Боян Дуранкев

Изходен пункт на класическата икономическа теория е хипотезата че нуждите и потребностите на хората са нарастващи (клонят към безкрайност), а средствата за тяхното задоволяване (от гледна точка на ресурсите) - ограничени. Тази хипотеза се модифицира от по-късната еволюция на тази идея, отразяваща влиянието на производствените, разпределителните, преразпределителните отношения, влияещи върху крайното потребление на произведените блага.

Стиглиц и Пикети внесоха съществени доуточнения теорията чрез изследванията на редица страни през последните години, в които доказаха за пореден път ролята на различни „сили” в разпределението, преразпределението и крайното потребление. В случая те стигнаха до изводи на основата на данни от модерната статистика, която сега, за разлика от миналото, е налична.

Хипотезата, която вече е теза, е следната: в условията на ограничени ресурси и нарастващи потребности, разпределителната и преразпределителната системи накланят везната в полза на по-голямата от силите, която заема особена позиция в обществото (региона, света). 

Най-общо тези „сили” могат да се сведат до две: военни и невоенни, но и двете са свързани с някаква „облага” за прилагащия ги и евентуална „загуба” за повлияния. По принцип, ако индивидуалното насилие над друг може да бъде поради психически отклонения или неспазването на приетите културни стандарти, то колективното насилие над други не е психическо отклонение, а почти винаги е свързано както с присвояването на чужди блага (суровини), така и с „отварянето” на чужди пазари за продажба на собствени стоки. 

1. Старите изпитани методи - тоягата и пушката

Още в началото на човешкото съществуване, в епохата на тъй наречените „тъмни векове”, върху планетата Земя тази теза на икономическата наука намира своята реализация. Известни са и начините за това. Основен е бил способът на собственото производство Това обаче не е пречело на дивака да размаха бухалката над главата на притежателя на ценен предмет или на хубава жена. Размяната и просията са били изключения (забелязано от Дарвин, Поршнев и др.). И все пак „войните” са завършвали с жертви, които почти никога не надхвърлят двуцифрено число.

С развитието на човешката цивилизация - особено през и по време на изтичащото хилядолетие - чувствително нарастват възможностите на производството.

Същевременно - почти до средата на ХVIII в. - населението запазва стационарните си размери. Общо взето, индивидуалното задоволяване на потребностите бележи възход.

Ако някой отнема нещо от някого, за да живее той по-добре, това става на базата на съществуващата собственост: господарят насилва роба; феодалът - крепостния; мъжът - жената в семейството, и т.н. Прякото вътрешно насилие (в рамките на общността) с цел присвояване е нещо типично за тези години и поради това получава идеологическа (чрез религията и културата) и често юридическа закрила. Прилагат се, казано на съвременен език, моделът на равновесното развитие и принципът на споразумението и договора.

Когато вътрешното напрежение - в рамките на държавата или общността - стане непоносимо, „коректор” на статуквото обикновено е революцията. През 1775 г. започва войната за независимост на Америка, малко по-късно - през 1789 г., тълпата щурмува Бастилията и по този начин полага началото на Френската революция.

Жените - обединени - претендират за равенство, религиите и ученията - за равноправие.

Нарасналата сила на комуникациите обаче създава потенциалната възможност за обединяване на все по-големи масиви от населението срещу други масиви. Народи - сами или обединени - застават срещу други народи. Освен словесни битки развитието на нападателната и отбранителната техника позволява желаното да бъде спечелено и с пряко външно насилие.

Даже кръстоносните походи след 1096 г. освен идейна украса съдържат дълбоки меркантилни подбуди. Още по-ярко изпъква желанието за присвояване на нови блага по времето на монголското нашествие в Източна Европа (1237-1242), Стогодишната война във Франция (1337-1453), походите на Тимур в огромна част от Азия и Европа (1381-1405), Тридесетгодишната война в Централна Европа (1618-1648), Кримската война (1854-1857), Тайпинското въстание (1851-1865), Войната на Тройния съюз (Аржентина, Бразилия и Уругвай), унищожила цялото възрастно мъжко население на Парагвай (1864-1870).

Народи присвояват от други народи или като ги унищожават, или като ги колонизират. Резките политически промени в България през повече от тринадесетте века история са свидетелство за най-грубата реализация на основната теза на икономикса. 

След завоюването на новите територии пришълците са налагали своята власт индиректно - чрез право, идеи, религия, култура и т.н. 

Основните блага, присвоявани по онези времена, са били селскостопанските продукти. С удивление се е гледало на промишлените изделия, които, макар и присвоени, най-често са подлежали на унищожение. Насилниците - неграмотни селяни - просто не са знаели как да си служат с тях.

Нека да подчертаем: в повечето случаи става дума за нападения на национални масиви от хора над други национални масиви от хора.

След края на ХVIII в. световното развитие поема по нов път. Бурното развитие на промишлеността създава възможности за рязко нарастване на числеността на гражданите на света и за бързо увеличаване на средната продължителност на живота. Наистина Библията призовава хората да се плодят и множат. Мартин Лутер вярваше, че тяхното размножаване не може да бъде прекалено, понеже Господ винаги ще се грижи за тях. Но „теорията” е едно, а практиката - друго.

Земята обаче не е безкрайна. Тя не може да е толкова огромна и плодовита, че да приютява и изхранва нарастващото без край население (отново от икономикса!).

От древни времена до началото на миналия век числеността на световното народонаселение се е колебаела около неколкостотин милиона души - или бавно нараствайки, или временно намалявайки.

Според данни на демографите за последните 10 000 години ежегодният прираст на населението на света е бил по-малък от 0,1 %. За това бавно нарастване е допринасяло и „естественото регулиране”, при което природата се е намесвала. Така например само през 1347-1351 г. епидемията от чума, засегнала Европа, взема около 75 милиона жертви - 1/3 от населението на континента.

Резкият ръст на народонаселението, започнал през ХVII столетие, в наше време се е превърнал в демографски взрив. За това свидетелстват следните данни:

1830 г.            1 млрд.

1930 г.            2 млрд.

1960 г.            3 млрд.

1975 г.            4 млрд.

1987 г.            5 млрд.

1997 г.            6 млрд.

2012 г.            7 млрд.

2025 г.            8, 5 млрд.

2050 г.            10 млрд. 

Нарастването на населението обаче не е било съпроводено с аналогичен ръст на продукцията (не става дума за аритметично сравнение: ръст на населението - ръст на продукцията), необходима за задоволяване на нуждите, потребностите и желанията на всички (ах, този Малтус!). 

Що се отнася до отношенията вътре в националните граници, подтисничеството и насилието придобиват все „по-изтънчени” форми (това не отрича усъвършенстването и на „грубите” методи).

Правото на силния се превръща в право на болшинството (не бива да се забравят лобизмът и могъществото на парите) в условията на парламентарната демокрация и пазарната икономика. По този начин парламентарната демокрация се превръща в законово насилие на властимащите над властнямащите (Хегел, Кант, Маркс), което не може да бъде елиминирано при такава форма на организация на обществото. На този етап то не е дозряло и не може (именно поради интересите) да достигне до консенсус. 

Вътрешните форми на насилие обикновено остават „скрити” за гражданите (за разлика от преди) - властимащите владеят и медиите. Организирането на все по-големи масиви от хора, увеличаването на възможностите за комуникация и най-вече наистина бурното развитие на научно-техническия прогрес доведоха до с нищо несравнимо нарастване на въоръженията - и за отбрана, но и за нападение. Пушката замени тоягата, артилерията - камъните, военният - рицаря. Стремежът към селскостопански продукти отстъпи на стремежа към индустриални изделия.

Модерните за началото на ХХ век войни вече демонстрират в рамките на континенти или в рамките на една голяма част от света (но никога в целия свят) мощта на новите оръжия. Първата световна война (1914-1918) ще остане в историята като най-страшната и най-смъртоносната. Втората световна война (1939-1945) е още по-обхватна и брутална, макар и по-малочислена от гледна точка на жертвите. Жертвите на насилието - от началото на века до днес - са вече над 100 милиона. 

След 50-те години на ХХ век в света за пръв път се оформят две глобални сили, обкръжени със сателити. Това са два свята, които функционират на различен принцип и се стремят към различни цели, но преплетени в борбата за световно господство.

Единият свят, „западният”, залага на едно, другият - „източният”, на друго. Изправят се един срещу друг: светът на едрите корпорации срещу света на единствената организация; разнообразието срещу унификацията; индивидуалната свобода срещу колективната свобода; красивите идеологеми срещу други красиви идеологеми и т.н. 

За кратък исторически период двете „армии”, изправени една срещу друга, се оказват с достатъчно мощно съвременно оръжие, способно да разруши няколко пъти всичко живо по планетата Земя. Това е качествено ново състояние на международните отношения. За пръв път в човешката история никоя от двете сили не бе способна „да изрови томахавката” на войната, защото това ще означава и заявка за собствено унищожение. Същевременно надпреварата в областта на новите въоръжения продължаваше да се изостря. Но без смисъл. Необходимо беше да се открият ново оръжие и нови начини на борба. 

Процесите се ускориха още повече, когато едната от двете страни - източната - се оказа икономически неспособна да издържи на наложеното й темпо в областта на новите стоки и въоръжения. 

2. Началото и краят на Третата световна (студената) война 

Преди години аргументирах началото и краят на Третата световна война и краят на държавния социален капитализъм (1).

Направлението на главния удар - окончателния, избрано от Запада по отношение на Изтока в средата на 90-те години на ХХ век, бе точно формулирано, планирано и осъществено (2).

В епохата на Третата вълна (Тофлър) атомната бомба може да играе същата роля, както тоягата в ръцете на дивака срещу пушката на завоевателя. Вместо нея на преден план излиза новата цел на антагонистичното взаимодействие, предлагащо нови средства за война и печалби. Урокът бе научен отлично от тези, които загубиха войната с механичните оръжия - Германия и Япония.

Новата цел и нейните нови средства имат обективна основа. От една страна, тя е заложена в посочената вече динамика на населението в света. Надрастването на населението на икономически език означава увеличаване на трудовете ресурси (относително по-евтина работна сила) и на консуматорите (абсолютно нарастване на пазара).

От друга страна, ресурсите (особено възобновимите или частично възобновимите) също нарастват, което е предпоставка за стабилизиране на цените. При подобна ситуация борбата за евтина работна сила и за по-широки пазари се измества от друго направление на интересите - в посока към информацията и нововъведенията.

Днес почти никой не краде суровини и хора: те се намират в изобилие Проблем на всяка организация (вкл. и държавната) обаче е събирането, съхранението и обработването на тази информация, която ще тласне по-нататък нейното развитие.

Информацията - особено за новостите на конкурентите и за възможностите на пазарите - засилва вътрешния капацитет на организацията. Не по-малко важен е и проблемът за засилването на външния (за организацията) капацитет в смисъл на влияние и власт. Последното се постига чрез генерираната и манипулирана от нея информация, тиражирана от медиите и възпроизвеждана в масовото съзнание.

Всъщност новите средства за война, свързани с информацията, вече бяха изпробвани от световните сили. Така например още през 1916 г. президентът на САЩ Удроу Уилсън успя да вкара САЩ в Първата световна война въпреки пацифистичния дух на населението. Той създаде правителствена пропагандна комисия (комисията Крийл), която само за шест месеца успя да превърне едно миролюбиво население в истерична, призоваваща към война тълпа. 

Същата техника само година по-късно Ленин прилага чрез тоталния контрол върху печата. Забележителни успехи в тази област постига пропагандната машина на Хитлер, успяла да убеди една голяма част от иначе интелигентния народ на Германия, че причина за всички беди са циганите и евреите. Българите в частност бяха убеждавани, че начело на партията - „армията от ръководители”- стои „човек от народа”, който мисли само за него, а не за своята фамилия (деца и внуци, съграждани, близки и роднини) и обкръжение (партийни другари от висшата номенклатура, земеделски сподвижници и др.). 

Далечен прародител на тези техники на въздействие са фирмената пропаганда и агитация, които неизменно се стремят да внушат отвращение към стоките на конкуренцията и да култивират възхищение към собствената продукция.

Теоретически техниките за „фабрикуване на съгласие” са обосновани от Уолтър Липман, а преди него от Херълд Лосуел (авторът на науката за комуникациите).

Според първия само една „малка интелектуална общност” може да разбере значимите интереси.

Другите, т.е. огромната част от населението, Липман нарича „объркано стадо”. Те не са в състояние да възприемат реалностите и света такъв, какъвто е. Тогава се налага да се внесе коректив на тяхното мислене с помощта на техниките на информацията и пропагандата. В това отношение Липман блестящо се вписва в Министерството на информацията по Оруел.

Повечето хора (овцете от стадото) според него и Нийбър, не притежават рационалността, която е „много строго ограничено умение”. Те се водят най-вече от емоции и импулси. Обратно, тези, които притежават това качество, трябва да създават необходимите илюзии и емоционално въздействащите свръхопростявания. „За демокрацията пропагандата е това, което е сопата за тоталитарната държава”, твърди Ноам Чомски.

За да бъде вкарано в кошарата „обърканото стадо” от дойни крави (данъкоплатци и купувачи), трябва да се упражнява контрол върху неговото мислене. За целта помага индустрията на пропагандата и пъбликрилейшънс. Чрез тях се създава нова класа от собственици - владетели не на стоки, а на мисленето на обществото.

Така например според философите „от кухнята” в САЩ има общество, напълно контролирано от бизнеса (предимно едрия). „Медиите са под контрола на корпорациите Всички те имат еднакви гледни точки. Двете партии са всъщност две фракции на голямата бизнес партия” (3). Същото може да се каже и за обществото, съществувало у нас и в другите страни от Изтока - общество, контролирано от партията собственик, опираща се върху идеология, посочваща изключителната роля на една класа - работническата.

Днес подобно идеологии владеят над 2/3 от планетата Земя, като се стремят да наложат убеждението за изключителната месианска роля или на бизнеса (САЩ и Западна Европа), или на нацията (някои сили в Русия, Украйна и Великобритания), или на религията (всички фундаменталистки режими и движения), или на пола (някои африкански и азиатски движения), или на определена личност и нейните „месии” (някои политически организации даже в България), или на нещо друго.

За пръв път обаче новите оръжия - информационно-пропагандните - намериха най-широко приложение в международен аспект след 1980 г. в СССР, а след това и в другите „социалистически” страни. 

Стартът бе даден с възкачването на либерала-космополит Горбачов на кормилото на СССР, респективно - на така наричаната „социалистическа общност”. Силен тласък на либерализацията предизвика и освобождаването на масмедиите от опеката на партията и с преминаването им под контрола на известни дисиденти и интелектуалци. Теренът за алтернативното (обратното) мислене бе разчистен. Това всъщност бе началото на Третата световна война.

Защо война? Защото в сблъсъка между двете сили се решаваше въпросът: кой-кого? Имаше само една алтернатива - победа на една от двете системи и гибел за другата. Никоя от тях не би допуснала алтернативен (трети) път на развитие на своите „по-малки братя”. Да припомним намесите на САЩ в Гренада, Панама, Никарагуа, Виетнам и т.н., както и „помощта” на СССР в Чехословакия, Афганистан, Виетнам и т.н. В случая оръжията нямат значение.

Защо световна? Защото ставаше дума за война за световно господство Ликвидирайки другата сила, едната от двете ставаше световен лидер и придобиваше контрол върху останалите, по-слаби „сили”. 

С какво оръжие? Както бе подчертано по-горе, става дума за оръжие, характерно не за началото и за средата на века, а за края на ХХ в. - информационното. Който владее душата, управлява тялото!

Как се развиха в началото „военните действия”? За разлика от обикновените войни, където има очертан един-единствен (географски) фронт, при новата война всички улици, всички магазини и всички медии се оказаха специфичен фронт с обособена задача. Западните сили не бяха атакувани нито от информация, нито от пропаганда, нито от стоки в такъв размер, в какъвто бе атакуван бастионът на Изтока. Той нито можеше, нито знаеше как да изнесе пропагандната си машина напред. Военните действия бяха твърде облекчени от „главното командване” на СССР.

Ако дотогава „съветските часовници бяха най-добрите, защото са най-бързите в света”, в средата на 90-те години на ХХ век новото съветско ръководство изпадна в захлас по другия модел. Особено силно бе опиянението на Горбачов от „парламентарната демокрация” и „пазарната икономика” - двата крайъгълни камъка на западната „военна” машина. 

Идеологическото въздействие на Запада чрез представените му съветски масмедии бе силно подкрепено от нахлуващите западни стоки на източните пазари, без да е налице еквивалентен обратен поток от стоки. Събарянето на берлинската стена бе само сигнал, че победата е близо.

Преминаването на съветската система към нов модел на развитие - към „отворено общество” - на практика означаваше лечение на болно тяло с нови лекарствени средства. Те можеха да помогнат, но можеха и да убият пациента, с който се експериментираше.

Масираното пропагандно и икономическо нападение, извършено от Запада и подкрепено от източните поддръжници, завърши с неочаквана и бърза победа. На удара Изтокът не можа да отговори с удар - неговата пропагандна и икономическа машина бе изгнила и разбита далеч преди това „отвътре”. Разгромът на съветската система бе пълен и абсолютен. Той беше неочакван и за нападателите, и за зрителите.

Първата битка бе спечелена! 

Загубилите също мислеха, че печелят. Емоционалният взрив бе неописуем! Първото нещо, което направиха гражданите на Източна Германия след освобождаването си от тоталитарната клетка, бе да отидат до най-близкия „Запад”, за да си купят банани!

Да спечелиш битката не означава да спечелиш войната. Тази стара и проста максима се оказа вярна и в новите условия. Западът спечели битката, но не и войната. Защо? По три основни причини.

Загубилите войната се оказаха много тежко бреме за победителите. Народите на тези страни наистина вярваха, че проблемите им ще бъдат решени „окончателно и завинаги”. Разбира се, те очакваха многообещаващата помощ от победителите. Тази помощ се оказа (с изключение на бившата Източна Германия) далеч, под формата на трохи. Западът нито искаше (вътрешните проблеми само на САЩ и Западна Европа изискват стотици милиарди долари за успешното им решаване), нито можеше (решаването на проблемите на Юга изисква много повече свежи инвестиции, отколкото Източна Европа) да си го позволи! 

Разстроените производствени връзки в резултат на смяната на системата доведоха до неописуем спад на икономиката - далеч под равнището на Голямата депресия! С нея дойдоха проблеми, които специалистите очакваха.

Неочакваното за народите на тези страни бе, че „пазарната икономика” може да носи много загуби и страдания - неизвестни дотогава за тях. Още по-голямо бе разочарованието от „парламентарната демокрация”, когато, образно казано, парламентаристите станаха милионери с икономии от депутатски закуски!

И „пазарната икономика”, и „парламентарната демокрация”, приложени „като по учебник” в бившия източен лагер, дойдоха и с положителните си, и с отрицателните си страни. Те разкрепостиха в много отношения личността, но за сметка на сигурността - предизвикаха и „болестите”, характерни за другата система - безработица, престъпност, бедност.

Така например общият брой на бедните в 18-те източноевропейски страни, по данни на Световната банка, се е увеличил многократно - от 14 милиона (4 на сто от населението) на 168 милиона (45 на сто) само за периода 1993-1995 година. Спадът на производството и неравенството в доходите много напомня слаборазвитите страни от Латинска Америка и е опасна бомба със закъснител.

Победителите не ги съдят. Но победата над съперника се оказа скъпа за победителите. От една страна, те наистина трябваше да „помагат” на новите демокрации, за да „поддържат новия ред”. Това се оказа многоцифрено дело от финансова гледна точка. От друга страна, още повече се изостриха вътрешните проблеми и противоречия в някои от водещите сили на Запад. Това особено ярко личи в САЩ - първата цигулка на новия свят, която дава тон и на останалите. Тези вътрешни проблеми спъват решаването на външните, защото също изискват големи инвестиции.

Нещо повече - силно се изостриха, макар и невидимо за широката публика, противоречията между победителите. Икономическите интереси се кръстосаха на ново равнище - между САЩ, Европейския съюз и Япония (и техните сателити).

Премахването на „червената опасност” разкри истинския корен на противоречията между тези страни. Към тях трябва да се добавят и „опасностите” за националните им производства от „освободения Изток”, и претенциите на Третия свят (4).

Накрая новият свят наистина се оказа „извън контрол” (Бжежински). Ако преди двете сили заедно и поотделно имаха възможности в някаква степен да контролират глобалните процеси, днес самотната и единствена сила - САЩ - се оказва неспособна да регулира световното развитие. Царят разшири царството си, но загуби трона! 

Излизайки извън контрол, тенденциите набират скорост. Увеличава се демографската динамика, природата застрашително продължава да се уврежда, ресурсите (особено невъзпроизводимите) намаляват. Разтварянето на ножицата между богатите и бедните страни продължава, между богати и бедни - вътре в тях - расте застрашително.

Не само единствената сила, но и националната държава в сегашната й форма не може да прекрати негативните тенденции. Нещо повече, тя или се разпада (бившия СССР), или „изчезва” (страните от Шенген). 

Излизането на света от контрол всъщност означава едно - Третата световна война неочаквано завършва с победители, които са само номинално такива, и с победени, които са само номинално победени, но реално са загинали. Към 2001 г. Третата световна война реално приключи - без победител и без победени - светът излиза от контрола на победителите (5)! 

На арената застават множество нови - равни и неравни - сили, обособени в три групи. Високоразвити, воюващи за информация и технологии; средноразвити, стремящи се към техника и суровини; слаборазвити - претендиращи за оцеляване и „жизнено пространство”. С това световното развитие и световните противоречия навлизат в нова фаза.

3. Четвъртата (последната - „тихата”) война 

През годините на „победата” на Запада и на „прехода” на Изтока - вече повече от четвърт век! - „прогресът” бе забележим, но още повече регресът, особено в някои страни, включително България. „Империята на злото” - СССР бе разгромена, повече бивши социалистически страни се „демократизираха” по новата кройка.

Западът (с някои изключения по различно време) продължи да „отваря” нови пазари и да консумира сравнително изгодно чужди суровини. Пряката военна сила бе използвана в Афганистан и Ирак, при кризата около Косово; косвената военна подкрепа бе много по-съществена, особено при инициирани и отвън „цветни революции” по време на „Арабската пролет”, превърнала в „Арабска зима”. НАТО, въпреки поетите „устни” ангажименти към Русия, продължи да се разширява, обграждайки родината на либерала-наивник Горбачов.

Западът призна Косово, но отказа да признае отцепилите се от Украйна проруски региони. САЩ разпростряха шпионската си мрежа навсякъде по света, включително и при своите съюзници. 

Междувременно виртуозността на организацията и изпълненията на „цветните революции” позагуби своя блясък и повехна, независимо дали става дума за България, Унгария или Хонконг.

Началото на ХХI век е белязано от все по-засилващото се влияние на страните, които, от една страна, пропагандират формулата за „демокрацията” и „пазарната икономика” като панацея против всички проблеми и характеризираща се с претенции за безконечност; от друга страна, същите тези страни-пропагандаторки и страни-приемници на тази идея, се сблъскват както с ефектите от властта на глобополите, така и с „естествено” нарастващото неравенство вътре в тях. 

САЩ и ЕС изпаднаха в тежка криза, която - независимо от реализирания икономически растеж, или даже зависимо от икономическия растеж - показва скритите дефекти на съвременната „пазарна икономика”, прилагана включително и по отношение на „демократичните” избори.

Светът, на свой ред, навлезе във фаза, в която е характерно: системно нарастване на народонаселението (респективно на работната сила); системно (в по-дълъг период) нарастване на обема на световния брутен продукт. Това са добрите новини. 

Да посочим и някои от лошите: системно нарастване на вътрешните неравенства в обществата чрез първичното разпределение (печалби - заплати) и чрез преразпределението, което (ако е значимо и прогресивно) е в основата на „мекия” вариант на капитализма, но което не намалява нарастващите неравенства; системно нарастване на крайното потребление на известния 1% и ежедневна „борба за оцеляване” на повече от половината граждани, включително и разпространение на идеологията за „единия милиард”. 

Следват най-лошите новини: и растежът на населението, и динамиката на икономическата система без съответстващите необходими производствени, разпределителни, преразпределителни и крайни отношения, без адекватна дългосрочна научна и културна поддръжка са причина за (1) убийственото глобално затопляне; (2) стремителното намаляване на познатите ни енергийни източници, най-вече - петрола; (3) линча над природната среда, която е единствената среда за обитаване на човечеството; (4) безмилостна световна конкуренция за лично и колективно по-високо консуматорство без културни и други социални спирачки; (5) катастрофален спад на средния интелект на световното население след 1950 г.; (6) липса на стратегически партитури и мъдър „диригент” на световния оркестър от нации. Пълно отсъствие на план за бъдещето! 

На фона на горното заключение съвременните глобални проблеми - разгледани в система - са: 

1. Растежът на населението и неговото потребление. Демографските проблеми са тези, които, ако не се базират върху стабилно и изпреварващо развитие на икономиката и културата, представляват най-съществена заплаха за устойчивото развитие.

2. Икономическата динамика. Демографските проблеми не могат да бъдат решени, от гледна точка на задоволяване нуждите и потребностите на нарастващото човечество, ако не са съпроводени от паралелно устойчиво развитие на икономиката. Демографските проблеми, от тези позиции, прерастват в икономически.

3. Развитието на науката. Без изпреварващо развитие на науката, без откриване на нови начини на придобиване на качествено нов вид енергия, без системно координиране на творчеството и знанията на милиардите земни граждани, бъдещето е немислимо.

4. Развитието на културата. Едно по-спокойно икономическо развитие при по-висока динамика на населението е възможно само при чувствително по-ускорено развитие на културата. От тези позиции демографските и икономическите проблеми прерастват в културни.

5. Лимитираното изменение в екосферата и геосферата. Натискът към основният източник на икономическите ресурси - Земята не може да е безграничен. Същевременно природата не притежава шлюзове, които да затваря по необходимост. Човечеството е мениджърът, който е принуден да се грижи за устойчивото развитие на своя базис. Обратно, ако то не се съобразява с тази обективна необходимост, финалните резултати за него ще бъдат минорни.

6. Вътрешните държавни отношения и правата на човека. Постигането на устойчиво глобално развитие е цел на целокупното човечество. Същевременно то е средство да бъдат решени проблемите на всеки човек и на всяка държава, що се отнася до нарастване на възможностите за тяхното развитие. По този начин глобалните проблеми придобиват индивидуално, локално и темпорално измерение.

7. Международните отношения и външната политика на държавите. Междинните „посреднически” отношения днес в много случаи са спирачка за решаване на част от глобалните проблеми. Самото усложняване на проблемите по всяка вероятност ще подейства стимулиращо за развитието на междудържавните и междублоковите отношения, но и тук автоматизмът е изключен.

8. Координацията в развитието на глобалната система. Крахът на авторегулационните механизми като средство за решаване на проблемите на глобалната система поставя на дневен ред въпроса за глобалното регулиране и на първо място проблемът за координацията на усилията. Възможно ли е да бъде намерено решение, благоприятно за развитието на всички пластове? 

Всеки от глобалните проблеми има отношение към всички останали. Тяхната взаимозависимост предполага, че не е възможно те да бъдат решавани един по един, а само един чрез друг. Този проблем се изразява от Аурелио Печеи така: „Всеки проблем е свързан поотделно с всички останали и всяко очевидно решение на даден проблем може да затрудни или да усложни решението на други. Към нито един от тези проблеми не може да се подхожда с линейните и последователни модели на миналото” (6). 

Покойният еколог Бъгминстър Фулър е формулирал този проблем, прибягвайки до една образност: „Ние не ще бъдем в състояние да управляваме нашия космически кораб „Земя” вече в близко бъдеще, ако не започнем да гледаме на него като на едно неделимо цяло и не осъзнаем, че съдбата на всички ни е една” (7).

Принципът на йерархията или на съподчинеността на глобалните проблеми съвсем не се свежда към формалната им научна класификация, а до сложното им отношение един към друг и един чрез друг. 

Независимо от лошите новини, светът продължава да се плъзга по указанията на старата доктрина: оставете свободно пазарите да работят, а хората - да си избират правителствата и всичко ще е наред! В случая не става дума просто за романтика, а за умишлена слепота. Тази слепота обаче е от типа „това, което пропагандира лявата ръка, няма нищо общо с това, което налага дясната ръка”. 

Инерционно погледнато, „отварянето” на „недемократичните страни” ще продължава с по-бавно, но все пак сигурно темпо. Ще им се организират успешни и неуспешни „цветни революции”, а там, където не е възможно - организирано освобождаване от „коалиции на желаещите” или „международната общност” на страните от „Империята на злото”. 

Ако светът придобие формата на безкраен пазар, а страните продължават да се управляват на национална или регионална основа, то пазарът няма да се справи с глобалните проблеми, които дават „мандат” на човечеството преди 2050 г.! Пазарът не е „умен”, държавите не са „глобално интелигентни”. 

Остават неинерционни алтернативи.

3.1. Тиха икономическа война „до последно” 

Не е лошо да се отбележи, че светът е бил на прага на поредна „гореща война” преди доста време. Уинстън Чърчил призовал САЩ да извършат ядрена атака срещу СССР, за да спечелят Студената война, показва новоразкрит документ (8) javascript:fontSize(-1). Документът разкрива, че през 1947 г. Чърчил призовал републиканския сенатор Стайлс Бриджис да убеди президента Хари Труман да извърши ядрена атака, която да „заличи” Кремъл и да превърне Съветския съюз в „много лесен проблем” за решаване. 

По онова време руснаците са щели да бъдат безпомощни срещу ядрена атака, тъй като те тестват успешно собствена ядрена бомба едва през 1949 г. Чърчил смятал, че удар срещу Русия на Сталин е може би единственият начин да не се позволи на комунизма да завладее Запада. За щастие, Труман не реагирал на офертата.

Днес планетата е многократно по-подготвена за гореща война, отколкото по времето на Чърчил. И въпреки че светът е отдавна подготвен с военни арсенали, които могат да унищожат няколко планети като земята, тази хипотеза ни се вижда малко възможна. Въпреки „предостатъчната си военна мощ”, САЩ, Великобритания, Русия, Китай и Франция са за възстановяване или подобряване на техните арсенали от ядрени оръжия. 

Другите четири ядрени държави (Пакистан, Индия, Израел и Северна Корея) също са „подобряване” на техните арсенали. Стратегиите на „ядрените арсенали” и „ядреното сдържане” са такива, че деветте ядрени държави имат над 10 000 ядрени оръжия в техните запаси (9).

Това е предостатъчно, за да унищожи цялото население на планетата, много пъти, заедно с всички други форми на живот.

Само една термоядрена бойна глава, наречена W88, е над 30 пъти по-разрушителна от бомбата, която изтри над Хирошима. Една W88 може да унищожи напълно Лондон, Москва или Ню Йорк. Всяка бомба над голям град ще убие милиони хора; жени, деца, бебета, възрастни хора, всеки. Страданието ще бъде неописуемо (10). 

Именно по причината че само една бомба от такъв вид, хвърлена над далечен голям град, ще предизвика и „бумерангов” ефект, изразяващ се в обратно заразяване на територията на нападателя, предлага сегашното ядрено оръжие да се възприема повече като „възпиращо”, отколкото като нападателно. 

Допреди година хипотезата за нова поредна световна война би могла да звучи като ненаучна фантастика. Днес не само в САЩ и много страни от ЕС, все по-често хората говорят за нова Студена война.

Когато през 2009 г. кореспондентът на британския „Икономист” Едуард Лукас издаде книга със същото заглавие, повечето хора го нарекоха фантазьор. Изглежда, че днес се сбъдват неговите мрачни предсказания за неизбежната конфронтация между различни страни на различни места по различно време.

Наскорооткрито за нова световна война заговори бившият съветски лидер Михаил Горбачов: „изглеждаше, че Европа ще стане пример за другите, създавайки стабилна система за взаимна сигурност и ставайки лидер в решаването на глобалните проблеми. Но събитията тръгнаха по друг вектор, европейската и световната политика не издържаха изпитанията на новите условия на глобалния свят след Студената война.

Светът е на ръба на нова Студена война, а някои дори казват, че тя е започнала.” (11). Тезата че сме на прага на нова „световна война” се подкрепя от авторитети като Георг Малинецки (12), Владимир Жириновски (13), Константин Егерт (14) и други.

Макар и много фини, икономическите битки между страните (даже партньорските) са в повечето случаи подчинени на принципа „всеки срещу всички”. САЩ и ЕС воюват „тихо” за сключването на TTIP, вероятно и двата партньора се шпионират и провокират по различен начин; малко по-шумно, но все пак в рамките на деликатното, „воюват” страните-членки на ЕС както за вноските си в общия бюджет, така и за разпределението на еврофондовете; лешоядите-глобополи, подкрепяни и подкрепящи чрез лобистите си политиците, настъпват към „новото жизнено пространство” и неговите суровини, както например в „свободна” Украйна. 

Всичко се води „принципно”, пазарно и „демократично”. Етикетът прави стоката, а не обратното. 

Блестящ пример за „тиха война” е организираното намаляване на цените на петрола, за да се повлияе върху икономическото развитие на Русия (а вероятно - и на Иран), пряко свързано с експорта на петрол. Патрик Бюканан говори по този повод за „петролът като оръжие в ръцете на САЩ” (15) при една „безкрайна война” (16). 

Третата, „студената” война бе достатъчно лоша заради противопоставянето, демонстрирането на сила, заради начина, по който идеите и откритията се използваха като оръжия - точно обратното на това как трябва да се използва човешката изобретателност. 

Но в сравнение с противниците в сегашния момент тя имаше поне едно предимство - тогава един срещу друг заставаха два различни мирогледа! Сега няма Велика идея, няма различни мирогледи, включително и в остатъчните страни с надпис „комунистически”. 

Предишният път имаше сблъсък на мирогледи - ляво срещу дясно, държави срещу личности, доктрината Маркс срещу доктрината Хайек, две визии за бъдещето на цивилизацията, нямащи нищо общо помежду си, освен ненаситния апетит за експанзия. 

„Cега борбата е за това кой е най-алчен, най-малко честен, най-опортюнистичен, най-недалновиден, най-вулгарен, най-малко щедър, най-продажен, най-малко съзнателен защитник на даден светоглед. И най-тъжното е, че изглежда и двете страни имат право. Кратък е пътят от „има само една идея” до „всички са един дол дренки” - забелязва Гардиън (17). 

Тихите войни са емоционално топли и рационално хладнокръвни. Всяка страна икономически „воюва” на много фронтове, но никога успешно на всичките. Обратно, всяка страна, в рамките на стандартите на политическото приличие, инкасира икономическия интерес на всички останали. 

И понеже светът се глобализира, тихите икономически войни са навсякъде и по всяко време. Финалът? Победа на една компания над всички останали. Финалът е невъзможен, лимитиран е от глобалните проблеми. Светът ще свърши, преди да се обяви победителят. 

Затова твърдя че това ще е „последната война”. 

3.2. Тиха война за общото човешко бъдеще 

Много по-сложна, но и много по-стойностна ще е, идейната война върху онзи терен, който е обект на икономическата наука: общото човешко бъдеще в контекста на производството, първичното разпределение, преразпределението и крайното използване на глобалния брутен продукт (при липса на съвременен по-точен показател). Субекти: всички граждани и всички страни по света. Предмет: създаването на „Световен план за устойчиво развитие”. Това е като усилието на един пушач да откаже цигарите, но приложено в световен мащаб. 

На фона на горното заключение съвременните глобални решения на проблемите са:

1. Растежът на населението и неговото потребление. Задържане на демографския растеж в световен мащаб. Най-ниска скорост.

2. Икономическата динамика. Базирана само върху чиста енергия и чисти производства. По-висока скорост от растежа на населението.

3. Развитието на науката. Изпреварващо развитие на науката, откриване на нови начини на придобиване на качествено нов вид енергия, системно координиране на творчеството и знанията на милиардите земни граждани, ниска срочност (1 месец) на интелектуалната собственост. По-висока динамика от динамиките на населението и икономиката.

4. Развитието на културата. Чувствително по-ускорено развитие на културата. Демографските и икономическите решения прерастват в културни. Равна динамика с динамиката на науката.

5. Лимитираното изменение в екосферата и геосферата. Преминаване към преимуществено потребление на възпроизводими ресурси.

6. Вътрешните държавни отношения и правата на човека. Свобода, солидарност и справедливост.

7. Международните отношения и външната политика на държавите. Равенство и солидарност.

8. Координацията в развитието на глобалната система. Световна координация на творчеството и интересите на милиардите в интерес на оцеляването и развитието.

Тихата интелектуална война за общото бъдеще на човечеството е най-сложната, най-стойностната и най-вдъхновяващата. 

Сценарий 3.1. или Сценарий 3.2.? 

—————————–

Бележки:

 1. Дуранкев, Б., Началото и краят на Третата световна война. С., Университетско издателство „Стопанство”, 1996.

 2. Подготовката на Третата световна война започва веднага след поражението на Германия във Втората световна война. Операция „Немислима” е трябвало да започне на 1 юли 1945 г. по идея на Уинстън Чърчил. Той предвиждал 100 000 немски войници да подкрепят настъплението на 500 000 американски и английски войници през Северна Германия

3. Чомски, А.Н., Медиите под контрол: забележителните постижения на пропагандата, С., 1994, с. 15.

4. Не че не останаха т.нар. комунистически страни - Китай, Куба и др. Но техните особености и размери ни дават основание наистина да твърдим, че войната е завършила. На фона на победителите Куба наистина стои добре. Т.напр.през 2014 г. рекорден брой страни - членки на ООН осъдиха с резолюция за 23-ти път икономическото ембарго на САЩ срещу тази малка, но опака страна, започнато през 1962 г. Вашингтон вероятно доста се дразни от подкрепата на другите към „опасния враг”.

5. Дуранкев, Б., Началото и краят на Третата световна война. С., Университетско издателство „Стопанство”, 1996.

6. Печеи А. Качеството човек. С., 1987, с. 93.

7. Земята и нейната енергия. Спектър, 1989, бр. 67, с 10.

8. http://news.bgnes.com/view/1197574

9. http://www.scribd.com/doc/168600341/Bulletin-of-the-Atomic-Scientists-2013

10. http://www.globalresearch.ca/the-impending-dangers-of-nuclear-war-americas-w-88-thermonuclear-warhead-is-30-times-a-hiroshima-bomb/5369731

11.http://www.webcafe.bg/id_1428232873

12. http://subscribe.ru/digest/economics/news/n1696683871.html

13. Той твърди обаче следното: „Трета световна война е възможна. И причината за това е Украйна. Случва са същото като през 1914 г., когато действията на Сърбия срещу Австро-Унгария довеждат до избухването на Първата световна война. Сега нещата се повтарят. Украйна със своите действия води Европа към Трета световна война. И за съжаление, това ще се случи. Украйна ще подпали Третата световна война.Съседните държави ще се възползват от ситуацията и ще си поделят Украйна. Полша ще си върне Лвов, Ровно, Луцк. Унгарция ще вземе Закапратието, Румъния - Буковина и Черновци”. http://www.segabg.com/article.php?id=726656

14. http://www.dw.de/москва-ще-загуби-и-тази-студена-война/a-18048806

15.http://buchanan.org/blog/oil-weapon-americas-hands-7099

16. http://buchanan.org/blog/vote-war-7153

17. http://www.investor.bg/drugi/338/a/kyde-sa-golemite-idei-na-studenata-voina-183539/