Владимир Мусаков

Веднъж на бал, изморен и едва дишащ, в една от залите аз жадно посегнах да изпия бокал вино. Жената, която седеше до мен и която винаги и навсякъде бе с мен, прихлупи бокала с ръце.
- Ти и без вино съвсем си пиян.
И аз наистина бях пиян, защото, може би, никога не бях безумствувал повече от тогава. Струваше ми се, като че горяха милиони свещи. Сякаш звуковете на валса като вълни на необятно море отнисаха нататък в далечината стените на залата. Ставаше безкрайно просторно. Губеше се всичко. И в тоя безпредел, като малки точки, бяхме само двама, аз и тая жена.
Да, наистина, бях пиян. Когато втори път посегнах да взема бокала, аз сам съвсем невнимателно го блъснах и излях виното.

*
След време бях пак там и като че бе същия бал.
Но странно. Свещите едва блещукаха и залата бе тясна, много тясна и душна.
В тълпата някъде бе същата жена.
Аз затанцувах с нея. Ето, тъй като преди. Дори бях готов да повярвам, че това бе същата оная вечер.
Но тя се сепна веднага, погледна ме някак странно, улови ме под ръка и ме отведе в същата оная самотна зала. И сама ми поднесе бокал вино.
- Ти трябва да се опиеш.
Аз пих. Сетне изпих и втори бокал, и трети.
Но все пак не видях ония милиони свещи, нито пък ми се сториха звуковете на валса като вълни на необятни вълни, които отнисаха стените на залата в далечината.
Аз не се опих.
Тя заплака и си отиде.

сп. „Родно изкуство”, год. 1, 29.11.1914 г.