ДА ОТКРАДНЕШ ТАЙНАТА НА ХЛЯБА

Валерия Андреева

Всяко нещо, направено с любов, е по-хубаво. Добра мисъл. Хиляди преди мен убедено са я изричали. Но от множеството възможни гласове винаги ще помня тихия, дрезгавеещ глас на белокосия старец и неговите думи насред старото гробище: „Всяко нещо, направено с любов, е по-хубаво. Кой каквото ще да казва - това е най-важната частица от тайната на успеха”.
Не ми се случва често да разговарям с непознати, най-вече защото не търся такива разговори. Така че: става дума за леко отклонение от установената тактика. Даже сериозно отклонение. А може би просто било е отредено да науча тази кратка история…
Беше един майски понеделник и всичко се надпреварваше да клокочи от живот, а птичият свят радостно заявяваше своето присъствие, когато пристъпих през вратата на обширното място с последни обиталища, място със специфична красота, притихнала мъдрост и иносказателност. Тъжно-сладостното усещане за хубостта на земята, за стойността на живота и неговата преходност, за тайните на битието и небитието се настаниха в мислите и усещанията ми. И всичко това на фона на излъчващата природна омая пролет, която стремглаво превземаше света.

Малко бяха посетителите през този ден, който клонеше към своя край. Още като влизах, забелязах възрастния човек. Някак тихо, кротко седеше на ниска пейка, загледан в снимката на белия паметник пред себе си. Неволно си помислих, че ако Роден би направил скулптура „Съзерцателят”, то тя би изглеждала така.
Когато се връщах, той тъкмо се беше навел да изскубне бурен, който показваше връх. Проследих с поглед надписа на плочата. С големи красиви букви пишеше „Яна”. Дори не осъзнах, че съм спряла. Сепна ме съвпадението на женското име. Така се казвах и аз. Е, не беше кой знае колко шокиращо. Но при положение, че бях облъхната от метафизични усещания, фундаментални въпроси и философски настроения, идващи от мястото, сред което бродех, това съвпадение ме стресна. Усетих въпросителния поглед на стария човек.
- Така се казвам и аз - промълвих извинително. Не знам защо се почувствах толкова неудобно и за да позагладя положението добавих - От снимката личи, че е била много хубава.
- Това е жена ми. Беше повече от хубава. Външната красота е нищо без магията, която една жена може да излъчва. А тя наистина беше вълшебница.
Кимнах, колкото да не изглежда неучтиво мълчанието ми, а той допълни:
- Няма да се опитвам да я прежаля. Защото не искам. Тя продължава да си е с мен. Мисля си, че и аз скоро ще отида при нея. Но най-важното е, че наред с мъката от загубата, аз всеки ден съм огрян и от радост. От радостта, че успях да намеря тази жена за себе си, че толкова години бяхме заедно. Че аз бях човекът, който караше очите й да сияят… А ти при кого беше тук?
Никак не ми се искаше да подхващам разговор с непознатия старец, но донякъде ми беше интересно. А и неволно си помислих колко хубаво е така да говори някой за своята жена. На моите двадесет и няколко си години и в съвременния ни свят май всеки копнееше да чуе такива думи, макар никак да не беше склонен да ги изрича. Така че, макар и малко неохотно, му отговорих, а после не се стърпях и си признах, че съм впечатлена от думите му.
Той първо се поусмихна и после каза:
- Да знаеш колко пъти съм се питал как ли щеше да премине животът ми, ако не бях я срещнал. Да-а-а, мъжът и жената са части от едно цяло. Но не всяка половинка е твоята половинка. Само когато се намерят верните две части, сливането между тях е така пълно, че се получава онова жадувано цяло, което те превръща в съвършен космос… А аз съм хлебар. Цял живот съм правил, пекъл и продавал хляб. Първо бях чирак, после и аз имах фурна, сетне в държавна хлебарница работих, а дойде време пак моя пекарня да имам с магазинче отпред. Но сега май вече нищо не ми се прави…
Ама бива си го дядото хлебар! За Космос говори, за „жадувано цяло”, остава да подхване и мита на Аристофан, разказан от Платон.
Понеже за края на другия месец подготвях един по-обстоен материал за професионалното ориентиране, като младо настървено журналистическо куче, веднага вмъкнах:
- А винаги ли си искал да бъдеш хлебар? Кога и как реши?
- Отначало реши баща ми. Заведе ме при майстор-хлебар. Да му бъда чирак и да уча занаята. Надницата ми включваше по няколко самуна, които стигаха за многолюдното ни семейство. Трима братя и една сестра имах. Все по-малки от мен. Бях работил тук-там и други неща още като ученик. После пак работих това-онова, но баща ми каза, че има-няма на една маса, то поне хляб трябва да има. И рече: „Хлебар ще те правим!”.
- А ти не искаше ли нещо друго?
- Харесах решението на баща ми. Години наред, като минавах покрай градските фурни и долавях аромата на прясно изпечен хляб, си казвах по едно „Ееех!”. Няколко фурни имаше в града. Но там, където ме даде баща ми, вадеха най-хубавия хляб. А с майстора се знаеха от окопите. Не само бяха воювали заедно, а баща ми на гръб го изнесъл от бойното поле. Хлебарят бил лошо прострелян. После, дори и в най-гладни години, баща ми нито веднъж не го е молил за помощ. Но хлебарят беше умен и добър човек. И много често хлябът, който слагахме на масата, беше израз на неговата благодарност за стореното му добро през онова съдбовно войнишко време.
- Но ти си решил да напуснеш този майстор и да излезеш сам на пазара? Беше ли си изградил свой план как ще потръгнат нещата? - без малко да го попитам беше ли си изготвил „бизнес-план”, но навреме смених фразата по-приемлива.
- Може би голяма роля изигра случайността. Работех при добър човек, който продаваше най-хубавия хляб. В града, пък и в околията, често се говореше, че в рецептата на този хляб има специална тайна. И тя го прави толкова вкусен. Имаше догадки и предположения. По едно време заподозряха, че аз съм научил тази тайна, но дори и не мисля да я казвам. Във връзка с това ме обявиха за най-големия конспиратор.
- Как така конспиратор?
- Е, чираците и работниците от фурната употребяваха тази дума. Мислеха, че съм откраднал тайната на този хубав хляб. А истината - ето каква е. Случи се, че две нощи почти не бях спал. На третата трябваше да свърша с работата си във фурната и да остана да приема чувалите с брашно, които щяха да докарат късно вечерта. Четири каруци. Стоварих и пренесох всички чували. Повечето в склада, а няколко и там, където се замесваше тестото. За да си почина, поседнах в дъното на помещението на най-ниския чувал и съм се подпрял на по-високите, дори се завих с един месал и два-три празни чувала. Заспал съм на секундата. Сигурен съм в това. Още докато бях прав, имах чувството, че вече спя. И по някое време се събудих. Хлебарят и жена му бяха влезли, без да ги усетя. Дошло е времето за сутрешната, ранната фурна. Забъркаха подквас. Винаги те правеха това и затова си мислехме, че има някаква тайна рецепта за този техен тъй хубав хляб. Нищо кой знае колко по-различно не видях от обичайното. И малко по-късно стана ясно, че може би в друго е магията. В друго…
Той позамлъкна. А аз за никъде не бързах вече. Чаках продължението на тази история.
- Малките високи прозорчета бяха с плътни бели пердета, а отвън с дървени капаци. Вътре светлината беше доста сумрачна. Хлебарят и жена му се приближиха един до друг. Казаха си нещо тихо. Прегърнаха се. А аз замръзнах. Не знаех какво да правя. Още като се събудих, се чудех, да се обадя ли, да се опитам да изляза тихо или да продължавам да стоя безшумно с надеждата, че те няма да разберат за натрапването ми. Какво щях да обясня?! Не исках да мислят, че съм се спотаил, за да науча тайната на най-хубавия хляб! А сега вече моето присъствие ставаше още по-неоправдано. Едва - едва дишах и през повечето време до болка стисках очи. Само един-два пъти погледнах, колкото да проумея, че в никакъв случай те не бива да разберат, че аз съм там. Тялото й открай време си приличаше на бухнало тесто, по което в тези мигове бяха мургавите жилести ръце на хлебаря и извайваха пътеки по него. Приглушени женски сладостни стонове се сплитаха с тихия глас на нейния мъж, който изричаше гальовно и задъхано интимни думи, за които никога не бих предположил, че може да знае. Думи, пълни с любов и страст… Не гледах, не мърдах, не исках и да дишам. Но чувах. Знаех какво става. Извини ме, че не ги назовавам с техните имена. Тях отдавна ги няма на този свят и нека си останат безименни. Никога, на никого не разказах тази история досега. Нито пък ще я разказвам повече - със затихващ глас заключи той.
Каквото и да кажех, щеше да е глупаво. Проследих с поглед една пчела, която кацна в чашката на малко синьо цвете. Погледнах на запад, където слънцето разстилаше плащове в пурпурно и бледолилаво. И чак тогава се взрях в стареца, който гледаше към снимката на своята жена. Той се поизкашля и продължи унесено:
- Не изтраях дълго, месец - два, и избягах. Добре че оная нощ почти не поглеждах през продрания месал, който ме криеше от тях. Иначе и месец нямаше да издържа. Като мушица в пламък щях да си изгоря. Казах, че другаде ще си търся късмета. То вече не беше хляб. А любовна мъка или по-точно жажда за любов. Във въздуха, във всяка стъпка, във всяка дума долавях трепетите на оная нощ, сладостта, която се разля между двамата и изпълни топлото помещение със страст, любов и нега. Не им завиждах. Просто исках и за себе си такава светлина, която извираше от очите им, щом се погледнеха. Докосвах брашното - меки коси на жена се стелеха по ръцете ми. Дланите ми потъват в тестото - обземат ме мисли за щедра женска плът. Изваждам от пещта хляба и този аромат като ме удари в главата, разнесе се по цялото ми тяло, омекват ми краката и целият треперя - припърхва в мен трепет. И знаех - гладен съм за оная тайно видяна любов.
Този път той отправи очи на запад. Слънцето продължаваше да се къпе в празнични ярки цветове, заявявайки своето любовно тържество над земята. Бях чувала, че не бива да се остава слез залез слънце в гробищата. Но още имаше време. Небесното светило не бързаше да се скрие - имаше какво още да нарисува, за да смае земните обитатели. А възрастният човек продължи:
- Та така, тръгнах си от моя майстор и жена му, тръгнах да търся оная жена, с която един ден щях да стана майстор на такъв сладък и неповторимо вкусен хляб като техния. Разнесе се слух, че аз съм се добрал до „тайните съставки” на хляба. Казвах, че да, има си тайна хлябът. И дотук спирах. За другото не казвах. А ти нали разбра - тайни съставки нямаше. Никога не е имало. Само любов, която шупва като добре подквасено тесто и препълва съда. Всеки човек е отделен съд. И е важно с какво е изпълнен този съсъд.
Не можех да не се съглася с разсъжденията му, но не мислех, че е уместно да философствам. Важно беше той да говори, а аз да бъда един добър слушател. След тиха въздишка привърши:
- Сега за първи път разказвам на теб. Отиде си магията на моя хляб. Отиде си моята любима и единствена жена. Тя беше моят хляб насъщен. Тя беше и тайната на моя неповторимо хубав хляб, който идваха да купуват и от другия край на града. Дълго, много дълго я търсих. Важното е, че успях да я намеря - тая, с която да направя най-вкусния хляб, с който да нахраня душата си. Точно петдесет кръгли години бяхме заедно. Скоро я изпратих. И едно се питам - дали пък господ няма да се смили над мен, усамотелия, и по-бързо да ме повика - може да трябва поне една фурна от най-сладкия хляб да изпека там, в отвъдното…

Ето, макар и след години, пиша тези думи и се съгласявам с тях. И с думите замесвам свое тесто. Защото всяка история може да бъде разказана не по един начин. Аз избирам моя начин. Така, както избирам всичко онова, което съм аз.