ИЗ „СТО ВИДНИ КОПРИВЩЕНЦИ”
Богдан войвода
(неизв. - неизв.)
През първите десетилетия на XV век хайдутството носи чертите на освободителната борба. Все още е жив споменът за свободната българска държава. Повей от онова време донася до нас името на легендарния Богдан войвода. То е свързано със Средна гора и Тракия, а Богдан е вероятно един от най-старите хайдушки войводи, действали тогава. Той се движи с дружината си из землището на Копривщица като закрилник на населението срещу турските набези. Името му носи средногорският първенец вр. Богдан (1604 м н.в.), но е живо и в средногорските песни и легенди.
Богдан е наследник на Радан войвода. Не е случаен фактът, че с най-голяма слава се ползва хайдушкото сборище на Голям Богдан в Средна гора. Неговата хайдушка територия е наследствена, предавана от войвода на войвода. Сигурна следа за прочутия хайдутин е бившето село Дерлии (дн. Богдан), където има укриватели на войводата и дружината му.
По време на размирните кърджалийски години населението от Средногорието търси защита в негово лице, но при едно сражение той загива в неравен бой с кърджалиите.
За Богдан войвода в Копривщица е пята от овчари и гъдулари песента, предадена на поколенията от баба Лала Пулекова, където се казва:
Имала майка, имала
едного сина първенец,
първенец още векилин.
Майка сина си търсеше
на църква да си отидат,
днеска е празник големи,
днеска е Господ възкръснал.
От нигде се, синко, не виждаш,
не виждаш и не обаждаш.
Небо наземи паднало,
слънце се в брашно увило.
Търсила ден до пладнине,
слънце се малко отбули
и на майката продума:
Не плачи, майко, не търси.
Син ти до Бога се възкачи,
дар да му носи от него
от букова гора пъпчица,
от поточето плочица,
а от дренчето пръчица.
Ето и синът пристигна,
майка го бърже прегърна
и в челото целуна,
и с сълзи му продума:
Отсега, майко, нататък
името на Бога да носиш
и всяка година да ходиш
дан да му принасяш,
по цял свят да се прославиш.
И всеки да те обича,
като те види да тича.
Петър Михайлов Жилков
(1845 - 1909)
В героичната Априлска епопея от 1876 година масово участие взимат и българските учители. Много от тях загиват като герои в огъня на борбата, други влачат тежките окови по затворите или прекарват дълги години на заточение, далеч от отечеството. Сред тях е и даскал Петър Жилков.
Той е роден в семейството на абаджията Михаил Жилков. Неговите първи учители са Йоаким Груев и Христо Пулеков. Будното и ученолюбиво момче прави впечатление на всички със своите познания. На седемнадесет години завършва копривщенското училище и през учебната 1861-1862 г. поема пътя на учител там. Чрез самообразоване той научава турски и френски език, които преподава на децата заедно с другите предмети.
Даскал Петър, както ласкаво го наричат всички, е посветен в дейността на революционния комитет, основан от Левски през 1870 година в Копривщица. През 1875 година младият учител се оженва за Ана Каблешкова, една от сестрите на Тодор Каблешков. Сродяването му с това семейство го сближава още повече с председателя на революционния комитет в селището Тодор Каблешков. Той е от онези съзаклятници, които през януари 1876 г. в присъствието на Георги Бенковски съставят втория революционен комитет. В навечерието на въстанието даскалът заменя перото с пищова. Петър става най-сигурният помощник на Каблешков, който поема цялата писмена работа на комитета. Когато въстанието избухва и се създава Военен революционен съвет, изпълняващ ролята на Временно правителство, е избран за секретар. На него е възложена грижата за настаняването на приютеното в Копривщица население от въстаналите околни села, както и за реда в освободеното селище.
След разгрома на въстанието той не успява да се изтегли в планината, а поради разклатеното си здраве остава да споделя участта на съгражданите си. На 1 май турските войски нахлуват в Копривщица и започват арести и насилия над населението. На 2 май сутринта Петър Жилков е арестуван и затворен в конака, впоследствие окован във вериги и откаран в Златица, а оттам през Панагюрище и Пазарджик към Пловдив. След тримесечен арест и жестоки мъчения в Пловдивския затвор е осъден на заточение и изпратен на остров Родос, където прекарва в окови до 20 март 1878 година. Тогава го освобождават по силата на мирния договор между Русия и Турция и скоро си идва в Копривщица. Тук продължава да практикува любимата учителска професия. Неговите другари и познати, които знаят за възможностите му, не престават да го канят на различни длъжности, една от друга по-високи и отговорни. Отговорът му е: Аз, приятели, съм се бил за свободата на отечеството си, за нея съм страдал, а не за големството.
По същия начин отказва и мястото, което му дават за живеене в опълченския квартал на София, заявявайки: За дворно място не се борих, а за гробно. Борих се за свободата на българския дух. Тоя дух трябваше да има где да живее - да има своя земя.
Жилков не приема и опълченска пенсия. Той счита, че при всички тези щедрости на българската държава се унижава неговият подвиг, оскърбява се достойнството му, осквернява се това, на което той държи над всичко на света: саможертвата в името на един свещен идеал.
Даскал Петър свършва дните си в Копривщица, подкрепен на стари години само от скромната учителска пенсия, но доволен и щастлив, че е изпълнил достойно своя дълг пред народ и родина.
Георги Тиханеков (Тиханек)
(1845 - 1915)
Въстаникът, който в паметните дни на април 1876 година даде първия изстрел срещу турския поробител, е видният копривщенски абаджия Георги Тиханек. Доброто имотно състояние не му пречи да е безпределно честен и скромен патриот и да вземе активно участие в Априлското въстание. В неговия дюкян по личното му поръчителство се шият голяма част от въстаническите униформи.
След решението на събранието в Оборище и извършеното предателство Неджип ага пристига в Копривщица, за да арестува Тодор Каблешков и останалите членове на комитета. В списъка, който носи с имената на съзаклятниците, е и това на Тиханек.
Настъпват решителните часове и мигове за действия на 20 април 1876 година. Въстанието е обявено. По заповед на Каблешков въстаниците се разделят на две групи, за да атакуват конака. Председателят на революционния комитет гласува доверие на Георги, като му възлага да ръководи другата група, а едната поема той. Водени от Тиханек, те се спускат край Бяла река по стръмния калдъръм. На Калъчевия мост срещат турското заптие Кара Хюсеин - известен в околността със своите жестокости. Младият мъж не се поколебава нито за миг - в съдбовния за цял народ момент той се прицелва, гръмва първата пушка и с точен изстрел го убива.
Историкът на Априлското въстание Димитър Страшимиров пише: Човекът на миналото и хората на бъдещето се спогледват, настръхнали за борба. Това е първата среща на въоръженото въстание в 1876 с вековния враг… Георги Н. Тиханек, един измежду седемте, дига пушката, замерва и тегли, страшен гръм екнал сред мъртво тихото село… Тази е паметната първа пушка на Априлското въстание.
Никола Беловеждов в своите спомени отбелязва: Първата пушка не отиде напразно - говориха си отпосле юнаците, значи, че и нашето въстание не отиде напразно.
По време на въстанието Георги Тиханек изпълнява отговорни задачи - оглавява тайната комитетска полиция, няколко пъти ходи до Панагюрище и Пловдив с комитетски поръчения, грижи се за осигуряване на вътрешния ред в препълненото с бежанци градче. Той е един от тези, попречили на Черньо Карамидчийски, изпратен от чорбаджиите, да извърши предателство.
Въстанието е потушено. Тиханек е арестуван и отведен в Пловдив. Окован във вериги, той е изправен пред съда и осъден на вечно заточение в Диарбекир. Прекарва там повече от четири години при изключително тежки условия, а влажните зандани влошават здравето му.
След Освобождението близо една година го очакват у дома. Турските власти в лагера не съобщават на затворниците, че са свободни, а ги задържат. Ехото на свободата отеква за тях едва в 1880 година. Научавайки за дадената амнистия, Тиханек пише от името на своите другари писмо върху парче разкъсана риза до руското консулство в Египет. След няколко месеца ги освобождават. Измършавял, болен, окъсан, той с големи мъки се озовава в Цариград. С помощта на цариградските българи героят мъченик след дълги премеждия се завръща в родната Копривщица.
Въстаникът Георги Тиханек умира тихо и незабележимо като скромен гражданин, доволен и честит, че е изпълнил достойно дълга си.
Неговият първи изстрел срещу поробителя остава навеки в летописите на славната априлска епопея.
Хаджи Ненчо Дончов Палавеев
(1859 - 1936)
Хаджи Ненчо е един от големите български благодетели. Той раздава щедро средства, но основна част от даренията му са за милата му Копривщица.
Дванадесетгодишен заминава за Цариград да учи абаджилък. След това започва самостоятелна дейност, намира кредит и става търговец. Успява да завърже връзки с Англия и отваря магазин за английски стоки. Издига се постепенно като виден търговец, обхожда с камилски кервани почти цяла Азия. В Индия търгува със синило, в Багдад и Сирия - с килими и коприна, в Нижни Новгород и Тула - с кехлибар, самовари, броеници, в Ерусалим и Витлеем - със седеф и икони. Надарен с природен ум и прозорливост, той говори всички балкански езици, английски, руски, немски, арабски, индийски. Ненчо разполага вече с огромни средства, участва и с капитали в акционерно дружество за построяването на Суецкия канал.
През 1884 година започва своята благотворителна дейност, като изгражда читалището в Копривщица, параклиса „Св. Архангел” при гробищата и необходимите постройки при черквата „Успение Богородично” за настоятелството и свещоливницата. За читалището похарчва около 1300 златни наполеона, а за другите - 340 турски лири.
За втори път идва в България в 1907 година. Сега възстановява сградата на началното училище в града. От Кайро изпраща 1000 английски лири за строеж на мавзолея на Априлското въстание и камбанарията на църквата „Св. Неделя”.
Хаджи Ненчо високо цени ролята на просветата за културното издигане на Копривщица. За тази цел отпуща на Министерството на народното просвещение 6000 златни египетски лири (равняващи се на 47 килограма злато) с договор в града да се поддържа „пълна гимназия”. Благодетелят оборудва гимназията с всичко необходимо, наема учители, които сам финансира, сам купува духови инструменти за училището.
В завещанието си от 24 септември 1933 година хаджи Ненчо Палавеев пише: Съгласно законите на любимото ми Отечество - България установявам за мой универсален заветник родния ми град Копривщица.
Ефорията, спомената в завещанието, стои начело на учредената от него на 31 май 1934 година фондация, носеща името му. От докладите на настоятелството на фонда се вижда, че са закупени дворни места за строеж на ученически пансион, суми за подвързване на книги в читалището, Ефорията дава 5000 лева за изработване на бюстове на Найден Геров и Найден Попстоянов, откупува модел за паметник на Георги Бенковски и издига паметник на Любен Каравелов. Последна голяма придобивка за града е строежът на младежкия дом.
Благодетелят на Копривщица хаджи Ненчо дарява още средства и в Пирдоп, Златица, Стрелча, село Дюлево.
Той очаква само една признателност, благодарност от копривщенци и поколенията, която получава много години по-късно.
Днес читалището в Копривщица отново носи неговото име, а централният булевард в града е заслужено наречен „Хаджи Ненчо Палавеев”.