Димитър Хаджитодоров

Няколко месеца след падането на Берлинската стена, корабите, пътуващи от Сиракуза до Одеса, започнаха да спират и в пристанище Несебър. Уличните търговци посрещаха с трескави приготовления посетителите на Стария град. Сергии, претрупани с екзотични стоки, предлагаха лакирани раци и рапани, плетива, изработени през зимните вечери и миниатюри, изписани с акварел и туш. Бутилки водка и уиски привличаха погледа с разноцветни етикети.
Край една от старинните църкви, на високо дърво, висеше голяма покривка. Жената, която я продаваше, гледаше с очакване към група туристи.
Висок, възпълен мъж приближи до изложения експонат. Нещо в лицето му напомняше чертите на Ричард Бъртън. Той опипа внимателно плетивото и го загледа втренчено.
Жената чакаше търпеливо. Погледите им се срещнаха и тя каза на български:
- Струва сто долара, господине.
Той отговори нещо, но тя не разбираше английски.
- Сто долара, сто! - повтори продавачката и разпери пръсти пред лицето му.
Чужденецът отново каза нещо, но тя вдигна рамене.
Съпругата ми не издържа и се намеси:
- Той ви пита за колко време е изплетена покривката.
- За две години - отвърна търговката. - Наборът е гъст и се работи бавно.
Съпругата ми преведе на английски. Чужденецът вдигна вежди,
поклати глава и се обърна към нас:
- Вие българи ли сте?
- Да.
- Аз идвам от Америка. Знаете ли къде е Америка?
- Да. Чели сме литература, история…
Лицето му остана непроницаемо. Той спря погледа си върху мен.
- Какъв сте вие?
- Икономист - отговорих аз.
- Къде работите?
- В търговска фирма.
- Частна или държавна?
- Държавна.
По лицето му се мярна леко разочарование.
- Ще се заемете ли със собствен бизнес? - запита той.
- За сега няма изгледи.
- Не искате ли да правите самостоятелно бизнес?
- В момента нямам възможност.
- Какво ви пречи да се заемете със свой бизнес?
- Нямам необходимия капитал…
В очите му светна смесица от съчувствие и лека ирония.
Към нас приближи заинтригуван млад мъж.
- Майкъл, - подвикна американеца. - Ето един български икономист!
Почувствах се като рядък екземпляр, може би един от виновниците, довели страната ни до криза.
Американецът извади нещо от джоба си, увито в лъскава хартийка и протегна ръка към децата ни, които стояха край нас.
- Бабъл гам! Дъвка за балончета - поясни той.
Синът ми взе подаръка, благодари плахо и погледна към сестра си.
Американецът извади втора дъвка и пристъпи към дъщеря ни. Тя не повдигаше глава, увлечена в приспиване на куклата си. Когато й подадоха дъвката, тя благодари, поглеждайки косо и продължи да се занимава с играчката си.
- Това е дъвка за балончета - повтори американеца. - Имате ли дъвки?
- Да - каза съпругата ни. - Продават се.
Аз си спомних стар филм за Тарзан, видян в кино „Одеон”, където маймунката Чита издуваше големи бели мехури…
- С тази дъвка се правят балончета! - подчерта той с леко тайнствен вид. После се обърна към групата, която го изчакваше, и разпореди:
- Извикайте Боб!
Боб се оказа възпълен, малко флегматичен 14 - 15 годишен. Усмихнатото му лице очакваше някакво забавление.
Американецът му прошепна нещо.
Боб се изправи пред нас, прибра ръце до тялото си и изду леко устни. Под носа му се появи малко розово облаче, което се превърна в голям балон.
- Бабъл гам! Дъвка за балончета! -подчерта отново американецът. Очите му сдържано се смееха.
- Виждате ли? - казах аз на децата ни. - Показват ни как се правят балончета от дъвка.
- Знам! - отвърна дъщеря ни, без да ни поглежда. - И аз мога! - и тя за миг изду подобно балонче.
„Добре, че не се изплези!…” - помислих с облекчение.
- Аз пък очаквах този батко да каже някое стихотворение - обади се синът ни, който не обичаше да демонстрира знанията си пред публика.
- Дъвка за балончета! - каза за последен път американецът и след това всички се обърнаха с гръб към нас.
Ние поклатихме глава и се опитахме да се усмихнем.
Групата бавно се отдалечи по улицата.
- Навярно не им допаднахме… - промърмори съпругата ми.
- Децата ни се държаха с най-голямо достойнство - констатирах аз. - Чувствам се като балкански папуас… Но нима ние се отнасяме другояче с виетнамците, например?…