ЛЕЧО

Владимир Попанастасов

поема

І.
Младост клета -
сън и мрак.
Шетба шета
млад юнак
по поляни
и мери,
по балкани
и гори.
Шетба шета юначина -
не е месец, ни година,
нито младост
що е знай,
ни за радост
той мечтай.
Се далече от световни
мисли, похоти греховни,
ден пладнува,
другарува
със орлите
и сърните,
нощ нощува
и сборува
със раите.
С дивна обич и печал,
роб на свойта клетва свята,
се за роба, за раята
мисли той.
Роб на висший идеал,
не за изгоди и слави,
в сълзи той топи коравий
залък свой…

ІІ.
Златний месец мудно броди
в мрачни, тъжни небосводи,
черни облаци разкъсва,
тъмнини едвам разпръсва,
докат се съвсем измори
сред бездънните простори
от борбите с тъмнините,
с облаците и мъглите,
и над снежний рът планински,
там над езеро-кристал
като над гърди момински
сложи своя образ бял.

Време знойно.
Спят спокойно
в глъбините
и вълните
уморени,
победени
във борбите
с канарите.

Във теглата
на раята
страж, подпора -
без умора
от борбата
страшна, с злата
си съдбина,
юначина
скришом ходи
да споходи
във селото
роби черни -
роби верни
на делото.

Всяка дума за разтуха
робът гълта с радост глуха.
Всяка реч, със жар пропита,
реч за бъдащност честита,
влива балсам - огън същи
в робските гърди могъщи.
С малко думи мълчаливий
тоз апостол, със бурливий
поглед свой и със суровий
и внушителен свой стан,
в мозък, свързан със окови,
вдъхнал би възвишен блян.

Ей зората
над гората
се засмее.
Аленее
небосвода.
Млад войвода
със другари
в дебри стари
път със пушки
си пробие
и възвие
в пустогоря,
зла умора
да отърси, -
да потърси
миг почивка:
лист завивка,
взглавье камен,
а постеля -
опустяла! -
бигор рамен.


сп. „Листопад”, г. 1, кн. 6, 20.10.1913 г.