РАЗПЕТИ ПЕТЪК

Татяна Любенова

РАЗПЕТИ ПЕТЪК

          “Кто-то эдет к смертной победе…”
                              Марина Цветаева

Петък е.
И пак си хукнал
по пътеките на своята самотност.
Пълно е с усмивки там, с горещи думи,
с пожелаващи очи, с ненавист и обичане.
Петък е.
И пак си хукнал
тъмната умора да стовариш върху
самотата си.
С чужди отчаяния и чужди страсти
да я палиш и гориш.
Петък е.
И Слънцето стопява всичко.
И изпива въздуха на глътки,
да не ти остане
никаква надежда за любов,
никаква надежда за отдаване.
Петък е.
И тялото копнее
да е толкова свободно, колкото Духа…
Но е петък!
В петък Господ е умрял на Кръста!


* * *

Когато много ти тежи,
мисли си за онези,
които те обичат;
мисли си за прозорците
на къщата от детството,
които още светят;
мисли си за ръцете,
които те обличаха
и сплитаха косите ти;
мисли си за дъжда
със аромат на лято,
за слънцето в зърната
на гроздовете есенни;
мисли си за пътеките
по облите баири,
за дъхавите билки,
за житените ниви,
за близките звезди,
за гласове на птици
в среднощното мълчание…
Мисли си.


* * *

          “…Хочешь не хочешь – дам тебе знак!
          Спор наш не кончен – а только начат!”
                              Марина Цветаева

Вече се знаем, до дъно се знаем.
Жалък те прави страхът.
Толкова думи взети назаем.
Толкова зла тишина.
Ето ти ножа, ето и хляба –
давам ти цялата власт.
Хайде, започвай! Без колебание!
Раздавай – надежда, страст!
Можеш ли още да бъдеш щедър?
Дай да опитаме, а?
Ама, внимавай! Както си режеш,
ще си отрежеш ръка.
Много са гладните. Залък – за всеки!
Бил ли си някога слаб?
Хлябът на колкото да го разрежеш,
винаги си е хляб!
Цял си остава – даже в трохата.
Вечност е пил от пръстта.
Ножът за него не е заплаха.
Нито присъда. Ни гняв.
Сигурно никак не ти се нравя?
Аз не си правя шега.
Ето ти ножа. Но не забравяй –
смъртни сме! Като снега.


* * *

          на поета Хинко Георгиев

Тъй както си живееше сред нас
и идваше на работа навреме,
гневеше се на злобата на глас
и носеше я като свое бреме,

тъй както ни изглеждаше все млад
и срещу вятър крачеше унесен,
тъй както се превиваше от хлад,
ала довършваше стиха нелесен –

разправят, че Поетът полудял!
Откарали го в болницата. Вчера.
И любопитство, като жълта кал,
във въздуха злорадичко трепери.

Наистина? Виновен си е сам.
Все спореше със някаква си равност.
Защо му трябваше да рови там?
Предателствата също имат давност.

А той се мислеше все по-голям.
Нима на нас ни е безкрайно лесно?
Но премълчаваме. И нито грам
не сме изгубили от свойта честност.

Разправят, че Поетът полудял.
Налудничави стихове нареждал.
Ще го оправят. Пак ще бъде цял.
Но чрез кого Слепците ще проглеждат?


* * *

Онези, двете в мен, сега са в примирие,
но всяка нощ едната дълго не заспива
                                        и точи своя нож…
И се заканва ядовито, че в някой сетен час
ще скочи и ще узурпира невидимата власт.
Ще пусне Времето да скита
                                        в прохладните гори.
И на прозрачен лъч ще свири.
                                        И под звезди ще спи.
От извори, покрити с шума,
                                        ще пие светлина.
И всяка поетична дума ще бъде пътен знак.
И ще пътува, ще пътува. Ще среща
                                        в лунен здрач
очи искрящи, възхитени. Без страхове.
                                        Без плач.
А другата си мисли само: защо ли не заспи!
Забрави май, че утре рано
                                        работен ден звъни.
Че жадна съм за миг открехнат
                                        с Цветаева и Фет,
а вместо тях, Душата чака във магазина ред.
И все си мисли, че не може със всичко
                                        да е в крак,
че Времето тече, о, Боже, пък аз съм
                                        просто влак,
запрял на някаква си гара – семафорът червен.
И все една и съща лава ме влачи всеки ден…
Онези, двете в мен, заспаха.
                                        А утре сутринта
очи набързо ще наплискат. И пак ще са една.