ден: напр. в стихотворението „Сред руините на Помпей” лирическият персонаж се вижда в ролята на „стогодишен емигрант”, който чува стенанията на срутващите се стени под огън и жупел и недоумява как група японци радостно „подреждат мозайка от дигитални мигове”… Защото всяка трагичност в историята има своето Божие оправдание, колкото и човечеството да се мисли за всесилно:

Сбогом, Помпей! -
застинал гърч в графиката
на memento mori,
жесток урок на тема:
Чаша на търпенето.

В този втори цикъл има, разбира се, и творби с чисто емоционален рисунък, където топосът е просто щрих от глобалистичното усещане на пътуващия българин: „Делфи”, „Вечер в Париж”, „Варшавска импресия”. Впечатлява опитът на Лъчезар Селяшки да се преодолее времевата бездна и да се усети онзи „безсънен” Париж, завещан ни от Далчев през далечните 1928-1930 г. чрез неговите стихове за този космополитен и артистичен град. Улица „Ке Волтер” е сякаш същата, но врабчето и букинистът, петната по Сена от призрачните фрески на Далчев са отлетели безвъзвратно в тогавашната епоха, за да се заменят от „ангели в разгулни дрехи”. Рекламната неонова „кръв” на неопостмодернизма е новият цвят на Париж („пазар суетен”), на удавените химери в чистите води на Сена…

И както първият цикъл в книгата завършва с опустелия Път, така вторият цикъл завършва в „Огледало за обратно виждане”:

Каквото тук оставям,
то тук не ще остане.
Пристигам днес -
от някое далечно
утре.

С усета на архитект Лъчезар Селяшки изгражда пласт по пласт спираловидната конструкция на антологичната си книга, така че да няма рязка смяна на интонациите и мотивите в отделните части. Завършвайки втория цикъл с „утре”, поетът започва третия, озаглавен „Стъклен лабиринт”, със „сутрин” и най-естественото нещо на света - всяка сутрин разцъфва за него с видение-ухание на жена. Тя е любима, чийто „глас в нощта е смълчана амфора от тайни”, а ръцете й - „клавиши сякаш, залязват бавно във очакване.” Тук няма да открием груба еротика, нито крайни емоционални изблици. Лилиевска пластичност - образно и ритмично - живее в повечето творби („Ноктюрно”, „Елегия ІV”, „Елегия VІ”).

А стихотворението „Третият” (по Мария Вине) ме връща към илюзорното предчувствие, което владееше някога поетическата четка на Иван Пейчев, извайващ акварели от сенки, дъжд, морски пръски и птичи крила над собственото си обричане - да бъде тържествуващо самотен.

Някога Иван Пейчев казваше „Предполагам / на всички езици / прости ми /означава / прости ми”, а жената беше нематериален, ефирен персонаж в неговите стихове.

Петдесет години по-късно йерархията на междуличностните притежания диктува друга реалност: феминизмът убива привлекателността на женския образ. Все повече значимостта на плътта се детерминира от разума, а следователно и мъжкият поглед променя фокуса, който би бил интересен:

Далече от афиши шумни,
измокрени от дъжд,
за истинския мъж
жени събличат думи.
              („Красивите жени”)

И все пак в тази книга има над 15 изцяло любовни (в класическия смисъл) стихотворения. Защото въпреки безличностните компютърни общувания, все пак „нуждата от любов е бездънен кладенец” (Нанси Хюстън) (2). Или както го определя нашият поет - „вълчия глад на чувствата”.

Четвъртият цикъл „Везна” би се възприел от читателя като философска беседа на автора с негови предходници - мислители или творци: Арсений Тарковски, Фридрих Новалис, Сократ, Еклесиаст, Гьоте, Александър Геров. За мен този цикъл е най-силният в книгата, бидейки отговор на крайната деформация на поетическото в съвременната литература, дефинирана още преди 60 години от Ролан Барт: „Нашата съвременна поезия се утвърждава постоянно като убийство на езика, като своеобразен пространствен, осезаем аналог на мълчанието” (3). Въпросният инвариант на мълчанието има няколко траектории: предизвикана смърт, изолация от читателя чрез неразбираем знаков език или вглъбяване в простите детайли на природния бит, което
само по себе си е философия.

Всички тези линии на развитие присъстват в стиховете на Лъчезар Селяшки - без многословие, но светло дишащи в кристално изваяни миниатюри: „Книжни лястовици”, „Коричка хляб”, „Без сърца”, „Вина”, „Златен ключ”, „Болка”, „Дон Кихот”… А четиристишието „Сократ” стои като епиграф към неизменния стремеж на нашата цивилизация за правдивост на социалния ред в света, не намерил вече повече от две хилядолетия точната формула:

И мисля, прав е бил Сократ,
корав като подкова, -
заситил вълчия си глад
за истина с отрова.

Тук ще срещнем и творби с нетрадиционно обръщение към родината - свикнали сме някак с елейните, патосни слова, обгрижващи тази тема. Все повече обаче стават напоследък авторите, критикуващи родния битов, социален, нравствен и политически пейзаж (намираме го в стиховете на Георги Константинов, Ивайло Балабанов, Елка Няголова, Захари Иванов, Маргарита Петкова, Ивайло Диманов), закономерно съпоставката в съзнанието на българина, отворен за света в 21-ви век, изведнъж се оказва основен фактор на антиидеализацията. Затова и Л. Селяшки определя себе си като „кръстопътен, сърцепътен, неутешим”, но и прикован към земята българин, който иска само едно: „Не ме пропъждай, майко!”

В този цикъл ще открием и стихотворението „Мед и отрова”, което бих определила като поетическо познание, равнозначно на лична философска дилема, издигната до верую. То е онзи „златен ключ”, от който всеки има нужда, осъзнавайки краха на глобалистичните идоли и манипулативните философски теории:

Когато търся мед,
намирам все отрова.
Когато за отрова
ровя,
намирам мед.
Престана ли да търся,
намирам и меда горчив,
и сладката отрова.
Меда -
да продължа да търся.
Отровата -
да спра да се залъгвам.

Повече не е и необходимо да се цитира от антологичната книга „Съчки в слънцето”, това стихотворение достатъчно говори за качествата на автора - афористичност, постигната с антиномии и оксиморонност на устойчиви понятия; скриване на „аз-а” в онова Мълчание, което взривява. Само бих добавила - в тази поезия никъде няма да срещнете позата на „всезнаещия” интелектуалец, с каквито е пълна днес литературата ни. Не случайно книгата завършва с цикъла „Другият глас”, своеобразен поклон към рицарите на изкуството, към онези писатели, художници, скулптори и музиканти, които не престават да вярват, че най-красивата игра започва и свършва през акта на съ-творяването и че само жестокото самообричане на изкуството дава множественост на отделната личност: „Каква безкрайна безутешност: / посред мравуняка човешки / да носиш вместо зрънце хлебно / трошичка песен тъй потребна.”

Затова чрез посвещения или цитати всеки един от лирическите текстове е свързан с определена фигура, важна за автора - бащата на поета („Съчки в слънцето”, „Блестунка”), Владимир Арденски („Пчела”), Невена Ангелова („Утро”), Кънчо Великов („Фенерът на Диоген”), Светлозар Жеков („Перо”), Илия Терзиев („Песента”), Владимир Стоянов („Крайъгълен камък”), Евтим Евтимов („Стаята”), Атанас Далчев („Елегия за художника”), П.К. Яворов („Яворов след смъртта на Лора”), Джон Ленън („Осми декември, 1980″), Октавио Пас („Другият глас”), Микеланджело („Пред „Давид” на Микеланджело”).

За Лъчезар Селяшки раждането на словесен къс е вид интимна ритуалност - заявил го е много ясно в стихотворението „Златна жилка”: „… търся нова жилка злато. / И пресявам светлина.” Чрез този стих авторът сякаш диалогизира през вековете с древногръцкия поет Симонид, написал още през VІ в. пр.н.е.: „Живописта е няма поезия, а поезията - говореща живопис.” Но двете и днес излъчват светлината на духа.

—————————–

Бележки:

1.Тончо Жечев. „Митът за Одисей”, „Български писател”, С. 1989 г., с. 16.
2. Нанси Хюстън. „Отражения в мъжкия поглед”, „Изток-Запад”, 2014 г., с. 129.
3. Ролан Барт. „Нулева степен на почерка. Митологии”, ИК „Колибри”, 2004 г., с. 312.


Лъчезар Селяшки, „Съчки в слънцето”, изд. „Български писател”, София, 2014 г.