НАВИКЪТ НА ЖЕЛЕЗНИЧАРЯ
- Днеска е понеделник! - каза си още щом се събуди Бате Ицо и се помъчи да си спомни какво е планирал да свърши този ден. Беше свикнал с точно определените си смени и вече две години след като се пенсионира, продължаваше да се буди в един и същи час - в пет и половина. Точен и дисциплиниран човек, понякога се улавяше, че воден от навика е готов да тръгне пак към гарата. Дългогодишната му еднообразна служба го беше почти автоматизирала… Когато тя свърши, той се канеше „да му отпусне края”, както се вика - да не живее повече като военен, а да се излежава сутрин, пък през деня да се радва на свободното си време. И все си викаше: „От понеделник - нов живот! Шапка на тояга!” А днес беше понеделник.
Бате Ицо живееше близо до гарата не защото беше железничар, а съвсем случайно. През всичките дълги години на службата си обаче, той благодареше на тази случайност и съчувстваше на своите колеги, които идваха на работа от далечните квартали на града. Някои нощи, главно при пълнолуние, влаковете влизаха в просъницата му, но той така беше свикнал с тях - сякаш до него имаше любим човек. И на жена му, докато не си беше отишла от този свят, те не пречеха. Може би защото тя от дете беше свикнала с тях - живееха в родната й къща, по чудо не отстъпила още мястото си на някой голям строеж..
Ранобудно куче се разлая в съседските дворове и Бате Ицо, събудил се вече окончателно, не само си повтори, че днес е понеделник, а си и спомни, че беше избрал точно този ден за промяната в живота си. Беше отлагал доста пъти досега, точно както пушачите отлагат отказването от цигарите. Това инерцията е голяма работа - и в движенето на телата, и в човешкото поведение, където се казва навик. И колкото и нелогично да звучи, май по-лесно е да приучиш анархиста на ред, отколкото човек, свикнал с реда - на слободия. Поне така си мислеше Бате Ицо. През хилядите си нощни смени, когато вниманието му не е било ангажирано, той обичаше да потъва в размишления и после да се самоиронизира: „Голям философ се извъдих”…
Откакто овдовя и живееше сам (дъщеря му минаваше почти всеки ден да го види и да му пусне пералнята или в нещо друго да му помогне), та откакто живееше сам, а особено и щом престана да ходи на работа, често потъваше не само в размишления, но и в спомени. Кога с повод, кога ей така на. А поводи се намираха. Два пъти вече срещаше познати с внучета и децата все питаха защо е Бате Ицо, като си е истински дядо Ицо…
Той успяваше да им отговори накратко, след което подробно си спомняше онези години. Имаше братче, по-малко от него и двамата останаха без майка още когато той беше във втори клас, а братчето му не ходеше на училище. Баща им също железничар, отиваше на работа и Ицо трябваше сам да отглежда малкото. Водеше го със себе си навсякъде, като опашка, дори на училище - когато не можеше да го остави при съседите. А то кротко такова, вървеше подир него и на всяка крачка повтаряше „Бате Ицо! Бате Ицо!”… Веднъж, когато го беше довел в клас, учителката, която се радваше и на двамата, зададе някакъв въпрос и добави: „Я Бате Ицо да каже!” Оттогава си остана това Бате Ицо и самият той не помнеше дори далеч по-възрастни хора от него да са го нарекли Христо или Ицо. Не. Само Бате Ицо.
Може би грижата за братчето разви у него още тогава това силно чувство за отговорност и ред, което не го напуснаха цял живот. Но напоследък все по-често мислеше да им изневери и да опита как би я карал под девиза „Шапка на тояга!”
И този понеделник опитът му май щеше да започне. Сложи вода за кафето си в електрическия чайник, но преди той да кипне, го изключи. Реши, че ще си пие кафето някъде навън, по пътя към… Не знаеше към къде и това го зарадва, защото му се случваше за първи път. Излезе и без да усети, се намери на гарата. Инерцията в подсъзнанието му все пак работеше. Изпи си кафето пред едно павилионче и се загледа наоколо в до болка познатите му кътчета. После бавно-бавно излезе на перона и горд със своето безпланово поведение са качи на един влак. Седна в първото купе при група ангажирани със себе си младоци и разгърна вестника, какъвто за първи път купуваше, защото предпочиташе да слуша радио. Искаше всичко да му е различно от преди.
Скоро дойде кондукторката, оказа се позната, зарадва му се и го заговори:
- О, Бате Ицо, къде си тръгнал?
- Не знам! - беше отговорът.
- Как тъй не знаеш? - подозрително го погледна кондукторката.
- Ще ида да видя едни приятели - измънка той, за да не го помисли колежката за мръднал.
Тя отмина към следващите купета, а той си даде сметка, че промяната в начина му на живот може да има непредвидени последствия. Какво ще си каже например дъщеря му, ако мине да го види, а завари леглото му неразтребено, както никога не го е оставял? И все пак да е такъв „изоглавен”, както сам се определи, му харесваше. Загледа се през прозореца и видя движещите се картини в рамката му с други очи, не както ги беше виждал стотици пъти.
Новият човек в него се прояви и на една гара, където, пак изненадвайки себе си, Бате Ицо слезе. Никога не беше идвал в това градче, което заради някакви археологически находки се споменаваше и като туристически обект. Бавно, точно като турист, той се разходи из центъра, зарадва се на пешеходната зона, покрита с цветни павета, пъстри лехи и градински скамейки по алеите между лехите. Седна на една от скамейките, огряна от вече оскъдното слънце и се замисли за двете есени - тази от календара и тази в живота. После реши, че само на „изоглавен” човек му идват такива мисли в главата.
Точно срещу Бате Ицо една стрелка с надпис и нарисувана миниатюрна крепост сочеха накъде да се тръгне за ценните старини. Не зле да отиде и до там. Но беше загубил представа за времето и погледна часовника си, някогашна профсъюзна награда за добра служба.
- Я! Кога стана толкова късно? - почти на глас си помисли Бате Ицо. - Нито беше усетил миналото време, нито беше почувствал глад. А инак се хранеше под час. - Никъде няма да ходя! - промени решението си и с бързи крачки тръгна към гарата. Изведнъж се беше сетил, че обикновено в понеделник надвечер му се обаждат по телефона най-скъпите за него хора: Внучката му, която следваше в Германия и брат му (някогашната негова опашка), който живееше в София.
За щастие успя да хване обратния влак и се прибра навреме. Приятно прекараният ден го беше заредил с радостно настроение. Новият живот започва добре - помисли си бате Ицо.
На другата сутрин обаче той, без да съзнава какво прави, пак разтреби леглото си и пак включи електрическия чайник за кафето, точно както беше свикнал преди опита за промяна. А му се искаше да я направи. Промяната. Поне още веднъж трябва да опита. Спомни си, че има приятели, които по петнайсет пъти бяха отказвали цигарите…