ПРОБИВЪТ

Кръстьо Белев

Откъс

ХОРАТА В ОКОПИТЕ

1.
На запад от хълмовете, покрити със зелени купчини парнар и хвойна, пропадна като в окоп слънцето. Наблизо шумеше ръждивият дрипав върбалак. Звъняха бързоходните води на Струма. Откъм полуразрушения град се разстилаше рунтава опашка дим. Проблясваха страхливи светлини. На юг пламваше и изгасваше езерото Тахинос.
Войниците се прибираха в землянките и окопите. В наблюдателниците напрягаха очи. Наостряха уши. Небето беше сиво, спокойно. Не се чуваше бръмчене на аероплани. Но както всяка вечер от време на време в тъмнината разцъфтяваха ракети. Редки, сякаш заблудени огнени птици, те изхвръкваха отнякъде, разпукваха се и от тях като че ли се полюляваха удължените сенки на дърветата. Откъм Орфанския залив на Егея се обаждаха редки, далечни гърмежи.
На тази позиция в източния фланг на Южния фронт беше тихо. Така тихо, че от време на време се чуваше как над окопите бръмчаха комарите. Те идеха на облаци от блатата заедно с тополите, миришещи на гнила тръстика пари, издишани и понесени над пожълтялата земя. От окопите се чуваше войнишка песен. Наблизо крещяха блатни птици. А над мочурливото поле се разнасяше гладният вой на чакалите.
Стоян мина край часовоя. Поздрави и се вмъкна в окопа. В лицето го плисна влажният мирис на гнила слама и спарени крака. Посрещнаха го войниците от взвода му.
- Е, живо-здраво, Стояне?
- Закъсня с един ден.
- Ние рекохме, че ще си останеш при булката.
Други войници показваха като лалугери главите си от съседните окопи и като научиха за върналия се от отпуска свой другар, дотърчаха при него и го обсипаха с нови закачки и въпроси:
- Мир ще има ли?
- На куково лято.
- Ушите му са светнали, а мустаците увиснали.
- Е, братле?
- Какво, а!
- Навакса си го…
- Стига, мулета! Кажи новото, Стояне.
Димо Чиракчиев, нисичък, рус мъж, хвана за куртката Стоян, сякаш да го защити от двусмислените, закачливи думи на другарите му. Той го дръпна към себе си, сякаш имаше право пръв да чуе новото от устата на Стоян. Но Копралята също го задърпа към купчината войници. Някой извика:
- Първом писмата дай!
- Чакайте бе, картали, ще разкъсате човека!
Да, първо писмата! Това е най-интересното за фронтовака, оставил далече своите близки, своите деца и жена. Всеки отпускар беше и някакъв извънреден и неофициален пощальон за своята рота и за своя край.
Войниците заобиколиха Стоян - нетърпеливи и любопитни като деца. Той разкопча и свали раницата си. Затършува. Няколко бележки, които носеше от домашните на своите другари, бе скрил под ремъците на раницата. Случваше се в комендантството да обискират. Щабът на армията имаше сведение, че отпускарите, които се връщаха от домовете си, разнасяли по фронта тревожни слухове и нерадостни вести от близките на войниците.
- Тянка, има ли за мен?
- На!
- Дай моето!
- Нямаш, бай Митьо…
- Е, женицата трябва да си е намерила друг въртокъщник, щом не ми пише…
Това каза Митьо Сотиров, дърводелец, висок и слаб мъж с маслиненочерни очи, с черни, слабо посивели в краищата мустаци. Лицето му издаваше весел нрав.
Стоян го дръпна настрана. Съобщи му, че жена му е убита от бомбите на аеропланите през време на работа в тютюневия склад. Войникът пребледня. Мустаците му изведнъж клюмнаха. На челото му се очерта гъста мрежа от бръчки. Маслинените му очи се присвиха от уплаха. Устните му затрепераха, той отмина настрана мълчалив. След малко се върна и втренчи очи в Стоян:
- Ами децата?
- Не знам, бай Митьо.
- Бяха пет…
Мъжете го гледаха с нямо и безпомощно съчувствие. Какво ще стане с децата му? Но в същата минута те мислеха за своите деца. Защото не само на фронта, но и в тила животът на трудещите се хора ставаше несигурен и страшен.
Тези, на които Стоян подаваше писма, го гледаха с разширени очи. Мъчени може би от скрити съмнения и лошо предчувствие, те нетърпеливо разгъваха късаните от тетрадка листове.
Жадно, с притаен дъх зачитаха писмата.
В тия часове несгодите на окопния живот, които свързваха войниците в някакво бойно братство, се забравяха. Тия мустакати мъже и голобради момчета заживяваха сега с теглото на своите близки, останали далеч в родните места. И тогава душата на войника се изпълваше с тъга и с неудържим копнеж по родния край, по жената и децата му.
Стоян гледаше тия посърнали хора, които му бяха близки. Сега, когато сам тъгуваше и му тежеше неизвестността, в която остави своята жена и своето дете, тия хора му станаха още по-близки. Това бяха неговите братя. Скрито в душата си от няколко дена той носеше болката на младия подпоручик Коста Сираков, сина на баба Катя, брат на първата му жена Величка. Коста не беше надменен като някои офицери. Сега Стоян обмисляше как ще се срещне и как ще предаде на младия подпоручик писъмцето и поръчката от майка му. Обикновено подпоручик Сираков заобикаляше по няколко пъти взвода си. Особено когато имаше върнали се отпускари. Той ги разпитваше за живота в селата и градовете, откъдето се връщаха.
Сега Сираков се приближи до купчината войници, заобиколили Стоян. Той видя омърлушените лица на войниците. И за да ги ободри, подхвърли:
- Хайде, стига, байновци! Жени ли сте, или войници, а?
Той имаше висока и тънка фигура, енергично и още момчешко лице, което се червеше от псувните на войниците.
Никой не му отговори. Сираков погледна посърналото лице на Стоян.
- Стояне, ела с мен! - извика го той.
- Аз тъкмо исках да ви потърся, господин подпоручик - каза Стоян и като видя, че поручик Кехайов и фелдфебел Шишков отминаха, продължи: - Коста, брате…
- Носиш ми навярно писмо?
- Тъй вярно.
Стоян измъкна от вътрешния джеб на куртката си жълтаникава хартийка, прегъната няколко пъти. Очите на младия офицер горяха с неспокойно любопитство.
- Нещо да поръча старата? - попита той, като разгръщаше хартийката.
- Поръча - тихо каза Стоян.
- Какво?
- Да забравиш Гинчето…
- Гинчето?! Защо? - разшириха се очите на Сираков.
- Тръгнала с някой си журналист ли, военен полицай ли… Де да му…
Стоян щеше да изпсува, но се въздържа. Само го погледна. Лицето на младия офицер бе придобило цвета на жълта шума.
Той стисна в ръката си бележката и хукна като подгонен.

2.
- Дай коз!
- На ти коз!
- Слушай, не шмекерувай!
- Спатията, голото момиче дай!
- На ти едно голо момиче с брада!
Както всяка вечер, войниците играеха на карти. Над проснатия шинел върху една дъска, закована в пръстената окопна стена, трепкаше жълтото димящо пламъче на лоено кандило в кутия от вакса. Играта спря за малко, когато в окопа влезе ротният командир поручик Кехайов. Той пристъпи бавно, тежко. Неговата добре сложена фигура с широки рамене и пристенгната талия, с висока яка на мундира придаваше на зачервеното му, малко женствено лице естествена гордост.
Около Стоян се бяха насъбрали група войници, които бистреха политика. Като забелязаха ротния, те мълком се разпръснаха. А когато Кехайов си отиде, пак заобиколиха Стояна. Тук беше Димчо Чиракчиев, рус, нисък мъж, чието лице изглеждаше посипано със светлоръждив прах. Той беше обущар, наричаха го „Шилото” - може би защото се вреше навсякъде и думите му бодяха понякога като метално острие. Тук беше и Петър Тракиеца. Очите му бяха малко зачервени, сякаш в тях бяха напирали сълзи. Лицето му с цвета на дъбово дърво беше придобило твърдия израз на човек, който е надвил скръбта си. До него бе приседнал Марин Копралята. Очите му блестяха като сачми, дългите му мустаци бяха червеноръждиви като влакната на зряла царевица. До рамото на Копралята беше клекнал Васил Телефона, дошъл поради връщането на Стоян от отпуска. Той разговаряше с даскал Андрея, когото смятаха за най-учения във взвода. Свършил бе седми клас на педагогическото училище в Казанлък. Готвил се бе за учител, но войната го бе довлякла в окопите.
Това бяха особена пасмина войници, които обичаха толкова политиката, колкото и казионната чорба. Предпочитаха да играят карти, като на края се поскарваха, дори посбиваха…
Но ето между групичката войници, които бистреха политиката, изневиделица отнякъде се вмъкна фелдфебел Шишков. Кръглото му като пълна месечина лице, пъпчиво и с редки черни косми, изглеждаше наежено, наострено за кавга. Той сумтеше нервно през широките ноздри на месестия си нос:
- Ти, байновото, трябва да се научиш на дисциплина. Как смееш да си продължаваш отпуската? От толкоз време си вече войник, а още си див като каракачански кон. Армия е това, победоносна българска армия. Войник си ти, а не лукова глава! Четеш ли известията в бюлетина? На, виж… чети!
И като разгъна бюлетна с дебелите си пръсти, прочете сам:
- „Съкрушителен бой за неприятеля на 14 октомври при Канали.” И…
Спря да чете.
Вдигна глава. Погледна извисоко, сякаш сам се връщаше от тоя победоносен бой.
- Видите ли, при Черна нашите настъпват.
- Настъпват! - произнесе Васил Телефона и в очите му блесна смях.
- Натупали здравата англо-френската сган… А в Добруджа мамалигарите яли пердах!…
- А Дъбов Стоян си поспал още една нощ при женицата… А не знаеш ли ти, байновото, че всеки момент може да ни изтеглят на помощ на някой от тия фронтове?… Война е то, не е игра на челик!…
Стоян нищо не каза. Той чакаше дебелият мъж с нашивки да се изкаже напълно. Гледаше само малко обиден зачервеното лице на Шишков. Знаеше, че след известно време Шишков ще скрие езика си, както изведнъж само с поглед и свит юмрук го накара да скрие сабята си. Знаеше, че дебелият мъж ей сега ще стане мек като мях, изпразнен от вино, и мушнат с няколко остри думи от Димо Шилото, ще подскочи като ужилен и ще избяга…
И ето, острият и малко подигравателен поглед на Димо Шилото го притисна до пръстената стена:
- Е, какво, господин фелдфебел, на Битолския фронт победоносни боеве, на Добруджанския - също. Така ли се чува?
- Тъй ами.
- Много добре, дано я свършат там и без нас тая пущина войната - викна Петър Тракиеца, като накара Димо Шилото да изчака.
- Това са само инжекции. А тези, които ни пускат мухи в главите, не разбират, че ние им знаем номера: на тях им се иска да се продължи войната, а нас ни баламосват с врели-некипели…
- Ти си гробар на отечеството! - изкрещя гласът на дебелия фелдфебел. Лицето му стана моравочервено. Редките му зъби пръснаха плюнка.
Димо Шилото се усмихна хитро:
- Аз ли?
- Ти, ами?
- Виж тогава, господин фелдфебел - показа той правителствения вестник, - виж тук! Прочети: „На Битолския фронт при Черна затишие. Военните действия спрени зад Дунава”… Видиш ли: не ожесточени боеве, а затишие!… Разбирате вие от политиката, колкото циганин от просфора…
Шишков нищо не каза, само го изгледа кръвнишки.
Войниците мълчаливо се ухилиха.
- Е то, затишието значи чистене на пушките и стягане за нови боеве - поде неочаквано Копралята. - Тогава защо изопачаваш (искаше да каже: защо изобличаваш) господин фелдфебела, че лъже…
Шишков не схвана подигравката.
- Дървеници са изпили мозъка на вестникарите: разбират те от война, колкото зайци от музика.
- Тъй да е - дипломатически се примири Шилото и прибави една от своите всекидневни фрази, - но трябва да си знаем, че тия, които пишат вестници, и тия, които управляват там, в тила, водят политика, на която после народът ще плаща счупените грънци.
- Въшки им яли политиката!
- Въшките ядат нас, господин фелдфебел, пък вие не ни давате сапун да се изперем, разтопихте сапуна в корема си…
Не, този обущар решително не знае как да говори с началството. Това е луд човек. Един германски фелдфебел за такъв дързък език би го пратил в дранголника. Всеки друг български подофицер или фелдфебел би подал рапорт, най-малкото би го държал няколко часа под оръжие.
Фелдфебел Шишков преглътна подигравката. Неотдавна, когато Стоян разкървави с юмрук лицето на крадливия артелчик, наричан от войниците Салепа, фелдфебел Шишков също се разгневи, но само няколко думи на Шилото го усмириха, накараха го мазно да се усмихне. Войниците знаеха, че фелдфебелът е ортак с крадливия артелчик.
Сега фелдфебелът пак така мазно се усмихна на Димо Шилото. И за да запази авторитета си пред войниците, добави:
- С тебе, Димо, аз не споря. Знам те, че си политикан!
- Да се обесиш ти на мустаците ми, че после да дойдеш да спориш с нашия Димо - каза Петър Тракиеца, старшият подофицер. И като засука дългите си едри мустаци, смигна подигравателно.
Да, с обущаря Димо наистина н можеше да се спори: неизвестно как и откъде той научаваше всичко, което трябва да се знае около прехраната, фуража, и често подхвърляше за „спестените” жълтички на интендантските плъхове. И те се бояха от него.
В джобовете му винаги имаше вестници. Началството го знаеше, че е социалист. Може би защото дружеше винаги с Андрея Даскала. В един спор дори сам Васил Телефона, който минаваше за „широк” социалист, го нарече публично „тесняк”. Шилото минаваше за опасен човек: поручик Кехайов и фелдфебел Шишков го мразеха, войниците го имаха за много добър и го слушаха и обичаха. Понякога той заместваше Васил Телефона при апарата. Васил се завличаше в града да напълни манерката си с ракия и да навести някоя гъркиня. Затова пък и Телефона му се отплащаше: събираше му всички тайни нареждания до полка, а понякога, кой знае по какви пътища донесени, му даваше и от забранените вестници…
- На ти „Земеделско знаме”! На ти и „Работнически вестник”! Ама ще прочетеш и „Народ”, иначе…
- Добре де, добре, дай ги, пък широканският вестник „Народ” може да послужи и за други цели.
Димо прибираше вестниците и потупваше по рамото Васил Телефона, като благодарно, многозначително му смигаше:
- Пък ти се оправяй: работник човек си, пролетарий и не ти е мястото при широките социалисти.
Приближи се един ординарец и извика Шишков при ротния командир. Войниците се изтегнаха пак на леглата си, постлани със слама.
Шилото погледна полюляващата се дебела фигура на фелдфебела и процеди:
- Ако в корема на нашия фелдфебел имаше мозък, щяха да го направят генерал…
- Тулум! - подхвърли някой.
После Димо Шилото даде знак да се съберат около него. Той пропълзя на колене и взе лоеното кандило на картоиграчите, постави го на дъската над главата си.
- Елате да чуете нещо интересно - каза той, като извади един вестник и важно го разгъна. - Я, ти, Стояне, ти чети - прибави той и даде вестника на Стоян…
Стоян зачете един позив.
- Този позив е към нас.
- От кого е? - изостри уши Копралята.
- От социалистите.
- От кои социалисти? Зер те са две породи.
- От тесняците.
- Значи, от партията на Дядото.
- Там, дето са добри хора, които милеят за нас - вметна Стоян.
- Ти видял ли си ги? - премигна с очи Копралята.
- Видях Георги Димитров! Левент човек! - каза Стоян и очите му блеснаха. - И как говори той!
- А аз Васил Коларов съм виждал, умна глава…