ОЧИ В ОЧИ
ОЧИ В ОЧИ
„Бенволио:
„Меркуцио, да си вървим оттук!
Горещо е. Гъмжи от Капулети.
Ако се срещнем, ще избухне свада -
във тази жега лесно ври кръвта!”
„Ромео и Жулиета”, Шекспир
Ще ни е нужен Шекспиров език
и много фино сребърно душевно сито,
за да затворим истината в този миг.
Но стига сме се хранили със митове!
Останем ли на сцена, ни грози печал.
Излезем ли, ненужно всичко става.
Свадливите очи на страстите разбрал,
едва ли ще поискаш да им се отдаваш.
Едва ли аз, такава, вярвала им бих,
каквито и костюми да си сложат вече.
И не една от тях зад сцената убих.
Меркуцио, да си вървим! И по-далече!
Езикът на телата, жестoвете, те…
след толкова геройства са ми смешни.
Очите, да, очите са последното море,
в което ще потънем, смели грешници.
И в срещата ни там едва ли чака свада.
И в срещата ни там едва ли ври кръвта.
Онези, дето пишат вежди, а очите вадят
са истините, страстите. А любовта..
прибрана шпага е. Меркуцио, къде си?!
Не ни е нужен вече Шекспиров език.
Mълчанието всичките ни истини понесе.
Да ги затворим, закъснели, в този миг.
САМОСПАСЕНИЕ
Не ме спасява никой. По-добре,
че няма за какво да се разплащам.
Остава само Господ да ме прибере.
Отдавна към света Му ме изпращат.
И аз, обичаща, наивно се тешах,
че ми го казват все с благословия.
А са ме слагали и в мат, и в шах,
та в малкото квадратче да се свия.
И се живях по очертани правила
с надеждата, че приноса си давам
в приятелства. По детски съм била
отворена докрай да ме предават.
Тежаха думи и вини, но оживях,
и мислех си, че то е част логична
от обичта, и цяла прошката си бях,
докато други са ме имали цинично.
Но обичта през влюбените си очи,
жестока, истината, никак не разбира
дори по утрото денят да си личи…
Обичала съм. Всъщност, съм умирала.
Пораствах. С ръст към своя край.
Остава само най-самотната пътека
и онзи малък като точка рай,
към който вече движа се. Полека!
Не в предния галоп на вихрени коне.
Най-малко пък с отворени обятия!
Съгласна съм на смърт от друг, поне
ако е бил до мен в едно разпятие.
Ако му е пукало за мене, „ей така”!
Не по причина, а защото го е грижа.
От днес прибирам си и лявата ръка,
а дясната внимателно ще движа.
Ако приятел мой, случайно заразен
от модата за войнстваща отбрана,
сразил е мен, щом себе си сразен
усетил е и сложил ми е знак-възбрана,
разбрала бих, но друго не разбрах.
Защо е нужно обичта да се убива
заради един единствен дребен страх,
че слабостта на силни не отивала?!
Но на това не плащам дълг свещен,
щом само с истината съм съгласна.
Рискува подир нея спрелият до мен
да чуе хладно: “Вече съм пораснала”.
НЕ ВСИЧКИ ГРЕШКИ СА ГРЕШКИ
на Костадин
Познаваш ме, греша на килограм,
когато тъкмо правотата виждам.
Повярвам в Бог - не влизам в храм,
а храм от всичко му иззиждам.
От беглото докосване на две ръце,
от дълго чаканата първа среща,
от разтуптяното по някого сърце,
дори от всякакво досадно нещо
като простряното пране навън,
грижливо сложената маса вечер,
видяното и промълвеното на сън
и от изгубеното за живота вече.
И с мярката на малките си светове
светът широк в душата си преброждам.
Прорастват тръни вместо цветове.
Бера ли рози, често се убождам.
Обикновено губя, знаеш моя грях -
в кръвта ми няма нищо напористо.
Сред хората, не точно като тях,
отказвам се, спасявам се неистово
от онова, с което всеки би спасен.
Най-вероятно просто се провалям…
Пътеката, в която истински растем
по-често е до глезени разкаляна.
А ти до мен, изцапан и премръзнал,
вървиш и носиш грижите ми тежки.
Не питам за любов, нали си дръзнал
да видиш Бог в безумните ми грешки.
МОЯТ НОЕМВРИ
Не образува ъгъл, нито пък е в права
с октомври по чергарските му ниви.
Навярно е начална точка на забрава
и връщане на мъртвите сред живите.
Когато всичко е едно, не ме е грижа,
че разслоява се светът ми на картини.
Стоя в окото му или така се движа -
току припламне сянка или ме отмине.
Обсебва есенният Монолит, без думи.
Не е емоция, която вечно ме отлага.
Полита с мен и ме издига до безумие
в урока да съм опрощаваща и блага.
В мъгливия декор съмненията губя,
приела грешките си още несгрешени.
И ставам цялостна, и мога да се влюбя
в сънуван мъж до сладко изтощение.
Дъждовна, смелостта ми за бездомни
отмива страхове и семената храни.
Навярно онзи мъж така ще ме запомни -
с ята от късни гълъби и ранни врани.
ВСЕСЕЗОНИЕ
Зимна приказка, летен керван
и терлици с прешарена прежда.
Малко момиче с шумен гердан,
от очите му слънце поглежда.
Ято от пъпки в мокър клонак,
полъх пролетен сняг разпилява.
Есен се скрива в топъл конак
под юргана на лятната плява.
Вихрят виелици думи и звън
и страхът се убожда с вретено.
Криволичкина черга, пътят отвън
подир стъпки на момък изстена.
Лято пониква, тревата роси
през ръцете на снощна невеста,
плиснала чак до земята коси -
с нежността планините отмества.
Припекът грейва в девичия свян,
с чучулигите ден се въздига.
Раждаш се трезвен, умираш пиян.
Само глътчица въздух ти стига.
ПЪТУВАНЕ НАВЪТРЕ
из “Броилки за големи”
“Дай, бабо, огънче! Качи се по-нагоре!”
Не съумях да си отгледам корен
и, ето, днес се влача към небето.
От търсене разбирам - няма “горе”.
С ръце издраскали са му лицето.
Поле е от прегръдки с празнотата
и хоризонтът в мен се разпилява
калейдоскопно - смях на светлината.
И до частиците му се смалявам.
А всички стъпки сякаш са капани,
живот и смърт ведно предизвестили.
Изкачвам се под екот на тимпани,
останала без истини, а и без сили.
Нагоре! После ще се наслаждавам
на пламъка, за който приковават.
Получа ли го, трябва да го давам -
очите ми във кръговрата да остават.
И чувам “Слез да си го вземеш!” -
достигнала съм търсеното вероятно.
Дори не знам какво е да приемеш
безсилна огъня. А няма път обратно!
Поддавам се, увлича ме играта
и в сумрака й се развидели огнище.
А после пак се притаи в тъмата -
след светлината да не виждам нищо.
И ВСЯКА МРАВКА Е ТИТАНИК
Ти вероятно си ми близък…
Сама се чудя за което.
Дойде отнейде в бяла риза -
от пяната издишала морето.
Премина, върна се и сбърка
навярно пътя си с пътечка,
в която цял живот човъркам
с усърдие на буболечка.
Добре, че някак забеляза,
че мъкна на гърба си зърно.
Преди в мравуняка да вляза,
успял си да ме зърнеш…
И, ето на, сега ти пиша…
Такива ми ти стават разни.
Сама, причината за дишане,
е повод за любов и празник.
Но си ми близък “и отгоре”!
Почти преди да се изплаша,
нагазих в някаква история,
наречена от тебе „наша”.
И как си вярваш ти се чудя.
Но как - и аз?! Изпадам в паника!
Заспивам мравка, но се будя
Голяма, колкото Титаник.
НЕМОЛИТВЕНО
Стоя като молба във чекмедже,
захвърлена в прахта на тъмнината.
През черното и плътно фередже
не виждам обич. Сребърници, злато
подрънкват из пендарени звезди.
Разлива си снагата небосводът.
А любовта не слага никакви юзди.
Да избереш небето свое си свободен.
Аз своето си знам - от кадифе,
понякога е от кутийка за бижута
и тъмнината, овкусена на кафе,
търкаля сън за тебе в скута ми.
Събуждам се. Все идва този час,
когато слънце пали лист хартия.
Молбата вече няма да съм аз…
Мастилото на тъмнината ще изтрия.
И ставам листът бял. Пиши, пиши!
Молба ли, стих, въпрос или поема.
Дано ръката моя листа утеши,
че тъмнината с жеста на бохема
би смачкала възторга на слънца
сред теснотията на чекмеджето.
С такива тънки пръсти - пипалца
ще ти нахлузи бавничко въжето
на цялото ми безразличие, уви.
И беше време, или времето не беше.
А моята любов изящна шията изви,
и пита: “Болеше ли така, болеше ли?!”
