ОРЕХЪТ

Танчо Илиев

В двора на Лозан Казанджиев, досами границата с улицата, от незапомнени времена се издигаше огромен орех. Под дебелата му сянка растеше само рядка жълтеникава тревица, но собствениците се гордееха с него и всяка есен, когато узряваха орехите, бай Лозан мобилизираше семейството си, излизаха въоръжени с дълги пръти, с които удряха ожесточено по клоните. Особена активност проявяваше жена му, кака Гина, която тежеше колкото половин торба цимент. Тя се качваше на най-тънките клони и не пропускаше нито един орех, не защото бяха скъперници, а защото знаеха от дългогодишен опит, че орехите и домашното сирене са най-доброто мезе на виното.
Бай Лозан в миналото държеше малка кръчма, а после, когато я нарекоха с купешкото име “Хоремаг”, остана на работа там и всяка вечер при връщане вкъщи забравяше правилото, че най-късото разстояние между две точки е правата линия. Жена му го чакаше будна и заредена с неизчерпаем запас от думи, които се ползват най-вече от учителите по зоология. Започваха диалога излеко със заговорническо шептене, което скоро прерастваше в каране-биене. Що бой, що клетви си казаха и размениха през дългите години спорно съжителство, е трудно да се каже: съседите се умориха да ги слушат, а те продължаваха със същата упоритост и енергия от младото време.
Единствено по бране на орехи се сключваше примирие и обявяваха дни на трезвеност и добри обноски. Тогава си говореха на Ви и кака Гина пееше малки откъси от италиански шлагери с извънградски акцент. Един неделен ден семейство Казанджиеви прибираха реколтата в кротък производствен унес. В същото време отсреща, бай Митьо, каруцар от задругата, и инженер Каменополски разискваха проблеми от теорията и практиката, а също предимствата и недостатъците на животинската тяга в развитото социалистическо общество. Разликата в образованието и културата между двамата бе огромна, но ги обединяваха ежедневните несгоди и еднакво ниските заплати.
Кака Гина се бе качила на най-високите клони и брулеше в захлас, като си тананикаше “Есперанца, Есперанца”… Отдолу, до дебелия ствол на ореха, беше оставила як дървен стол, за да се покатери по-лесно на дървото, а после да слезе. По едно време се чу силен трясък, каруцарят и инженерът се обърнаха и видяха Гина, която бе паднала от огромна височина и за нещастие точно върху стола. Инженерът видя само купчина дребни трески и върху тях безжизненото й тяло, а Лозан я гледаше с невиждащ поглед и не се знаеше дали бе уплашен или безразличен, доволен или тъжен.
“Моментална смърт” – помисли Каменополски ужасен и тичешком отиде да изкара автомобила от гаража, за да я отведе в болницата. Докато излезе с колата, минаха няколко минути, той спря до портата на Казанджиеви, но пострадалата я нямаше.
“Изглежда е издъхнала и са я отнесли в къщата” – после се вслуша, но не чу плач или нареждане.
По едно време вратата на къщата се отвори и Гина се показа преоблечена, напудрена и начервена като за снимка и като подтичваше пъргаво като момиче с нова рокличка, се качи в автомобила. Инженерът се смая, той бе участвал като доброволец в двете фази на Отечествената война и беше виждал много тежки случаи, но като този още не бе срещал.
Докато потегляше към болницата, чу как бай Митьо каза със съжалителна усмивка:
- Лозане – е, и този път нема късмет!