Роман

Атанас Липчев

Напоследък често плача. Тежка старческа деменция, авторитетно се произнесе Людмил Станев, но според мен лъже. Не съм толкова престарял, пък и все ми се струва, че деменцията е нещо свързано с паметта. Факт е обаче, че в последно време ми се случва да се умиля и разплача от съвсем незначителни неща, толкова незначителни, глупави и дребни, че преди няколко години със сигурност бих им се смял от сърце. А сега плача. Наскоро, като си прещраквах каналите, се зазяпах в някакъв детски филм, мисля, че беше турски, абсолютна боза, която може да развълнува само някой дебил. Ставаше дума за едно козленце и едно момченце, които изпадат в голяма беда по време на планинска буря и в продължение на няколко дни се борят да оцелеят, откъснати от света върху скала, която на всичко отгоре едва се крепеше и като че ли всеки миг се канеше да полети в бездната барабар с момченцето и козленцето. А на мен ми стана много мъчно. После момченцето с риск за живота си събираше мъх и корени от надвисналите над тях канари, за да нахрани козленцето, което пък в знак на благодарност всеки път го лизваше по челото, а аз, разбира се, не можах да понеса толкова драматизъм и ревнах. Хем плача, хем се смея, хем ми е мъчно и за момченцето, и за козленцето, но най ми е мъчно за себе си, защото сякаш се виждам отстрани – един оглупяващ и застаряващ мъж, който отказва да приеме очевидната истина, че вече е на последната права и финалът се вижда с просто око, а животът му се запиля някъде на майната си и остана далеч назад във времето.
Преди повече от двадесет години започнах една многообещаваща новела така: “Градът все още бе някак ориенталски с тесните си и стръмни улици, които като криволичещи потоци се спущаха към пристанището – голямо, прашно и сиво…”, започнах я твърде амбициозно и колкото повече напредвах, толкова повече растеше самочувствието ми, така че, когато ударих последната точка, изписаните стотина страници ми се видяха твърде мизерни като обем. Тогава реших да я преработя в роман, сега си мисля, че трябва да не съм бил с всичкия си, вероятно съм си въобразявал, че разликата между романа и новелата е само и единствено в количеството страници. А още по-вероятно е, че страшно ми се е искало да съм автор на роман, някак престижно звучи. В продължение на година писах, драсках, съчинявах и изсмуквах от пръстите си такива невероятни дивотии, че в крайна сметка се получи едно доста обемно, сълзливо и отчайващо бездарно четиво, чийто жанр така и не успях да определя, общо взето приличаше на проскубан помияр с много бащи. Сега си давам сметка, че и тогава съм си падал по мелодрамите, само дето не плачех – бях значително по-млад, пък и все още не познавах доктор Станев, за да ми постави диагнозата. Едно обаче е сигурно – никак не беше трудно да отгатна, че съм написал един голям боклук, а огорчението така заседна в гърлото ми, че и до ден-днешен не мога да го изхрача. Докато накрая съвсем изстинах към творението си и го захвърлих, през годините от време на време се сещах за него, препрочитах го и с омерзение съкращавах страница след страница, изкуствено надутият балон някак обидно и безславно започна да изпуска, да се сбръчква, докато накрая проточи една дълга и жална пръдня и заприлича на употребяван презерватив. Тогава с изненада установих, че книгата придоби първоначалния си размер, излиза, че през всичките тези години като Сизиф съм се бъхтил напразно – веднъж да построя фамозния паметник на глупостта, а после собственоръчно да го разруша. И затова ми бяха необходими двадесет и кусур години. Определено това е книгата, която писах най-дълго време, макар и да е най-кратката. Е, кажете ми, как тогава няма да се разстройвам лесно и няма да плача, когато гледам филми като този за момченцето и козленцето, впрочем наскоро пак плаках, гледах репортажа за децата от Могилино, хем ми се насълзиха очите, хем внимавах жена ми да не забележи, че се сополивя, защото… как да ви кажа, някак неприлично излиза, възрастен човек, писател, съвестта на народа, рупор на правдата и истината и какво беше там още, а пък изведнъж козленца, момченца и някакви дечица от не знам си какъв дом, наистина е неприлично.
Защо го разправям всичко това ли? Ето това е въпрос с повишена трудност. Ако трябва да съм съвсем честен – не знам. Вероятно да се оправдая – за младостта си да се оправдая, за глупаво похарчения си живот да се оправдая, за момченцето, за козленцето, за децата от Могилино, за цунамито в Малайзия и тайфуните в Карибите, за земетресението в Сечуан, за убийството на Джон Ленън, за преизбирането на президента Първанов, за драмата на медицинските сестри, за кучешкото си настояще да се оправдая и за още хиляди неща… Само за Мария не мога да намеря оправдание, колкото и да се напрягам, защото Мария не е нито земетресение, нито тайфун, нито цунами, не е дори и мечта, а само болезнен и втрисащ спомен, при който… при който май съм готов отново да се разплача, не заради нещо друго, не дори и заради диагнозата, която ми постави моят скъп приятел и бивш психиатър, а сега писател, не дори и заради момченцето и козленцето, а заради нещо, което си знаем само аз, тя и бог, защото тя, Мария, си беше единствено моя.
А книгата, както преди много години, когато я бях замислил, пак си започва така:
Градът все още бе някак ориенталски с тесните си и стръмни улици, които като криволичещи потоци се спущаха към пристанището – голямо, прашно и сиво. Все още ги имаше пъстрите сергии и дюкянчета, стрелбищата, циркът, който после захвърлиха на края на града, и малките евтини кръчми, където се събираха моряци и рибари. С часове съм ги наблюдавал, подпрян на отворената врата, пийнали и грубовати мъже с корави ръце и ожулени от вятъра лица. Понякога някой от тях ме черпеше бутилка жълта лимонада и ме тупваше свойски по рамото, кълнеше се, че от мен ще излезе добър моряк, а аз пламвах от смущение и се червях като момиче. Във въздуха упорито миришеше на риба, тъмнокожи и тъмнооки търговци продаваха на връзки едроглава кая, бумтеше и съскаше коларо-железарската работилница “Ново щастие”, а отгоре, откъм пазара, долиташе кресливата музика на въртележката. Военни моряци задиряха ученичките, по онова време студентките бяха рядкост, бездомни кучета душеха под разпалените скари, орляци хлапета седяха по бордюрите и дъвчеха модната тогава “истинска” дъвка, ревеше нечия параходна сирена, млади циганки гледаха на ръка, докато по-старите в залисията ти пребъркваха джобовете, старшина Харизанов играеше табла в прохладното кафене, а на опустелия кей плачеше Тина. Параходът с нейния капитан отдавна се беше стопил зад хоризонта.
В моя град морето блажено кротуваше под ниските стрехи на килнатите край брега къщи, където миришеше на сол и чироз, тихо ромолеше сиртаки в топлата нощ, звездите блестяха неподвижни и стъклени, сякаш откъртени от въздишката на влюбена жена, нощите бяха тихи, утрините бяха тихи, плувнали в лепкавата омая на липовия цвят, цял един град ставаше добър, може би най-добрия в света. Е, имаше и известни изключения, разбира се…
– Чумата да те тръшне, Лефтерис – люто кълнеше Марта, – да не си се мярнал повече пред очите ми, че ще ти счупя крадливите ръчички!
А покрай мен профучаваше запъхтеният капитан Лефтерис с мокрото бельо в ръце, обръщах се и дълго го гледах как подтичва с кривите си крака надолу към битпазар.
– Една риза не остана вкъщи – продължаваше да кълне Марта, – всичко пропи, гадината мръсна.
– Ми обади го в милицията ма, Марто – съветваше я комшийката, – че как тъй ще ти дигне прането от телта.
– Ти си гледай твойто пране – озъбваше се Марта и влизаше вкъщи.
Гледах прегърбената жена пред мен с тавата, в която сигурно с умение бе нареден гювеч, запътена към фурната, от която се носеше дъх на агнешко и мазен зеленчук, малко по-надолу се виждаше хлебарницата, която вече обещаваше златисто-огнената коричка на добре изпечения хляб, а пред вратата й цар Николай търпеливо чакаше някоя милостива буля да отчупи от хляба и да му рече:
– Вземи, Николайчо, вземи, чедо.
Цар Николай възпитано благодареше, а после мушваше краешника във вътрешния джоб на вечното си черно сако, като в същото време мъгляво се оплакваше от съдбата си и положението, което заема в момента, защото то изобщо не отговаряло на царската му особа, споменаваше нещо и за любимата царица, която вехне някъде на края на света.
Още по-надолу се редяха малките кръчми от двете страни на познатата и широка улица, която водеше право към морето и завършваше с площада пред градината и току-що построеното кафене, където се събираха тарикатите, прекупвачите на валута, гръцките моряци и няколкото червосани девици, дето ги познаваха и кучетата в града; тайният агент от милицията зорко ги наблюдаваше иззад разгънатия вестник, седнал на плетеното столче пред плетената масичка на чаша кафе, впрочем него също всички го познаваха, сервитьорката усърдно му сменяше пепелника на всеки десет минути и услужливо го питаше дали не желае още нещо.
Надвечер ставаше по-оживено. Курортът тогава беше в зората си и пообърканите чужденци изглеждаха леко сащисани, капитан Лефтерис бе все още млад, носеше на пиене и развличаше кибиците от кафенето с разкази за невероятните си приключения, като понякога сам се засрамваше от размера на таланта си, беше изул лявата си, по-светла обувка, което показваше, че вече е във фаза, а бялата му някога капитанска фуражка сиротно се вееше на някой клон над главата му. Към десет вечерта небето избухваше в червено, синьо и зелено, защото все празнувахме нещо, неподготвените и стреснати чужденци приклякваха зад храстите, покривните котараци фучаха изплашено на фона на гларусовия крясък, а капитан Лефтерис играеше сиртаки върху масата. Отегченият агент си тръгваше с непрочетения вестник в джоба, девиците ставаха неспокойни и дръзки, гръцките моряци поръчваха шампанско, а в един от първите блокове на новостроящия се комплекс, на четвъртия етаж, в големия тристаен апартамент, плачеше Тина.
Нощ, късна нощ е над старите варненски улици, сергиите са прибрани, стрелбищата заключени, лъвът самотно и протяжно реве откъм цирка, памукът е застинал, сладоледът – разтопен, в лепкавите буркани със сироп са се удавили няколко мухи, вече и люлката е заключена, капитан Лефтерис спи в някоя кабина на плажа, докато жена му обикаля милиционерските участъци да го търси, царят унило броди по пясъка, вслушва се в плискането на вълните и покъртително въздиша: „Ще я видя ли аз някога моята мила царица.“ В следващия миг гларусът е грабнал кифлата от ръцете му, крилата му са огромни и тежки, а в ръцете на измамения цар остава само салфетката. Мърша проклета, незлобливо казва царят, сетне закопчава сакото си догоре и поляга върху топлата скала. Нощ, късна нощ е над морето, само на четвъртия етаж, където блещука малката светлинка от нощна лампа, Тина сънува своя капитан, истинския и най-лудия.

Братовчедката Тина…
И досега я помня така; малко, тъмнокосо момиче в пролетните треви, белите й сандали бяха влажни от росата, в двора убийствено ухаеха цветята, а пчелите-вълшебнички жужаха ли жужаха; вятърът беше топъл и ласкав, тя стоеше сред мокрите треви, повдигнала брадичка срещу слънцето и го гледаше с присвити очи, едното й коляно беше одраскано, съвсем ясно личеше зарасналата коричка, продължаваше да гледа срещу слънцето, топлият вятър раздвижваше бялата рокличка, а аз исках да умра от внезапно споходилата ме любов.

Градинските вечери бяха празник за мен. Баща ми беше измайсторил дълга гирлянда от зелени, червени и жълти крушки, която гирлянда окачвахме за единия край на високата улична ограда, а другия – за терасата, на която баба ми беше опънала тържествената трапеза със сума ти бляскави и неразбираеми неща; приборите за хранене бяха сребърни, баща ми ги е купувал от Москва още преди да се родя, няколко различни по големина и форма супници, малки и големи порцеланови чинии, каквито не съм виждал по домовете на моите тогавашни приятели, което пък страшно ме притесняваше и колчем седнех някъде на обикновено наредена маса, винаги се сещах за нашата вкъщи, срамувах се от изяществото на семейните ни прибори, понякога дори яденето ми нагарчаше. Имаше още не знам си колко салфетки, различни по големина и с различни цветове, някак умело сгънати от баба и красиво наредени, покривката беше снежнобяла с тънки златисти нишки, същите като на винените чаши, столовете пък бяха с извити облегала, тъмни и респектиращи, което ме караше да си мисля понякога, че не бих рискувал да седна на така подредена маса от страх, че непременно ще съборя и счупя нещо.
От гостите, които ни посещаваха по онова време, съвсем ясно си спомням г-н Колер, и досега не съм сигурен дали беше австриец или немец, все се каня да попитам баща си някой ден. Та този г-н Колер винаги идваше последен и си тръгваше пръв, винаги ми носеше по един голям вносен шоколад и нито един от тези шоколади не ми хареса – всичките бяха горчиви и с един особен дъх. Г-н Колер беше страшно елегантен човек, макар да не съм виждал друг толкова кльощав и грозноват като него, мисля, че го спасяваше невероятната му чистота и изящните костюми, с които идваше – винаги бели, винаги нови, с подходяща вратовръзка на кремавата или светлосинкава риза и неизменната златна игла. Стоеше малко като бяла врана сред тъмните костюми на бащините ми колеги. Разтегляше тънките си устни в невъзможна усмивка, непременно се ръкуваше с мен, говореше ми като на възрастен, макар аз бъкел да не разбирах, а след това, сякаш с известно неудобство, ми подаваше шоколада, букет цветя за възрастната фрау, баба ми се усмихваше поласкана, а той облекчено въздъхваше, сякаш се е отървал от едно твърде обременяващо задължение. Не познавах по-скучен човек от г-н Колер, макар и баща ми да твърдеше, че е голям учен и изключително сърдечен човек. По време на вечерята най-много да разтегне няколко пъти гумените си устни в нещо подобно на усмивка, въпреки че нищичко не разбираше от това, което се говореше на масата, учтиво кимаше, когато го запитваха нещо, най-често на невъзможен немски, вечеряше чинно, едва докосваше с устни виното и продължаваше внимателно да се вслушва какво си приказват на масата, ще рече човек, че знае български, ама нарочно не го показва. Само веднъж, беше изпил почти пълна чаша вино, разтегна фамозната си уста и самоуверено каза: “Аш много хубаф въ Бульгарие!”, няколко души се засмяха, други дори изръкопляскаха, а г-н Колер, доволен от успеха си, вече съвсем възгордян, повтори: “Я, я – аш много хубаф въ Бульгарие.”, баща ми му направи комплимент, предполагам, че го е направил, защото онзи отново разтегли устни, че е напреднал в изучаването на българския език, макар и изречението: “Аш много хубаф въ Бульгарие.”, за мен и до ден днешен да си остава лингвистична загадка, вероятно г-н Колер е искал да каже, че много му харесва в България. После той млъкна и не отвори уста по време на цялата вечеря. Половин час след нея, както винаги важно извади златния часовник от малкото джобче на белия си панталон, сетне стана, учтиво кимна на гостите, поклони се на възрастната фрау и си тръгна. Винаги си тръгваше така. И почти винаги баща ми прошепваше след него: “Изключителен човек.”
Освен г-н Колер, който впрочем после изчезна завинаги в Австрия или Германия, не си спомням точно къде, понякога идваше и един възрастен професор, когото баща ми много уважаваше; професорът беше дребно, мило и съвсем изкуфяло старче, напълно глух и с десетина диоптъра очила, баща ми и колегите му стояха прави, докато дядката дълго и несръчно сядаше на стола си, подпомаган от баба, и чак когато се настанеше, останалите също сядаха.
– Това какво е? – питаше професорът и веднага сам си отговаряше. – Може би сигурно зеленчукова супа? Много обичам зеленчукова супа.
След това сръбваше от върха на лъжицата и доволно поклащаше глава.
– Да, наистина е зеленчукова супа. Така и предполагах. Зеленчуковата супа е много полезно нещо.
И отново сръбваше от тлъстия телешки бульон.
Баща ми стоеше притеснен, докато останалите му колеги се кефеха.
– Четох статията ви, колега – изведнъж се сещаше старчето, като се взираше в купичката с бульона, – много хубава статия, отдавна трябваше да се напише такава статия за мястото на работническия колектив в… в… мястото му…
Тук той объркано мигаше и напрягаше старческите си бръчки да родят нещо.
– Имате някаква грешка, професоре – извика веднъж почтително баща ми, – аз наистина съм писал подобна статия, но преди десетина години…
– Така ли – примигна отново професорът, явно изненадан, – че аз какво съм чел тогава тия дни?
– Имаше такава статия, другарю професор – изкрещя един от колегите на баща ми, – но тя беше от доцент Михов.
– Така ли – примигна още по-изненадано професорът, – че аз не съм ли на вечеря у него? Къде се намирам?
– У доцент Атанасов – предпазливо подвикна същият колега.
– Виж ти, виж ти – възможно най-изненадано каза дядката, – но всъщност това няма значение. Аз ги помня и двамата още като студенти, големи приятели бяха. Важното е, че статията за мястото на работническия колектив в… такова… мястото му.., а знаете ли, драги колеги, че зеленчуковата супа е много полезно нещо? Препоръчвам ви я.
По някое време ми омръзваше всичко това и слизах долу на площадката, където обикновено заварвах Тина, полегнала в шезлонга и вперила поглед в усмихнатото лице на луната. Разноцветната гирлянда хвърляше пъстра светлина върху цветята и ниско подрязаните храсти, чувах как горе, на терасата, възрастните разговарят, понякога се смеят, друг път оживено спорят за нещо, после някой си тръгваше – г-н Колер или старият професор, първият кимваше вежливо на всички, целуваше ръка на възрастната фрау, а когато минаваше покрай мен задължително ме потупваше по тила и вече отминал, дочувах в тъмното въздишката му на облекчение; дядката дълго време още стоеше прав пред масата, баба му бе помогнала да си облече сакото, стоеше и съобразяваше нещо наум и понякога казваше:
– Много хубава статия, да, да, отдавна трябваше да се напише такава статия за мястото на работническия колектив в… в… е, по дяволите и статията, и работническия колектив, а вие знаете ли, драги колеги, че най-хубавото и полезно нещо на света е зеленчуковата супа? Ако не знаете, запишете си го. Аз като студент винаги си водех записки и затова си запазих паметта толкова свежа. Всеки студент трябва да си води записки, дори и този студент да е асистент или даже доцент, и да е написал такава блестяща статия там за работническия колектив и какво беше още…
Ставаше тихо, тихо, дочувах параходната сирена откъм пристанището, представях си корабите и морето, почти виждах как примигва фарът на Галата; ставаше тихо, тихо, чувах само потракването на чиниите, горе баба раздигаше трапезата, а баща ми й помагаше, после той се качваше в кабинета си и лампичката му светеше до сутринта, а баба миеше чиниите в кухнята.
– Хайде, сине, лягай си – усети ме тя тогава, макар че беше с гръб към мен, а аз стоях подпрян на кухненската врата и я наблюдавах как мие чиниите.
– Защо плачеш, бабо? – попитах я.
– Хайде, лягай си, че стана късно.
Чиниите са потънали в бухналата пяна, снежно бели и ухаещи, ръцете на баба са пъргави и бързи, виждам гърба й, тъмния й гръб, раменете й са някак странно увиснали, видя ми се някак внезапно състарена.
– Кажи ми, бабо, защо плачеш?
– Мъчно ми е, затова плача.
– За какво?
– Ох, божичко, убиваш ме с тия твои въпроси. Хайде, марш в леглото.
Лежах и гледах немигащите звезди, едри и светли. Мислех си за баба, спомнях си голямото и силно тяло на добрия ми дядо, гледах светлите и пълни звезди и изведнъж разбрах за какво беше плакала баба. Плакала е за мама.

Мразя училището. И винаги съм го мразил. Помня, че още първия ден го прекрачих с неприязън; цялата тази суетня с музика и букети цветя, възбудените родители и сащисаните първокласници, приветствената реч на директорката, от която не разбрах нищо – всичко това ми дойде прекалено много. Най ме плашеха обаче портретите в коридора – по-късно научих, че това са първите ни държавни мъже, само не знам защо всички те си приличаха като зайци и всички бяха дебели, с квадратни челюсти и мрачни погледи, и сякаш ми се заканваха нещо.
Учителката ме погали по главата и ме попита как се казвам, беше страшно раболепна към баща ми, оскубана и жълта, намразих я още като я видях, а по-късно се убедих, че чувствата ни са взаимни. Не ми потръгна в учението, още тогава си личеше, че нищо няма да излезе от мен, през първото междучасие на първия учебен ден се сбих с момчето, което седеше до мен, а на път за вкъщи ме биха всички момчета от класа. При мен ченгелчетата винаги излизаха безобразни, чертичките – някакви лъкатушни линии, а когато с много труд и изплезен език успявах да докарам някоя що-годе прилична страница, разливах мастилницата върху нея, така че животът ми в училище скоро се превърна в ад. Сутрин се влачех като пребит, без желание, с чувство, което не мога да определя, но съвсем ясно го усещах как пъпли по гърба ми, спирах се да гледам котките, гълъбите, гларусите и какво ли не още, влизах последен в училищния двор, отбивах се до тоалетната, където големите момчета припряно и набързо пушеха, зяпах ги до последния миг, чувах, че и последният звънец вече е ударил и едва тогава се повличах към класната стая.
Едва в пети клас блесна някакъв талантец и у мен – нарисувах брада и мустаци на Васил Коларов и мога да се закълна, че стана доста по-симпатичен, обаче директорката не го хареса и извика баща ми на разговор в кабинета си, намалиха ми поведението, разбира се, освен това бе затвърдено вече установилото се мнение, че съм неблагонадежден младеж. Пак леко се отървах, ако не беше авторитетът на баща ми, можех да свърша и по-зле. На Сашко му отнеха пионерската връзка и той много плака, на майтап, разбира се. А му отнеха връзката, защото нарече сина на директорката морско свинче и отказа да се извини. Вместо да се разкае на специално нарочения пионерски сбор, той само рече, че не знаел, дето момчето е син на директорката, ако знаех, оправдаваше се Сашко, никога не бих го нарекъл морско свинче, защото той си е класическа свиня. И тогава му свалиха връзката от врата, и го изключиха от пионерската организация, пред цялото училище го направиха, лично дружинната го направи, някак тържествено и страшно изглеждаше цялата тая работа, а пък Сашко се разрева на кодош и ние изпопадахме от смях.
Между мен и учителите се установиха отношения на взаимна неприязън – ненавиждах граматиката, математиката, физиката, химията и май всичко друго с изключение на историята. Може би защото единствената учителка, към която изпитвах обич, беше историчката ни. За мое огромно разочарование обаче, тя се задържа твърде малко при нас, мисля, че две учебни години.
Започнахме осми клас без нея, преместиха я в друго училище, впрочем нея непрекъснато я местеха, беше опасна. Мъжът й беше свещеник. По онова време не се правеше голяма разлика между нацист и свещеник.
Сега намразих и историята. Новият учител беше млад, сух и върлинест, невероятен мазник, който все се докарваше на директорката, разговаряше любезно с мен, като в същото време ме държеше с два пръста за гушата и забиваше дългите си нокти в кожата.
– Не си се подготвил за днес, миличък, не, не си се подготвил – гукаше мило той и се усмихваше, като продължаваше да ме стиска, а аз вече се питах дали не съм пуснал кръв, – ох, как не обичам аз неподготвените ученици, как не ги обичам, как ме огорчават. Но ти си добро момче и обещаваш, че ще се поправиш, ще се поправиш, нали?
Кимах с глава и с облекчение усещах как онзи разтваряше смъртоносната си щипка.
– Хайде, сядай си на чина – и ме шляпваше весело по тила, – знаех си аз, че си добро момче и ще се поправиш. Другия път пак ще те изпитам, от сега съм сигурен, че ще си знаеш урока. Аз добрите момчета от един поглед само ги познавам. А другата, бледата и красивата, никога повече не се върна.

Люси бе на дванадесет години и с дванадесет диоптъра очила. Едно хронично натъжено момче, с което се сприятелих още в първи клас. Къщите ни бяха една до друга, стари варненски къщи, двуетажни, с цветни градинки отпред, с две думи – нищо особено. По онова време улицата ни все още не бе асфалтирана, а посипана с едър жълт пясък, примесен със ситен чакъл. Смея да твърдя обаче, че това бе най-забележителната варненска улица, защото на нея живееше Урсула Андерс. При това прозорците й гледаха точно срещу нашите, което си беше неустоимо предизвикателство. Люси бе този, който направи откритието, та посвети и мен, а аз дотолкова се развълнувах, че предложих да приобщим и Сашко, но Люси не се съгласи. Това си е наша тайна, каза той, няма нужда да я разтръбяваме из цялата махала, че каква тайна ще е, ако всички я знаят.
Всяка нощ, опрели носове в студеното стъкло, чакахме до късна доба вълшебното видение, като потрепервахме от вълнение и нетърпение, което в крайна сметка почти винаги бе възнаграждавано – Урсула изгасяше осветлението, минаваха няколко убийствено дълги секунди, после светваше нощната лампа и започваше представлението. Събличаше се бавно, като внимателно оглеждаше свалената дреха, после я премяташе върху стола, докато накрая оставаше само по сутиен и бикини, а ние вече треперехме от възбуда, треска ни тресеше и ушите ни писваха от непоносимата доза адреналин, а жената се въртеше пред огледалото, поглаждаше стегнатия си корем и вероятно му се любуваше, после, когато вече ми се струваше, че ще гръмна от възторг, жената сваляше сутиена си и задължително го помирисваше, а аз не откъсвах изумен поглед от вирнатите й гърди – предизвикателни и зашеметителни, Урсула се завърташе още няколко пъти пред огледалото, милваше тежките си гърди, опипваше ги, после нахлузваше през глава нежната и прозрачна нощница, тръсваше буйната си коса и изгасваше нощната лампа. На улицата ни наставаше отчайваща тъмнина. А аз дълго време не можех да заспя и на другия ден, естествено, закъснявах за училище. По пътя към него обикновено застигах Люси, който също не изглеждаше добре – очите му бяха подути от безсъние, а и без това винаги тъжната му мутра изглеждаше съвсем унила. Съвсем сигурно е, че не е закусвал, у тях рядко се закусваше, а много често и не се обядваше, семейството им бе крайно бедно – Люси имаше още двама братя и една сестра, баща му обикновено бе в затвора, а майка му бременна. Така че всяка сутрин се налагаше да разделям закуската си с него, при което той ужасно се срамуваше, но не можеше да ми откаже, защото иначе просто би умрял от глад.
Жената, която поразително приличаше на Урсула Андерс, не подозираше за среднощните терзания на двама дванадесетгодишни кандидат-мъже, нито пък й минаваше през ум, че е обект на толкова ревностно и постоянно наблюдение. Живееше отскоро на нашата улица, заедно с мъжа си и малката си дъщеричка, на която отсега й личеше, че ще е бъдещата Урсула Андерс – беше одрала кожата на майка си. Колчем я срещнехме на улицата, аз засрамено забивах очи в обувките си, а Люси се пулеше срещу нея с късогледите си очи, в които личеше неприкрито възхищение. Става дума за майката, разбира се, момиченцето бе на седем-осем годинки. Сега, след толкова много години, ми е тежко и обидно, като си помисля, че тези среднощни приказки бяха единствената радост в живота на Люси. Никога няма да забравя онази новогодишна нощ, в която Люси седеше на прага на тяхната къща, потреперваше от студ в тънкото си палтенце и гледаше бавно сипещият се сняг. Защо не се прибираш, попитах го, вече е тъмно. След малко ще се прибера, промълви Люси, хубаво ми е тук, на стълбите. Сетне повдигна очи към мен, потреперах от въпроса в тях, предполагах, че не беше насочен към мен, но все пак се почувствах виновен. Може би нямат какво да вечерят у тях, мина през главата ми, дали да не го поканя у нас, все пак е Нова година, дали няма да се обиди… Мама пак е бременна, каза неочаквано Люси, а тате отново ще влиза в затвора.
Гледах го уплашен, та той е на моите години, а погледът му вече е като на възрастен, седи на студените стълби и не смее да се прибере, защото баща му вероятно е пиян, а майка му бавно и мъчително изтрезнява, сестричката му плаче от глад, а братята му кой знае къде са се запилели.
– Знаеш ли – някак равнодушно каза Люси, – не ми се живее.

* * *
Раз-два, леви-десни, раз-два, леви-десни, бодро набиваше крак социалистическата младеж в стройни редици и както се полага, първи май – раз-два, девети септември – леви-десни, седми ноември – пак раз-два, бели ризки – алени връзки, дружинни ръководителки, комсомолски секретарки, партийни секретари, малки доносници, а пък вече виждаш – утрешни дърти предатели, щастливо детство – безумно и светло бъдеще, раз-два, леви-десни, и винаги с песен на уста, бодра младеж, не като онази, разлагащата се, бодър, бодра – хубава дума, любима дума, звучи като мама, родина и Партия, при това винаги любима, и най-вече – бодра, как тогава да не се гордееш със себе си, че точно на теб е отредено да живееш в такова време, живееш и все те избива на песен, абе не знам как, но все ти се пее, дори в кенефа, извинявам се за израза, кой знае защо, пак ти се пее.
“Комунистите щурмуват небесата,
комсомолците след тях летят.
пионери, пионери, славен път ви чака…”
Не я помня цялата, ама хубава песен беше, или оная за партизаните верни синове, също много хубава песен – съдържателна, даже с много дълбоко съдържание, само като се сетя и потрепервам от вълнение, хубава, дълбока песен, не като сегашните, няма вече такива песни. Имаше и една друга, пак за труд и бой ставаше дума, ама на, забравил съм я, хем колко дълго време я учих, а пък Люси тъй и не я научи, направо настръхвах като забият ония ми ти барабани: “Трам-тарарам, трам-тарарам… трам, трам, трам”, чинелите и те блъскат, а пък ние ревем с мутиращи гласчета, ставаше едно тържествено, да ти е драго да маршируваш, подметки не ми останаха. Най-обичах съветските, някак по ги биваше от нашите, пък и те, нашите, кой знае защо, много приличаха на съветските, само дето текстовете бяха малко по-различни, в съветските ставаше дума за другаря Сталин, а пък в нашите споменавахме другаря Димитров, но това са подробности.
Добре де, хубави времена бяха, но каква вина имаше чичо Ангел, че живееше на “Димитър Благоев”, днешната “Мария Луиза”, и то точно срещу Пионерския дом, беше ли длъжен по цял ден да слуша как някакви хлапетии репетират “Народни верни синове…”, “Комсомолците след тях летят…” и “Партизан за бой се стяга”, беше ли длъжен – не, не беше длъжен, ама на, налагаше се да слуша, при това пееха малко фалшиво, а пък тромпетите звучаха направо отвратително, нещо, което хвърляше в ужас чичо Ангел, защото той бе професионален кларнетист. Щях да забравя, освен музикант той беше още и народен враг.
По онова време имаше много врагове и все народни. Бяхме длъжни да сме бдителни, ама ние често забравяхме, улисани в игрите и все трябваше да ни го припомнят. Най-много ядове берях с комсомолския Бойко, който впрочем доскоро се казваше Сталин, ама като катурнаха бащицата, та му смениха и името. Той беше десетокласник, а пък аз в пети клас. Не знам защо ми бе вдигнал мерника, както, естествено, и на Люси, но се държеше много строго с нас, а пък Сашко направо го мразеше. Може би защото бе син на чичо Ангел. И вероятно е знаел, че когато Сашко се е раждал, баща му вече от половин година е бил в Белене. Те, комсомолските, всичко знаят. Та ставаше дума за Бойко де, ще ме спре в училищния двор без никаква причина и ще рече, например: “Я си покажи ръцете да ги видя, какви са тия нокти, бе!”, или пък ще ме подръпне за пионерската връзка и строго ще попита: “Ти пионер ли си?”, “Ми пионер съм.”, мънках аз, ами като си пионер, каква е тази измачкана връзка, продължаваше да ме яде Бойко, и ризата ти откога не е прана, довечера да я дадеш на майка си да я изпере. Аз нямам майка, оправдавах се, тя умря. Още по-хубаво, сурово казваше Бойко, пионерите нямат нужда от майки, сам ще си я изпереш, майката е отживелица, пионерът е длъжен сам да се справя с живота, така се става истински комунист. Прав беше Бойко, самият той стигна далеч, мисля, че по едно време бе дори заместник-министър. Така е, когато човек от малък е бдителен, а пък ние с Люси и Сашко нехаехме.
Раз-два, леви-десни, така си растяхме, денем пеехме и марширувахме, нощем се опипвахме, докато ококорени съзерцавахме разсъблечената Урсула, кога учехме, не мога да се сетя, абе какво ти учене, времето беше революционно, раз-два, леви-десни, Бийтълс подлудиха света, ченгетата спукваха от бой хипарите и гонеха по тъмните кьошета младите момичета да им бият черни печати по баджаците, имаха страшно много работа, така че народните врагове можеха да отдъхнат за малко, но като се справиха набързо с хипарите и ученичките, отново се сетиха за тях и Сашко го сполетя голяма беда – прибраха баща му за пореден път в Белене. И то тъкмо като празнувахме кръгла годишнина от смъртта на другаря Димитров. Абе ние не знаехме, че има такава годишнина, но чичо Ангел се сети още сутринта, та изпрати Сашко за ракия и лимонада, даже и на нас ни отпусна по една бира, заради празника е, уведоми ни той, ако ви видя друг път да пиете, ще ви скъсам ушите, но днес може, празник е, светла дата, вие не помните, ама голяма радост беше на тоя ден. Сетне намина и капитан Лефтерис, после на Люси баща му и настана голяма веселба.
Ей това му бе грешката на чичо Ангел, ако си беше отпразнувал сам светлата дата, ако си беше пийнал тихо и кротко, нямаше да има проблеми, просто щеше да помене другаря Димитров с някоя добра дума и да пийне за бог да прости, а пък то стана цял панаир – че музика ли не беше, сиртаки ли не се игра, песни ли не се пяха. Е, сигурно и някоя псувня по адрес на властта се е изтървала, инак ония със шлиферите нямаше да пристигнат надвечер. И то на най-интересното място, тъкмо пеехме, и то хубава песен пеехме, не като сегашните, “Ехал тавариш Будьони” пеехме, наистина хубава песен, наша, родна, съветска, а пък ония се заядоха. Кой, попитаха, тука се казва Ангел Киров? Аз, рече чичо Ангел, какво питате, нали ме познавате. Ами тръгвай тогава с нас, рекоха ония. Че защо, изтрезня чичо Ангел, нищо лошо не правим, пийваме си, пеем си, наши песни пеем, родни, съветски. Да бе, ухили се единият, а пък псуваш другаря Живков. Не съм го псувал, възрази неубедително чичо Ангел. Хайде, хайде, начумерено се обади и другият, в милицията ще обясниш всичко, не те е срам, съседите ти се оплакаха, че цял ден псуваш народната власт, страшно са възмутени. И го отведоха чичо Ангел, и Сашко за пореден път остана без баща, но той вече бе свикнал, един път да порасна, казваше Сашко, и ще ходим заедно с тате в Белене.
А аз му завиждах и се срамувах, срамувах се заради моя баща, защото бащите на тогавашните ми приятели бяха нормални хора и само моят бе партиен член. И вместо да си пием бирата с него, и да пеем любими и родни песни, наши, съветски песни, той ме караше да чета “Сърцето на Данко.”
Раз-два, леви-десни, раз-два, леви-десни, бодро набиваше крак социалистическата младеж в стройни редици и както се полага, а най-отпред, строго и намръщено, маршируваше комсомолският Бойко, изопнал напред ръка като за хитлеристки поздрав, а в окървавения му юмрук тупкаше още топлото сърце на Данко.