БРЕЗА

Сергей Есенин

превод: Димитър Горсов

БРЕЗА

Бялата брезичка
под стъклата пак
с пухкав сняг се кичи
в сребърния зрак.

Вейчици се свеждат -
всяка цели дни
висне с грозд от нежни
мъхести ресни.

И стои брезата,
и мълчи сега
като пламък златен,
скътан под снега.

А зарята в хрупкав
звън кръжи и пак
вейките засипва
с мек сребреещ сняг.

1913

—————————–

ПЕСЕН ЗА КУЧКАТА

Сред рогозките продрани,
в навес с гниещи греди
кучката, сред утрин ранна,
седем кученца роди.

Чак до залеза ги милва
и с език ги близа тя.
От стомаха й обилно
бяло млечице шуртя.

Но кокошките щом в здрача
легнаха за сън, без жал
влезе господарят мрачен,
кученцата взе в чувал.

Все в дълбок сняг се приплъзваше
в дирята му, с раснещ страх…
Дълго, дълго не замръзваше
тъмната вода над тях.

А когато в път обратен
тръгна, цяла вир-вода,
в месеца сред небесата
свое кученце видя.

Сам-самичка под звездите
в къра стихнал зъзна тя.
Месецът син зад горите
свърна и се скри в нощта.

С камък, като в подаяние,
щом замерят я сега
сипе взорът й сияен
звезден зрак върху снега.

1915

—————————–

***

Звънят отново бели ритли,
храст блясва и расте скръбта
и бди параклис стар - с побити
за помен кръстове в пръстта.

И пак от светла скръб болея
под вятъра в овеса зрял;
в камбанен звън благоговейно
гръдта прекръствам отмалял.

О, Рус, поле под дъх малинов,
и свод, в гланц речен отразен,
в любов и в болка, дял невинен
тъгата езерна е в мен.

Слаб е умът да те измери…
В мъглив безкрай се шириш ти.
Ала сърцето, без доверие
в теб, как могло би да тупти?

Не бих отдал аз тази тежест,
ни с този сън бих се простил,
през който в мен отекваш нежно
с молитвотворния ковил.

1916


БЕРЕЗА

Белая береза
Под моим окном
Принакрылась снегом,
Точно серебром.

На пушистых ветках
Снежною каймой
Распустились кисти
Белой бахромой.

И стоит береза
В сонной тишине,
И горят снежинки
В золотом огне.

А заря, лениво
Обходя кругом,
Обсыпает ветки
Новым серебром.

1913

—————————–

ПЕСНЬ О СОБАКЕ

Утром в ржаном закуте,
Где златятся рогожи в ряд,
Семерых ощенила сука,
Рыжих семерых щенят.

До вечера она их ласкала,
Причесывая языком,
И струился снежок подталый
Под теплым ее животом.

А вечером, когда куры
Обсиживают шесток,
Вышел хозяин хмурый,
Семерых всех поклал в мешок.

По сугробам она бежала,
Поспевая за ним бежать…
И так долго, долго дрожала
Воды незамерзшей гладь.

А когда чуть плетясь обратно,
Слизывая пот с боков,
Показался ей месяц над хатой
Одним из ее щенков.

В синюю высь звонко
Глядела она, скуля,
А месяц скользил тонкий
И скрылся за холм в полях.

И глухо, как от подачки,
Когда бросят ей камень в смех,
Покатились глаза собачьи
Золотыми звездами в снег.

1915

—————————–

***

Запели тесаные дроги,
Бегут равнины и кусты.
Опять часовни на дороге
И поминальные кресты.

Опять я теплой грустью болен
От овсяного ветерка,
И на известку колоколен
Невольно крестится рука.

О Русь, малиновое поле
И синь, упавшая в реку,
Люблю до радости и боли
Твою озерную тоску.

Холодной скорби не измерить,
Ты на туманном берегу.
Но не любить тебя, не верить -
Я научиться не могу.

И не отдам я эти цепи,
И не расстанусь с долгим сном,
Когда звенят родные степи
Молитвословным ковылем.

1916