ИЗ „В СЕДЕМ АНГЕЛИТЕ СЛИЗАТ” (2008)
СЪН
На двора старото корито…
И баба с чайник овехтял
полива тялото ми скрито
в сапунения бял воал.
Пищя под струята прозрачна
с опиянени сетива
и по водата се изкачвам
до слънчевите тетива.
А после бързам да се мушна
в хавлията с кайсиев цвят.
Плътта ми детска, непослушна
изпитва непонятен глад…
… Събуждам се с внезапна болка
изминали са сто лета.
И тялото не помни колко
сладни вкусът на любовта.
***
На майка ми
В пет часа небето се променя
става като лист от каркаде.
В пет часа си тръгнала към мене
петдесет години не дойде.
В пет часа и звуците са други
някак на отмора и печал.
В пет часа тогава те загубих
затова домът е опустял.
В пет часа девойките мечтаят
как ще срещнат хубаво момче.
В пет часа усетих вече края…
И така светът ще изтече.
Пет часа е. Време за раздели.
Майките поемат своя път.
В седем слизат ангелите бели
и напразно приказки шептят…
***
По булеварда с млади тополи
влачеше баба ми
своите стари неволи;
и отиваше бавно
до църквата на площада
да прошепне молитвите,
богохулствата да изстрада.
Все към Бога
със “защо” се обръщаше;
ненамерила отговор,
тръгваше смръщена;
и душата й хвърляше
горестна сянка,
а нозете й съскаха
като пепелянки.
Отдалеч я познаваха
старата мъченица
и се кръстеха тайно,
и цъкаха тихо с езици.
Тя минаваше горда
в избелялата траурна дреха
и не търсеше погледи
на съчувствие, жал и утеха.
Искаше само да стана
като онези тополи,
за да мога
в ухото на Бога
всеки ден да се моля.
***
Сред изпокапалите дюли
на татко босите нозе.
Преди смъртта да го обрули
опиянение го обзе;
и с дюлите света накичи
да бъде дъхав и красив.
От гардероба те надничат
и татко е отново жив.
В гаража, под леглото, в скрина
навсякъде жълтее той.
И преди малко сякаш мина,
излъгал вечния покой.
Разнася дюлева магия,
за да повярвам в чудеса.
Какво ли знаем тука ние
за дюлевите небеса?…
***
Дъжд ли шуми,
или някой танцува по покрива?
Някой луд, лунатик,
или просто залутан човек,
сбъркал калния път
с островърхата шапка
на дома ми уютен
и успял да докосне
с перчема си Божия лик?
Аз разбирам по тропота
колко крехка е стъпката,
дръзнала горе да се изкачи.
А на съмване, може би,
ще редя керемидите,
за да бъде всичко, както преди!
ЗАМЪКЪТ НА ОТЕЛО ВЪВ ФАМАГУСТА
Тук светът се разпада на прах
мълчалив до забрава.
И тежи небето от грях
и от саморазправа.
Даже птица не ще да гнезди
в тези сводове диви.
Сякаш само шепа звезди
са останали живи.
И последния дъх на жена,
чиста като икона;
и злочестите имена
Отело и Дездемона.
Фамагуста, 2008
***
Между първата любов
и последната
ято гарвани
черни пропасти;
между първата любов
и последната
стадо козли
диви демони;
между първата любов
и последната
шепа вода
ненаситна жажда.
Първата любов
земя насъщна.
Последната
небе и пак небе.
***
Искам да живея
отвътре навън;
да създавам вятъра,
вместо да го очаквам,
да измислям пътища,
вместо да ги догонвам;
да търся Човека,
преди да ме е намерил.
Искам да живея
отвътре навън,
за да бъда свободна.
***
Браво, браво, Маестро,
/този фрак Ви отива/
симфонията беше
много красива
сякаш ангели в нея
псалми изпяха,
слезли от Рая
под небесната стряха;
сякаш Бога се трогна
и сълзица пророни,
сякаш възкръснаха
всички икони
и целунаха леко
най-добрия оркестър…
Тази любов
Ви отива, Маестро!
Ореолът, изплетен
от невидими ноти,
днес подарете
с реверанс на Живота.
Душата, Маестро,
е винаги жива,
но бъдете сред нас
този свят Ви отива!
***
На сина ми
Прибери тромпета, момче,
от ръба му дими черно злато.
Дъха ти през него ще изтече
и капка по капка душата!
Събери се парче по парче,
забрави тези звуци резливи!
Изживей любовта си, момче,
за да бъдат песните живи!
***
Душата ми не иска
зидовете на плътта
да подчинят екстаза.
Не иска плоският език
за нея притчи да разказва…
Не иска трепета да усмири
в оковите на уморени вени.
Душата търси някакво
безплътно измерение,
където дните са изплетени от пяна
и любовта се дава без замяна.
Душата чака своя миг безкраен,
за да повярва в смисъла на Рая.
