ДО ВСИЧКИ ВЪН ОТ ГАЗА…

Халед Джумаа

превод: Мая Ценова

ДО ВСИЧКИ ВЪН ОТ ГАЗА - ПРОСТО ДРЕБОЛИИ ЗА МАЛКО РАЗМИСЪЛ

Направо, без встъпление:

Първа дреболия:

Представи си, че си на петдесет и пет години и откакто си бил на двайсет и две (възрастта, на която би трябвало да си завършил университет), работиш неуморно и усърдно, вземаш кредити, лишаваш се понякога от плодове, от ядки, от ресторанти, забраняваш на жена си да си купува дрехи, живееш в лишения, за да си построиш къща, която да ти служи на стари години, и след всичките тези години идват хората да ти честитят тая къща, да ти завидят за нея, уау, той вече има собствена къща, и за 30 секунди ти идва една ракета от самолет и превръща къщата ти в изходните й материали, а ти я гледаш - помисли за тая дреболия и я попреживей.

Втора дреболия:

Жениш се, семейството и близките се радват заедно с теб, каква красавица си избрал, жена ти е достойна жена, от добро семейство, няма значение какъв откуп си платил, няма значение колко ти е струвала сватбата, Господи, дано изпод нозете й светът за теб да се раззеленява, след година време ти се ражда момче, след още година ти се ражда момиче, за момчето цяла седмица се съветваш с хората и търсиш в книгите какво име да му дадеш, момичето е лесно, защото му даваш името на майка си, малко по малко дъщеричката расте, и синчето също, а ти, жена ти и семейството седите: Мохаммед гука, Мохаммед днес се усмихна, повдигна си крачето, повдигна си ръчичката, ееей, Мохаммед проходи, Боже, не успях да го снимам, Мохаммед вече ходи на детска градина, и дъщеря ти Рауда също расте, учи се малко по малко заедно с теб как да засажда в саксийки, във всеки случай - всички тези подробности; един ден, както играеш карти с приятели от махалата, идва при теб едно момче, приятел на Мохаммед и Рауда, и ти казва “Чичо, чичо, една ракета, голяма колкото ремарке, падна върху вашата къща”, тръгваш, преплитайки крака, забързан, обезумял, стигаш там, ни къща, ни съпруга, ни Мохаммед, ни Рауда, просто втора дреболия, помисли за нея, докато гледаш телевизия.

Трета дреболия:

Приятелят ти, който играе добре футбол и ти го обичаш, защото постоянно бележи голове, и в училищните години винаги си му завиждал, защото предизвиква възторг у учителите, зарежи всички тия празни приказки - накрая му отиваш на свиждане в болницата, след като бомбардирали някаква кола, която била пред него, а той си вървял по улицата, намираш го без крака, помисли за тоя свой приятел и не прави нищо - само помисли за тая дреболия, която палестинецът от Газа се опитва ти покаже, а ти не я виждаш.

Четвърта дреболия:

Онова красиво местенце, където имаш навика да водиш жена си и децата - люлки, зелени дървета, а пред теб - синьото море, ходиш там сам, за да си възстановиш спомените със загиналите, намираш го затрупано с пръст, ни дървета, ни люлки, ни посетители, помисли и за тази дреболия.

Пета дреболия:

Представи си оная джамия, в която се молиш - да предположим, че това е Джамията на Пророка в Медина, или джамията “Ал-Азхар” в Кайро, или джамията в Кайруан, в Мароко - винаги са те отвличали от молитвата ония орнаменти, които се преплитат по стените, винаги си се замислял за ръката, която е направила всичко това, колко изкусна е била и колко близка до Бог; искаш да се върнеш в нея, защото тя те кара да чувстваш успокоение и близост със себе си; не я намираш на мястото й, само камъни и бял пясък, помисли и за тази малка дреболия…

Шеста дреболия:

Мислиш си, че всичко това е далече от теб, че тази кръв, която се стича от връх отчаянието в Газа, не е твоята кръв…

*
Разглобявам смъртта на първичните й елементи.
Тя има начало - самата тя е начало, трябва й труп, гроб, погребално шествие, оплаквачи…
В Газа образът на смъртта се променя, защото картината на първичните елементи се променя… А защо?
Защото тя няма начало - тя си е винаги там, във въздуха, в небето, във водата, може да дойде при теб, може да полу-дойде при теб, а може и да не дойде и да те гледа отдалече - това е по принцип…
Също така защото там няма труп - може да има ръка или може би въглен, изгубил човешкия си цвят, или може би размесване на мислите на двама загинали - никой не знае, намираш се в присъствието на неизвестна самоличност - това второ…
Може да умираш на етапи, когато останеш под развалините, можеш да се числиш към смъртта, а да не умреш, да изгубиш съзнание, да дойдеш на себе си, а железният прът все така да е хванал глезена ти, да не различаваш деня от нощта, да усещаш глад и жажда, една топка от илюзии да се троши на парчета в сърцето ти, в ума ти, а ти да не умреш, смъртта да се превърне във съкровено желание, а да не умреш… - това трето.
Гробът? Няма място; когато професионален пилот бомбардира това гробище и ти умреш повторно - при условие, че са ти били намерили място; в Газа гробищата са на етажи, най-щастливите им обитатели са ония, за които са минали четиридесет години и са се превърнали в пръст, нищо не ги интересува… Останалите се мъчат в смъртта, както са се мъчили в живота - в хармония със себе си, и приживе, и след смъртта… разбира се - четвърто…
Участниците в погребалното шествие погребват идея, не тяло, идеята остава обикновено в сърцето на майката, а майката вече не е там… пето…
Оплаквачите са изгубили сълзите си… шесто и последно.
Заключение: Смъртта в Газа няма първични елементи, за да бъде разглобена, смъртта в Газа не се числи към смъртта в речника и не я разбира никой освен онзи, който наистина е умрял…

*
“Миличък, приготвих ти чанта за училище, точно каквато поиска, черна, с тъмносини презрамки, а отпред - с рисунки на море; в нея има всичко, което спомена ти, докато вървяхме по голямата улица - пъстри тетрадки, тъмни моливи, голяма кутия с боички, извинявай, че не е от скъпите - парите, които имах в джоба, ми стигнаха само за такива боички; купих ти също червената риза на бери квадратчета, с два джоба отпред, и обувки, които издават лек звук, когато тичаш, какво още? Да, сетих се, платих и една вноска от цената на колелото, за което вечерта преди празника ти заспа разплакан, а аз не можах да ти го донеса; моята трагедия, миличък, ти, сърчице на мама, избодено от плач, е, че спасих всичко това от самолетната ракета, но не успях да стигна до теб, и докато съм жива, ще ме мъчи, че ти го бях приготвила, за да те изненадам точно преди училище, да ти го бях показала поне да го видиш, колко глупава бях, когато мислех, че изненадата ще те направи щастлив… ”

*
Ще се взирам в ножа, докато приближава, ще се взирам в детайлите на неговия ръб, в блясъка на острието му, в орнаментите на дръжката му… и тъй нататък, и няма да даря убиеца с един единствен поглед - нито поглед на страх, нито поглед на презрение, нито дори поглед на милост, ще се взирам в ножа, единствено в ножа.

*
Ще изработя сърце от камък, ще го направя леко, удобно за почистване след всяка битка, в него няма да има стаичка на паметта за загиналите, нито място за паметта за нозете по местата, а по-важно от всичко това - то ще може да бъде променяно, слагано в джобчето на ризата, не в гърдите, и без проблем ще го давам на заем на приятелите си, когато къщите им се сриват и децата им умират.