БРЕЗА
превод: Димитър Горсов
БРЕЗА
Бялата брезичка
под стъклата пак
с пухкав сняг се кичи
в сребърния зрак.
Вейчици се свеждат -
всяка цели дни
висне с грозд от нежни
мъхести ресни.
И стои брезата,
и мълчи сега
като пламък златен,
скътан под снега.
А зарята в хрупкав
звън кръжи и пак
вейките засипва
с мек сребреещ сняг.
1913
—————————–
ПЕСЕН ЗА КУЧКАТА
Сред рогозките продрани,
в навес с гниещи греди
кучката, сред утрин ранна,
седем кученца роди.
Чак до залеза ги милва
и с език ги близа тя.
От стомаха й обилно
бяло млечице шуртя.
Но кокошките щом в здрача
легнаха за сън, без жал
влезе господарят мрачен,
кученцата взе в чувал.
Все в дълбок сняг се приплъзваше
в дирята му, с раснещ страх…
Дълго, дълго не замръзваше
тъмната вода над тях.
А когато в път обратен
тръгна, цяла вир-вода,
в месеца сред небесата
свое кученце видя.
Сам-самичка под звездите
в къра стихнал зъзна тя.
Месецът син зад горите
свърна и се скри в нощта.
С камък, като в подаяние,
щом замерят я сега
сипе взорът й сияен
звезден зрак върху снега.
1915
—————————–
***
Звънят отново бели ритли,
храст блясва и расте скръбта
и бди параклис стар - с побити
за помен кръстове в пръстта.
И пак от светла скръб болея
под вятъра в овеса зрял;
в камбанен звън благоговейно
гръдта прекръствам отмалял.
О, Рус, поле под дъх малинов,
и свод, в гланц речен отразен,
в любов и в болка, дял невинен
тъгата езерна е в мен.
Слаб е умът да те измери…
В мъглив безкрай се шириш ти.
Ала сърцето, без доверие
в теб, как могло би да тупти?
Не бих отдал аз тази тежест,
ни с този сън бих се простил,
през който в мен отекваш нежно
с молитвотворния ковил.
1916
БЕРЕЗА
Белая береза
Под моим окном
Принакрылась снегом,
Точно серебром.
На пушистых ветках
Снежною каймой
Распустились кисти
Белой бахромой.
И стоит береза
В сонной тишине,
И горят снежинки
В золотом огне.
А заря, лениво
Обходя кругом,
Обсыпает ветки
Новым серебром.
1913
—————————–
ПЕСНЬ О СОБАКЕ
Утром в ржаном закуте,
Где златятся рогожи в ряд,
Семерых ощенила сука,
Рыжих семерых щенят.
До вечера она их ласкала,
Причесывая языком,
И струился снежок подталый
Под теплым ее животом.
А вечером, когда куры
Обсиживают шесток,
Вышел хозяин хмурый,
Семерых всех поклал в мешок.
По сугробам она бежала,
Поспевая за ним бежать…
И так долго, долго дрожала
Воды незамерзшей гладь.
А когда чуть плетясь обратно,
Слизывая пот с боков,
Показался ей месяц над хатой
Одним из ее щенков.
В синюю высь звонко
Глядела она, скуля,
А месяц скользил тонкий
И скрылся за холм в полях.
И глухо, как от подачки,
Когда бросят ей камень в смех,
Покатились глаза собачьи
Золотыми звездами в снег.
1915
—————————–
***
Запели тесаные дроги,
Бегут равнины и кусты.
Опять часовни на дороге
И поминальные кресты.
Опять я теплой грустью болен
От овсяного ветерка,
И на известку колоколен
Невольно крестится рука.
О Русь, малиновое поле
И синь, упавшая в реку,
Люблю до радости и боли
Твою озерную тоску.
Холодной скорби не измерить,
Ты на туманном берегу.
Но не любить тебя, не верить -
Я научиться не могу.
И не отдам я эти цепи,
И не расстанусь с долгим сном,
Когда звенят родные степи
Молитвословным ковылем.
1916
