НЕРВНИ ОПАШКИ ЗА ЛЮБОВ

Димил Стоилов

Когато от края на опашката в хлебарницата разпознах своя глас, с умиление го оприличих на предаване по държавното радио, уловено от стария ми транзистор. Скоро умилението отстъпи ред на изненада: гласът се извиси до тавана – дух, изскочил сърдит и яростен от запушена преди години бутилка. Стъклата на витрината затрептяха и нежен прах се позлати от обедно слънце.
– Стига! Оставете слушалката! Престанете този безкраен разговор най-сетне!
– Племенникът…
– А горкият клиент…
– Обади се от Варна…
– Ако ще и от Нова Зеландия да се обажда – оставете слушалката! Толкова време вече чакаме. Животът ми мина по опашки. По опашки мина, хе-е-ей…
Умълчаната стоножка от хора се разбуди и раздвижи прешлени. Едни от редицата се обадиха в моя подкрепа, други възроптаха. Продавачката тресна слушалката върху вилката и свирепо захвана да раздава френски франзели. Найлонови торби, силонови мрежи и платнени чанти заиздуваха лакоми стомаси и бързаха за вкъщи.
Пречупих хлебната тояга надве и затътрих крака към квартирата: неглиже стая на десетия етаж – гарсониера. Насъбрани поне за три курса, търпеливи лица следяха движението на асансьора по светещите цифри. Поех по стълбите с утеха, че съм глътнал поредно анти-инфарктно хапче.
Преди да се строполя в леглото, на допотопния грамофон – една от малкото вещи, които си направих труда да пренеса от предишния дом, пуснах плоча с „Годишните времена“ на Вивалди.
Опитите да анализирам глупавото избухване в магазина за хляб ме надвесваха над тихи пропасти на отчаяние, разкъсваха ме между безпристрастни полюси на единствено минало време, изтърсваха пред мен купчини от хора, които се подреждаха в редица. Да. Животът ми бе оглозган от опашки. Печален факт – като сизифов камък, тикан по стръмнината на моето самосъзнание. Да, животът ми нямаше четири годишни времена. Само едно – минало. По опашки. Пот от лудост избиваше върху челото ми. Лъскави щипки на речен рак хапеха отляво гръдния кош и търсеха побелял от страх сърдечен мускул.
Едва удържах конете на желанието за контакт с „Бърза помощ“. Всеки четвърт час светвах нощната лампа и палецът на едната ръка инстинктивно търсеше артерия радиалис – боже мой, какви познания – на другата. За проклетия пулсът не щеше да прехвърли шестдесетте удара. Сънят ме подминаваше цяла бездънна нощ, без да проумея той ли е дяволът, аз ли съм тамянът.
Осъмнах шампион – неоспорван първи клиент пред кардиологичния кабинет на Шестнадесета поликлиника. Върху квадратчетата милиметрова хартия побъркан писец издраска съвсем нормална сърдечна линия. Захвърлиха ме в неврологичния кабинет – подусещах, че сърцето ми ще погоди такъв номер. Ситно докторче не само че се целеше с метален чук в коленете ми, но и държеше да докажа, че показалецът може да се съедини с върха на орловия ми нос. Явно че и това не беше достатъчно, защото се покатери на стол и настоятелно се взираше в изпъкналите ми очни ябълки, все едно че беше изгубил копче от разгърдената си риза.
После любопитството се прехвърли върху историята на сърдечните болки, работата, начина на живот, дори върху смисъла на самия живот. Отговорите ми прилягаха на ученик, току-що хванат да пуши в тоалетната, докато не бях провокиран. Дали съм бил амбициозен. Не удържах издайническата червенина по страните. Диагнозата прозвуча безапелационно жестока, без право на обжалване.
– Ще ви боли сърцето, как няма да ви боли. Много се навъдиха напоследък простаците. Навсякъде се навъдиха. Невъзможно е да се опази човек. Въпреки това, не се тревожете излишно, ако това ви е въобще възможно. Почивайте пълноценно. Спортувайте. И излизайте по-често на чист въздух. Това го запомних. Останалото беше по-засукано и непонятно. Имаше някаква кардионевроза, на която тъй и не потърсих по-делничен еквивалент.
Същия ден уредих седмичен отпуск и след няколко часа разчитах тайнописа на годините по бръчките на моите старци. Смутените им усмивки ме притесняваха. Научили бяха за развода. Не знаеха причините. С детинска наивност очакваха времето да узрее, за да ги научат. Очите им деликатно и боязливо ме следяха, а влагата в тях ме тревожеше, тъй като нито имах сили, нито имах основание да я пресуша.
Като безсмислен разпънат кръст лежах върху окосените ливади над селото. Опитвах се да разпозная аромат на мента, риган и мащерка, слушах щурчета звънливо да търкат краче в краче, пеперуди, увлечени в случайни маршрути, с цветни делтапланери пресичаха погледа ми. Из сенките на смърчовата гора извираше не само прохлада, но и ухание на малини и папрат. Бях само стрък полегнала трева и някой беше забравил върху мен ухо, око и ноздра.
На третия ден баща ми се надвеси над ухото. Заговори тихо, колебливо, повече на себе си, все едно че се е озовал в пещера, без да знае още дали тъмнината ще отвърне с ехо. Отдавна му стояли два варела с джибри и не че не можел сам, и не че държал да ме безпокои, ами защото ме гледал да се мотая досущ муха без глава. Не е привикнал да ме вижда тъй без нерв и само ако ми е приятно, бих могъл да му помогна. Иначе и сам ще си я свърши работата, то колко му е, пък и преди съм го бил молил, но не съм случвал на момента, та ако…
Откачих това, което беше забравено върху стръка трева, и се надигнах.
– Ще стане. Ще ми бъде приятно да го направим.
Едва доловимо старецът се усмихна – само плахо трепкане в левия край на устните, но бях сигурен, че тихата радост по скачения съд ще прелее чак в майка ми.
Със сини пластмасови кофи опразнихме варелите, докато стане възможно да ги пренесем в каруцата на Ваньо Джанката – трети или четвърти братовчед, с който през девет години циклично се презапознавах все по важни поводи. Отсипаните джибри върнахме отново във варелите, натоварихме и дървата за огън – клони и коренища – черни отрязани ръце, покрити с екзема от лишеи. Дори и без шанс да погледна отстрани, шествието по селските улици ми се струваше комично: кон с къси уши и изпъкнали ребра, насъбрал всички мухи от околността, Ваньо Джанката върху каруцата с варелите и най-накрая тепам аз, подпрял ръка на канатата. На всеки срещнат, без да чака питане, братовчедът обстоятелствено и с радост обясняваше, че съм дошъл чак от София и как да не помогнел, нали затова сме си близки, рода, една кръв, нужни сме си един на друг.
Ракиджийницата, помня я от сто години, лежи на хълбок край селската речица, обградена е от бъз и коприва. Постройката – крехка, турските керемиди отдавна са зеленясали върху наклонения покрив, като помътнели очи прозорците едва ли дразнеха някого с мръсните си стъкла. Вътре, в алхимически сумрак, тясното помещение къркореше с три казана.
Смъкнахме варелите и дървата от каруцата. Оставих Джанката да преговаря с казанджията – и без да го бях упълномощил, пак щеше да го свърши. Отдавна бе разконспирирал интелигентската ми безпомощност, жадна за покровителство. Не минаха и пет минути – и той застана пред мен да ми довери: всичко било уредено, да съм чакал ред, без да се притеснявам, че го няма, щото щял да отскочи да свърши някоя и друга работа.
Хората на пейката пред ракиджийницата, след като уточниха семейната ми принадлежност, продължиха сладостни спомени за случки преди терциера, за съселяни, ракии, реколти, наследства и пари. Оказа се, че съм след о. з. полковник, който най-мъжествено опитваше различни шишета. И на мен подаваха бутилки, но глътката ми запираше някъде преди гърлото. Нито приказката ми можеше да се отпуши както на останалите, нито наздравиците ми можеха да наподобят тези на бившето военно величие. Чужд човек бях тук, колкото и да исках да се приобщя. Бях случаен човек от опашката пред казаните.
Почувствах се самотен на пейката. Собствената ми глупост привика разнежване, което ме връщаше назад във времето. Животът ми премина в чакане по опашки, но преди те бяха други – по-човечни, повече интимност имаше в тях и търпение.

Опашките за маслини си бяха покъртителен ритуал. Съберат ли се някъде малко повече хора, казвахме: наредили са се, сякаш чакат за маслини.
Бакалничката притежаваше вълнообразна ламаринена ролетка, която се спускаше като клепач след затваряне на магазина и по която ние, децата, изпълнявахме с пръчки потресающи симфонии. Безжичен телеграф съобщаваше: дошли са маслините – и магазинът осъмваше в мирна обсада. Опашката изобикаляше ролетката и завиваше покрай оградата на съседния двор, където заничаха по-едри от слънца гергини. Обикновено се редяхме аз и баба – само ние оставахме вкъщи и имахме този шанс. Даваха по килограм. Който искаше повече, трябваше отново да се нарежда. Кака Мица като бял параход бавно се придвижваше откъм дъното на улицата и нарастваше, нарастваше. След като достигнеше до магазина, навеждаше се с пъшкане да отключи катинара, а децата се блъскахме, за да вдигнем нагоре ролетката.
Вътре ухаеше на джоджен, чубрица и дафинов лист. Олиото си кротуваше във варел; фасулът, брашното и червеният пипер изпълняха чували, а киселото мляко си лежеше в алуминиеви тасове и се загребваше с огромна лъжица. На опашката се обменяше пълната махленска и световна хроника: кой къде учи, работи, печели, кой се е родил или оженил, кой е отишъл в София или чужбина – тези, които се издигаха и успяваха в живота, бяха по-желан обект на разговор от неудачниците… Баба излизаше от магазина поизправена и доволна, с едната ръка ме държеше, а в другата стискаше заветното кило маслини в хартиена кесия.
Вечерта всички се събирахме край масата, черни точки ограждаха бялото сирене в чинията, припрени вилици боцкаха тези подвижни оченца и ни беше толкова хубаво, че да се чуди човек на какво сме се радвали толкова…
Други бяха опашките. Преди бяхме спътници, сега сме съперници, преди – приятели, сега – врагове, преди бяхме топло единство душеприказчици, сега – ръмжащо множество самотни острови. Не усетих кога и в мен е настъпила промяната, не бих могъл да се опазя и да бъда изключение. Само за ръката на жена ми не съм чакал на опашка – запознахме се в детската градина. Чаках за работа. Пет пъти се явявах на конкурс, докато им стане неудобно да ме пререждат. Чаках на опашката за апартамент, кола, международен паспорт, специализация, за бензин или обикновеното ядене… Чаках на опашката за доцент в катедрата по начална педагогика. Двама бяхме кандидатите. На двамата вече ни беше дошъл редът. И тогава се оказа, че съм се наредил на нежна опашка за изпепеляваща любов. Появи се Фрина. Не се появи – връхлетя. Ураган. Не! Три тайфуна, събрани наедно. Бившата съпруга твърдеше, че единствено въображението ми дарява пауновата опашка на банално университетско водевилче. Тя не разбираше от опашки…

Дай сега да опитам от твоите цигари, като какви са!
Белег сякаш беше отместил брадичката вляво, лицето – небръснато поне от четири дни, в сплъстената коса – нанизани сламки и перушина, а дочената рубашка – непрана с месеци. Мунчо. Тъй си помислих, но машинално подадох кутията „Виктори“. Измъкна две цигари, изломоти: „Благодарско“ – и се отдалечи с протрити джапанки, завързани с ръждива тел. Усетил стъписването ми, о. з. полковникът побърза да разясни: не бил Мунчо, ами Страти, да не му придирям много, защото не бил съвсем наред. Преди години изгората му се омъжила в града и от скръб се бухнал в Синия вир над селото. Малко останало да се удави, ако някакво хлапе не зърнало разперените му безпомощно ръце. Спасили го, но оттогава му е белегът и брадичката, отместена вляво. Помагал на ракиджията, колкото да си осигури пиенето.
Покъртителна история, но върху излъсканите дъски на пейката не ме вълнуваше нито Мунчо, нито Страти, нито неговата изгора. За утеха о. з. полковникът отиде да пълни казана и останах сам с тъмнината, която първо се разля из копривата и бъзоляка, а сетне прегърна пътя и къщите. Върнах се при трите тайфуна и опашките, населили моя живот.
Когато студентите ми се бяха уморили от наука, бях ги попитал дали са склонни да приемат тезата, че изневярата удължава семейното щастие. Имаше и „за“, имаше и „против“. Фрина не беше изневяра. Когато разбрах на каква дълга опашка съм чакал, за да ми дойде редът да й се радвам, не ме заболя. Ако имаше болка, то тя идваше от перверзното желание да бъда това, което съм желал, но никога не съм могъл да бъда.
Какво губеше Фрина от своето очарование, че си е била съставила предварителен план? Не е ли умение? Не изисква ли способности? Способности на проститутка, бе заявила жена ми при последното заседание на бракоразводния ни процес. Тя не разбираше…
Фрина размаха ръка пред колата в много мрачен и обилно дъждовен ден. Всичко беше перфектно изчислено. Не можех да не спра. Не можех да не я поканя вътре. Не можех да мълча. Не съм темерут човек, особено когато чистачките ритмично и еднообразно пропъждат водните струи от предното стъкло, а по лицето на момичето – вместо сълзи – се стичат дъждовни капки. Съвсем случайно се оказа студентка. Съвсем учудващо – начална педагогика. Не бях изненадан – шокиран бях, когато след едночасов разговор вече се любехме в колата, а токчето на обувката почукваше върху стъклото. Въобразявах си, че задминавам с подвизи съперника си кандидат-доцент, за когото студентският фолклор не щадеше донжуански истории. В колата сексуалната ми мощ се равняваше на Тарзан. Фрина бе способна от мен да сътвори и Зевс. Намъкнахме се в нейната студентска стая – съквартирантката й естествено липсваше – да се долюбим.
След месец съобщих на жена ми, че се изнасям от къщи. Завинаги. Безвъзвратно. Оставям й къщата и децата. Бях по-велик от Кинг Конг. Страхотен бях. Като Страти.
Веднага прозрях, че жена ми не само с нейните амбиции, но и с нейното потисничество винаги ми е пречила да разгърна истинските си възможности. Тя бе кастрирала дни наред мечтите ми.
На следващия ден, след като се нанесох в гарсониерата на десетия етаж, започнах да пиша учебник по методика. Нещо, за което дълго време бях събирал материали и бях набелязвал планове да започна работа. Фрина четеше още топлите страници с интерес. Улавяше нюансите, поощряваше сътворените текстове, боготвореше ме. Вече не стоях наказан по цели нощи в ъгъла на самотата. Борбата ни в леглото или на пода – вихрена, възбуждаща и сладостна – завършваше все без победител. Спомням си ръката й – палава, търсеше гъдел в гънката на ухото, разхождаше се из джунглата на гърдите и се спускаше – все по-нетърпелива и игрива – към нагорещената повърхност на екватора. Заради тази ръка-змийче бих се жертвал да стана и академик.
Жена ми се държа учудващо спокойно и достойно на бракоразводното дело. Каза само няколко не особено ласкави думи за Фрина. След последното заседание от съда отидохме в сладкарницата до театър „Сълза и смях“ да пием кафе като стари приятели.
Седмица по-късно Фрина ме напусна. Банално. По-малко щях да страдам, ако не беше го направила, за да свие семейно гнездо с моя колега. Междувременно той беше успял да ме изпревари на опашката за доцентура.
Без видима логично връзка, вероятно все още разнежен върху пейката пред ракиджийницата, си спомних отдавна четени стихове: „…като необяздени коне препускат образи и мисли… бели и черни…“ Нищо чудно и да съм си ги повтарял на глас, тъй като не бях забелязал приближаването на Страти.
– К’во казваш? Иначе цигарките са ти хубави. – Веднага пак подадох кутията „Виктори“. – Мерси. Когато пренасяхме скришом оръжие с кораба през Средиземно море, съм пушил и по-дълги, ама и твоите са хубави. – Явно държеше да ме заинтригува със самороден бестселър, посветен на контрабандния трафик, без да подозира, че съм информиран: най-дългият му маршрут завършва до града с бившата изгора. Липсата на любопитство го раздразни и ме попита изненадващо: – Ти за какво си баеше?
Каза го така естествено, все едно че взимаше цигари от кутията, че чешеше сплъстената си от мръсотия коса или шляпаше с ремонтираните си джапанки по пръстения под.
– За живота.
Страти държеше лимонадено шише, надигна го, отпи и великодушно ми го отстъпи:
– Какво е животът?
Закашлях се, като да е попаднал залък в кривото ми гърло. Не беше от ракията. Сам се потупах по гърба, за да се размине кашлицата и да спечеля някоя секунда. Че светът съществува като движеща се материя в пространството и времето, едва ли би развълнувало Страти. Нужно му беше нещо съвсем простичко за обяснение.
– Той е това, което го живеем, това, което е в нас и около нас…
Дали си бе задавал подобни въпроси, когато главата му е търсила дъното на Синия вир? Защо иска отговор, питах злорадо и не можех да му простя, че е нарушил усамотението ми.
– Аз дали живея? Моето живот ли е? – Думите ме принудиха да се заслушам. – Вкъщи с метла да се развъртиш, трошица хляб няма да откриеш, а има мишки. Големи мишки, колкото лакътя ми големи, и си мислят, че аз съм трохата, щото онзи ден, като спях, една ме заръфа за пръста. Ей го нá още личи белегът! Искат да ме ядат сигурно. За тях аз съм животът, аз съм техният живот. К’во ще кажеш?
Закова ме. Онемях. Мунчо, пардон, Страти, този смахнат човек с изкривена брада и мръсни дрехи, този безнадежден селски пияница, задаваше същите въпроси, които напоследък не ми даваха покой. Живеех ли? Живеем ли? На коя опашка от общественото развитие сме се наредили, та ни изморяват разклоненията и криволиците? Защо не ни достига сила да си признаем цялата истина? Нужно ли е да събираме билки за сила или да чакаме на опашки за частица истина? Елементарно е: за да живея, трябва да се движа. Движех ли се? Движението иска цел и надежда иска, че ще я постигнеш. И любов, и човешка близост, и илюзии. Тръгването на Фрина не е загуба, а обогатяване, и нито ще изследвам дъното на Синия вир, нито ще допусна мишките на отчаянието да ме ръфат. Първо ще завърша учебника, после ще подготвя студия за активното интердисциплинарно обучение – имам вече уговорка с издателство. Нищо чудно и нова доцентура да се разкрие, а и университетите не свършват със София.
Тогава на пейката почти се бях идентифицирал в Страти, когато проговорих. Съзнавах, че бръщолевя глупости, но ми беше нужно да се напомпя с увереност, за да продължа. Трябваше да си шепна, че съм необходим не само за себе си и за гарсониерата на десетия етаж, а ми се щеше някоя дума да прескочи и до Страти, защото той беше аз.
– Знаеш ли какво ти трябва? Бял кон.
– Бял кон?
– Да, бял кон ти трябва и два ката нови дрехи. Единият – за празник, другият – за делник. Това, което е върху теб, ще го изгориш, за да се простиш с миналото. Официалните дрехи трябва да са бели и бяло сомбреро ще си намериш като в аржентинските филми. Където да минеш, все ще те знаят и ще те помнят. Когато влезеш в единия край на селото, вече в другия ще се е разчуло, че е дошъл оня с белия кон и с бялото сомбреро… Ще ти се радват хората…
– Бял кон, казваш?
– Точно така – бял.
Няколко пъти Страти се отдалечаваше от мен и наново се завръщаше. Защо, питаше, точно бял кон е нужен? Друг не става ли?
И бездруго сега трудно се набавя кон – бая пара трябва! Ами дрехите? И за тях. А конят иска и сено, значи още пари. Вярно, че като го има вече коня, тук-там ще превози нещо, някой двор ще разоре, я друго ще свърши – и парите сами ще идват. Дори назаем да е взел – бързо ще ги върне. Хората хем ще го знаят, хем ще го търсят. Прав съм бил, ама хубаво иска да се помисли тази пущина: амунициите какви да бъдат, сеното къде ще се пази, мишките как да прогони… Съвсем бях Страти, дори отрова притежавах – оранжеви зърна ориз, дадени от санепето против мишки…
В този момент ракиджийницата потрепери. Чу се гръм, сякаш от Байконур е потеглил поредният космически кораб. Страти се стрелна през зейналата врата, инстинктивно го последвах въпреки уплахата. С три юнашки крачки той достигна до казана, където клечеше стъписан о. з. полковникът, и с припрени движения разбишка дървата отдолу. След това все така бързо и отривисто бръкна в цепката на дочените панталони и дебела напорна струя започна да цвърчи върху дървата. Вдигна се облак от пара, замириса на амоняк. Страти изтръска последните капки, после смъкна дочената рубашка от раменете си, хвана медния капак, който се търкаляше встрани, и го постави върху казана. Хвърли още някакъв парцал отгоре и най-неочаквано за мен, за о. з. полковника, който беше почнал да изтрезнява, и за другите мъже вътре – седна отгоре. Никой не смееше да продума, защото всеки миг капакът наново можеше да полети към тавана. Страти се беше разположил отгоре, все едно че е обяздил бял кон, и се усмихна едва, когато през щуцера засълзяха пак капки ракия…
След броени минути трябваше да отнесем този странен ездач на ръце до фелдшера. Задникът му беше изгорял, а краката му – опърлени. Въпреки болката, неговото лице сияеше, зениците се разтваряха, като че ли някой препускаше вътре…
Трети месец вече с бившата ми жена ходим заедно на театър и кино, два пъти дори обядвахме в Унгарския ресторант. Изглежда, наново ще се съберем – за децата ще е по-добре. Завършвам учебника, по съвместителство ще преподавам и в Пловдивския университет. Напоследък опашките не ме дразнят, сякаш стават все по-къси, все по-бързо ми идва редът и не се напрягам да разбера дали това е наистина, или просто си въобразявам. Дали съм пропуснал на някого да благодаря?