ЧИЛИ
ЧИЛИ
Знам -
неизбродни километри ни делят.
Ала съдбата ти отдавна ми е близка.
И тези разстояния
ще се стопят,
когато тръгна къмто теб от изток.
Знам -
ще изчезнат
понятия и географски имена
и ще се слеят двете полушария.
Затуй ти нося
поздрав от една страна
и нося обич - от България.
Вървя към теб. В сърцето твоя глас
тръби
и грей над мен звездата ти изгряла.
И все по-силно чувам стария ни марш
„С Интернационала”…
ПЪТ
Аз плувам в необятните води на живота -
океан от хорски съдбини,
осеян с безброй пристанища
от човешки несбъднати мечти.
Аз плувам с опнати платна
от попътен вятър.
И пред буря платна не ще свия.
Не искам в тихо пристанище
с тънка мрежа мисли да ловя.
Аз плувам и бързам към пристана.
Не искам да съм последен.
Спра ли за миг - ще изостана
и всичко ще ръждяса у мен.
Знам,
до пристана ще има още, още тъма,
но моята добрина ще ми бъде светлина…
Ще подпаля всяка изпречила се злина
и пак наоколо ще пръскам светлина.
Време не ще губя аз на кръстопът…
Все напред ме зове моят път.
МОСТОВЕ
Идваш на този свят,
за да разгадаеш загадката -
на времето обратния ход.
Да разровиш корените на увяхнал цвят,
да развържеш възела на един вързоп.
Край теб хукват дните - камъни крайпътни
за основи на мост към едно бъдеще.
Под сянката на толкова дървета безплодни
провира се лъч на топлото слънце.
И този лъч стопля твоето сърце,
и ти протягаш длани към далечните звезди.
Разгадал си загадката, взел си я на ръце,
но си се превърнал в мост, който сам изгради.
Разгаданата загадка със себе си си я отнесъл.
Друг ще разрови корените на увехналия цвят.
Той ще мине по този мост, който ти си изградил…
От мостове е съставен този свят.
АЛЕНИ МАКОВЕ И ГРАНИТ
Вятърът бърза,
че обратен път го чака.
Бърза и път не избира -
през долове и чукари -
пътьом всеки срещнат пита.
За смелите септемврийци
спомени и дъх на цветя събира.
Земята -
за тяхната пот въздиша.
Слънцето - за погледите им чисти,
а нощта -
за пламъка, осветил
всеки кръстопът.
Вятърът бърза,
че обратен път го чака.
Поставя цветята
и нежно гали гранита.
После запява тяхната песен:
„Нека по света радост да има.
Пролет да бъде всяка зима.
Пътищата да са светли
и макове да греят по гранита…”
ЧИСТОТА
Слънцето току-що е изгряло,
още е с разпусната коса.
Полето е безкрайно огледало
от капчиците бисерна роса.
И бавно се събужда утринта
от стъпките и песента,
която си говори с класовете
за повече човешка красота.
Огледан в туй вълшебно огледало,
в сърцето ми напира ритъм лек,
че в туй поле, под слънцето изгряло,
и аз се чувствам истински човек.
ЛЯСТОВИЧКИТЕ СЕ ВРЪЩАТ
Лястовичките пак се връщат,
намерили една от многото измами.
Нашата виновно-грешна кръв
пак ще бликне от старите ни рани.
Ще бързаме към стряхата на покоя,
а в пазвата ни желанията ще съскат.
Докато в един промеждутък между два боя
тежки мисли слепоочията ни пръснат.
А в далечния казан потопило пръст,
времето бръчки ще рисува в отсрещното
огледало.
После от един обикновен дървен кръст -
нов старт за следващо начало.
НЕСТИНАРСКИ ТАНЦ
Майка ми не е играла върху жарава.
Но има нещо нестинарско в мен.
Усещам го, кога зора зазорява
и кога изпращам изминал ден.
До болка ме парят човешките ми страсти.
Аз с тях подклаждам всеки свой ден.
В ритъма на нестинарските танци
играя върху тях
и чакам да станат на въглен.
***
Слънцето изпичаше надеждите на бъдното.
Старците на пейката
залъгваха душите си със спомени.
Аз на бавни глътки пиех времето…
А една жена отсреща -
във басмяна рокля,
с островърхи токчета -
пулса ми тактуваше.
Щом прегази неумития ми поглед
и се скри зад ъгъла,
въздишката на старците
се хвърли по очи в праха.
Замоли се за малко продължение
на спомена…
ЖАЖДА
Сянката ми се променя -
и расте, и се смалява.
Тинята на дните в мене
тихичко се утаява.
Глина за едничка стомна
жаждата ми ще попие.
Зная, сянката ми скромно
в тая стомна ще се свие.
Тъжно ми е, но не плача.
Знам ли, може би тъй трябва…
В този свят очи вторачил -
всеки изгрев мен ме радва.
***
В спомена на моите надежди
пролетите минаха без дъжд.
Някой нещо все от мен крадеше,
бързо ме превръщаше във мъж.
Търсих аз утеха - не намерих.
И измислях песни, и ги пях…
Думите на мъката са черни.
Почерняха песните от тях.
РИБАР
Ще събуди слънцето от сън.
С мрежи ще го дърпа от небето.
Грижите си ще превърне в сол -
ще соли водите на морето.
Вечерта децата ще помилва.
Вино ще разлива, ще попее.
В пушека на пържената риба
ще потърси право да живее.
Ехото от неговата песен
в чашата ми с виното ще падне.
Омагьосан - няма да усетя
как съня ми с песен ще открадне.
***
Моля те, светулке…
С лампичката си светни в душата ми.
Прилеп ослепял се крие там.
И един щурец, изгубил своя лък, се лута
сред песни премълчани.
С лампичката си светни в душата ми.
Намери ми по-красив път
от пътеката на хляба.
И умора - по-красива
от умората на моите обувки.
Освети мазолите на мойта цел…
БЕЗ ПОСВЕЩЕНИЕ
От изгрева до залеза
горяща траектория е пътят.
Готов ли си за път?
Ти само тази кошница ли имаш
за славеева песен,
за трайността на топлината?
Във облаци посети мълнии ще никнат.
За злите змии
място имаш ли във своите зеници?
На злото черното яйце ще се излюпи
и чисто място ще потрябва
по челото ти за плюнка…
Готов ли си за път?
Кажи! Извикай да те чуят семената!
Те спят сега. Сънуват
на ябълката пътя
от дървото до земята.
ЖЕЛАНИЕ
С ослепялата си вяра
до сватбата на своите родители отивам.
По небето на душата ми изгрява
тъпанът от ярешката кожа
и хорото на пияни пролетни дървета.
Със пресипнало желание се моля -
дано никой не го спука
до сватбата на дъщеря ми…
