ЗА СЕПТЕМВРИ’23 И СИНОВЕТЕ НА ЛЕЙТЕНАНТ ШМИДТ В НАЦИОНАЛНАТА НИ ИСТОРИЯ

Иван Ангелов

За хубаво или за лошо, май никога не ми е възлагана тема. Не знам как си бях извоювал това право, но беше така. Така че и тази тема - за лопушанската дружина - си избрах аз. Заради лопушанските музиканти.

„Музикантите дошли, защото чули: на площада става нещо… „Капелото” с фамилия Германски (иначе германофоб) ги върнал да си вземат инструментите… „Репетицията” е била след десет вечерта пред отворения клуб, макар че трябвало да е в дванайсет… На сутринта, най-напред на място, после в боен ред, с „Марсилезата” потеглили за Фердинанд. С „Марсилезата” - като предчувствие… Свирили по пътищата. Свирили, където няма жив човек; свирили, когато преминавали край слънчогледите; свирили до първия снаряд пред Фердинанд. След това залегнали: пълзели и кларинетът, и флигорната, тъпанът се тътрел, барабанели буците по барабана…”

Само 89 думи! А им дължим мегакратно повече!

И оттогава винаги съм си мислил как би останал в историческата памет на другите народи подобен епизод… На какъв пиедестал щеше да постави културната им история пълзящия кларинет и тътрещия се тъпан (1)?

Само че това е България!

В нея Септемврийското въстание (1923) е или само „кървава бразда”, началото на българските злини, мътният извор на взаимната омраза, или е Нищо!

„…Чували ли сте за великата Лопушанска битка? В която се били жандармеристи, фашисти и комунисти. Каква била Лопушанската велика битка - в  царевичака, имало в единия край бандити комунисти, а в другия край - двама-трима жандармеристи. И се стреляли от половин километър през царевичака, със сигурност да не се умери никой. В един момент жените, които си гледали царевицата, слезнали при пъдаря в селото и казали: „Не можеме да ходиме да си копаем царевицата.” При което пъдарят се качил горе и ги разгонил.” (2)

Това е България! Идва поредният син на лейтенант Шмидт, новият агент на доброто, човекът без биография, месията, експертът по бизнес практики, self-made man-ът, специалистът по всичко: досиетата, холокоста, мафията, исляма и енергетиката (3), и изведнъж иска да се вмъкне като ненужна запетая в българската история: Няма Лопушан­ска битка!

Сякаш никога не ги е имало селяците, работниците, без­имотните, неграмотните, хилядите, „маса, народ”:

Това може да не е целият народ в буквалния смисъл (не въстават в Бургаско, Шуменско, Варненско, Пловдивско, в големите български градове), но е народът, масата („негодният човешки материал” според съвременната политическа лексика) от  Северозападна България (Фердинанд, Бойчиновци, Брусарци, Лопушна, Оряхово, Берковица, Бяла Слатина и Лом), Старозагорска и Новозагорска околия, Казанлъшко (Мъглиж, Енина и Шипка), Чирпанско, Пазарджишко (Мухово, Лесичево, Саранбей), Панагюрско, Разложко и Петричко, села от Поповско, Търновско, Еленско, Сливенско, Бургаско, Карабунарско и Малкотърновско. 50 000, 100 000, 200 000 - какво според новите историографи е въстанал народ? Каква част от тогавашното двумилионно мъжко население на България? (4) Колко трябват за „метеж”, колко - за „бунт”, колко - за въстание?

Сякаш никога не ги е имало изпокъсаните, гладните, навъсените, измършавелите от труд, загрубелите от жега и студ:

Може сред тях да е имало „мобилизирани” от организаторите на въстанието (дори да не е „първото антифашистко въстание в света”), насилствено включени или  случайно въвлечени, но това е (полувъоръжен) ропот, негодувание, социален гняв на бедни трудови хора, водени от „егоистичния” си интерес за по-добър живот! Така ще е - пише известният американски журналист и изтъкнат българист Рувим Маркъм, - „докато една шепа богати експлоатира масите за свои изгоди, комунисти и земеделци ще водят безпощадна борба против нея.”

Сякаш никога не ги е имало погромите и жертвите, мъртвите тела, окървавените трупове, застлали склонове, валози, пътища… Шлеповете по Дунав… 

Колко? 2000 въстанали или 20 000 са жертвите от „двете страни”?  5000  според легалното масонско списание „Полет”? 1200 според генерал Русев (5)? Или 30 000 според комунистическата историография, или 876 - според съвременната? 15 000 арестувани? Колко? „Колко” е идеологическата схоластика на „леви” и „десни”, на „сини” и „червени”; на победените, които стават победители, и на победителите, които стават победени…

Сякаш ги няма „жертвените клади” на  Асен Разцветников, „пролетния  вятър” на Никола Фурнаджиев, сякаш я няма баладата „Никодим” на Крум Кюлявков, септемврийската „ръж” на Ангел Каралийчев, „Септември” на Гео Милев, „Палачите” на Анри Барбюс, кървавото „Хоро” на Антон Страшимиров.

Какво е всичко това: ключови „художествени свидетелства” или художествена измислица? Реални ужасяващи сцени на мъчения или „барокови описания на изтезания и смърт”, чийто културноисторически първообраз е пренесен от турското робство?  Жертви на погрома и терора ли са победените или самите те са протагонисти на терор? Нимба ли е тяхната автентичност? „Митизираща реконструкция” на Септември 1923 или манипулативен градеж са тези „художествени свидетелства”? (6)

За митичния поп Андрей („велик, сюблимен, непостижим”) на Гео Милев също има „демит”: „Той, видите ли, съвсем не бил такъв, какъвто го описвал Гео Милев. Между „последния снаряд” и „телеграфния стълб”, които в поемата са слети, в разказа на Йордан Попов се разгръща един пикаресков (7) сюжет, в който героят бяга, крие се, намират го, иска хляб и в крайна сметка бива хванат.”(8) В демитизиращите „доказателства” се появява и още един компромат: някаква бабичка втъква в ръката на обесения свещеник стрък зелен лук, понеже го подозирала, че преди време Ј бил обрал зеленчуковата градина… Само че изпълнителят на „присъдата” - началникът на Врачан­ския гарнизон полковник Захов, поразен от мъжеството на Червения поп, ще отбележи в своите „служебни релации”: „Свещеник Андрей Игнатов умря със стоицизъм.”

…Но по законите за иронията на съдбата, с която историята си прави шеги без никакви угризения, командир на плененото от въстаниците оръдие (при второто превземане на град Фердинанд), до което се изправя поп Андрей, е… Никола Гешев, мобилизиран запасен подпоручик по време на септемврийските събития, бъдещият началник на Отделение А, което се бори с враговете на Царството и най-вече с нелегалната Комунистическа партия. Надали въстаниците („безимотни, неграмотни, профани”(9)) знаят, че плененият (за няколко дни) запасен подпоручик има марксически и социалистически увлечения, но забелязали голямата му прилика с Мусолини и научили за следването му в Италия, започват да му викат Дуче.

Макар че този факт не прави от септемврийските събития ‘23 „първото антифашистко въстание в света”, той просто дописва афоризма, че „Иронията на историята е по-дълга от историята на иронията”(10).

За радост все още никой нов „идеологически детектив” не е казал, че това е „маргинална литература” - носител на ценности за ограничени и отделни групи, които я поддържат, като я създават и четат. Самият факт, че някой прави „шокиращ прочит” на Септември ‘23 или създава „нова история” на това трагично събитие, означава, че то съществува в паметта („културноисторическа” или „частна”), без дори да се правят препратки към Другия Септември!  Все пак историческата памет няма нотариален акт за собственост!

Като казах „частна памет”, какво ще стане с разказаното от „моите” септемврийци от „Лопушанската дружина”:

„Присъдите - без съд - са в името на негово величество „Без право на обжалване” (!), но злодеите обичат  играта на жестокост. До Мария е баща й - попитали ги: кой да бъде пръв? Бащата молел: менe; дъщерята плачела: не, не него - мен… Глух ропот, някой се застъпил… играта свършила.”

Нов „частен” мит, „преразказ” на „хорото на Капанката” по Страшимиров ли е, или достоверен факт?

Ах, този Страшимиров, (уж) изрекъл: „Клаха народа така, както турчин не го е клал!” А е фалшификат! - казват след 85 години, защото комунистическата пропаганда наклонила на едната страна „везната на българската съвест”(11): „Нито тези, които подгавриха надеждите на народните маси и забегнаха, нито тези, които клаха народа си както и турчин не го е клал - нито едните, нито другите ще помислят за тълпите жени и деца, оставени на произвола пред зима.”

Това, за половините, е примамлив трик, но едната половина не отрича другата!

Другия идеологизиран образ на Септември 1923 г. обаче не отрича никой:

„Септемврийското въстание издълба такава дълбока кървава бразда между народните маси и фашистката диктатура, която с нищо вече не можеше да бъде запълнена.” (12). Tой е удобен за новите идеологически детективи само заради „кървавата бразда”, сякаш без него не би имало други бразди в новата история на българския народ.     

В неговия живот винаги е имало една народоделна линия: на победени, които стават победители, и на победители, които стават победени; на добри убийци и на лоши убийци, на русофили-русофоби, на минало-бъдеще, на ,,правилно”-,,неправилно”, на ляво-дясно, на бяло-червен терор (исторически трансформиран в синьо-червен).

От едната страна на „браздата” стоят цифрите на загиналите, убитите (без съд и присъда), осъдените, безследно изчезналите, репресираните („врагове”) от 1923 до 1944 година; от другата - цифрите на загиналите, убитите (без съд и присъда), безследно изчезналите, осъдените, репресираните („врагове”) след 1944 година… Но и за двете страни това е „цветът на нацията” (и сигурно е вярно!). От едната страна на „браздата” са концентрационните лагери Еникьой (Кръсто поле), Гонда вода, „Свети Кирик”, „Света Анастасия” , а от другата - Свети Врач, Куциян, Ножарево, лагер С (секретен), Белене, Ловеч…

Колко много „врагове на народа”! Но на кой народ? И на какъв език се заклеймяват неговите „врагове”?

На езика на възмездието, на езика на омразата, издигната до „национална кауза”, и до днес неистово воюващ с националния девиз „Съединението прави силата!” (пардон Eendracht maakt macht! (13))!

Няма друг език в тази страна, затова нека да го кажа на английски, защото победените, които стават победители, и победителите, които стават победени, винаги са го съзнавали:

„Who controls the past, controls the future. Who controls the present, controls thе past.”

И ако в общественото пространство се появи един проект за създаване на Институт за национална памет за престъпленията срещу българския народ, не мислете, че се е появил българският Франко, издигнал в Долината на падналите общ паметник на всички загинали - и на националисти, и на анархисти, и на социалисти, и на комунисти, и на монархисти.

Това е една нова бразда на разделението!

В българската история може да се появи само някой нов Франкенщайн!

*

Започнах този послепис с един ужасяващ факт: такова нещо - Септемврийско въстание - няма. Продължих с уговорката дори да не е „първото антифашистко въстание в света”. И много ми се иска да изложа аргументите на един от демитизаторите на българската история:

„Мимоходом искам да отбележа, че все гледахме да бъдем първи в световната история, та и Септемврийското въстание от 1923 г. бе обявено за първото антифашистко въстание в света. Никой не се и замисли, че така се сподобивахме с твърде съмнителната слава на първа фашистка държава в света. Щото и Мусолини в тази година още не бе взел твърдо цялата власт в Италия в свои ръце, а Хитлер още си пиеше пивото в мюнхенските бирарии.”(14).

След инфантилния аргумент „все гледахме да бъдем първи в световната история” звучи доста непрецизно, като за учен-историк, частта за Мусолини, изречена в хармония с тезата (иначе вярна) на постсоциалистическите историци, според които „за фашизъм може да се говори само там, където е налице цялостно изградена държавна организация от тоталитарен тип”.

И в този смисъл тогава България наистина не е „фашистка държава”, а и надпартийната формация „Народен сговор” (1921 г.), колкото и „Сговорът” да има прото-фашистка характеристика, колкото и в него да се проявяват определени фашистки идеи, все още неразвити в цялостна система. Но за Италия това очевидно не е така, след като още на 28 октомври 1922 г. ръководството на фашистката партия изпраща послание на Бенито Амилкаре Андреа Мусолини: „Днес започва новата история на родината. Фашизмът, станал държава, поема управлението, за да наложи на себе си и на народа дисциплина.” Пък и Дучето отговаря: „Ние победихме!”, без да предполага какъв прочит ще бъде направен след 84 години!

…Според мен един сериозен историк, защитаващ подобна теза, на всяка цена би трябвало да открие, че дори и Коминтернът не използва определението „фашизъм”, а „белогвардейското” правителство на узурпатора Ал. Цанков”(15).

Макар и не историк, ще се съглася с твърдението, че „аргумент за фашисткия характер на правителството на Ал. Цанков след 9 юни 1923 са неговите възгледи и действия в по-сетнешно време” (16). И особено след 1932 г., когато Цанковото „Народно социално движение” започва да ратува за силна „надпартийна власт”, за решаващата роля на „водача”, за активната намеса на държавата в стопанския и социалния живот, за намаляване ролята на парламента в държавното управление… И ако в България още през 1921 г. се появяват първите „фаши”, през 30-те години държавата вече бъка от авторитаристки и фашистки формации: Националсоциалистическата българска работническа партия (НСБРП), Съюзът на бойците (Съюз на българите фашисти), Българският народен съюз  „Кубрат”, Политическият кръг „Звено”, пронацистки и националистически организации в сянката на фашизма…

Затова едва ли някой може да ме разубеди, че ако Септемврийското въстание не е „първото антифашистко въстание в света”, то не е отчаян акт срещу настъпващия фашизъм!

Като исторически default!

*
Започнах този послепис с един ужасяващ факт: такова нещо - Септемврийско въстание - няма. И трябва да го завърша с друг: „Днес Септемврийското въстание от 1923 г. отсъства от културната памет. Изтласкано е не поради заплаха за държавността, както е през 30-те години, а защото на равнище научни и образователни стратегии лявата гузност и дясната гнусливост спрямо комунистическото минало са си стиснали щастливо ръцете. Спорни „места на паметта” не бива да има - а единствено безспорни са тракийските светилища. Изтривайки паметта за 1923 г. и всичко онова, което тази „кървава бразда” легитимира, ние превръщаме историята на българския XX век в разказ на идиот, изплют с много шум и ярост, но без капка смисъл.”(17)

Но колкото и да ми допадна фразата за „лявата гузност и дясната гнусливост”, изтръпнах (страхът на манипулирания, който сам съзнателно и несъзнателно също е манипулирал), когато прочетох продължението:

„Забравата, наложена върху Септемврийското въстание, е несъзнателен опит социализмът да бъде „нормализиран”, т.е. да бъде вкаран в поредица от исторически епохи, към които подхождаме така, сякаш сме в магазин за туристически сувенири - знанието за тях се е трансформирало в образ, който можем да отнесем вкъщи, без това да ни ангажира с нещо. Битак в битови кукли и бюстчета на Сталин…”

За миг си помислих, че и аз с „моята” „Лопушанска дружина” съм част от този процес, предлагайки в магазина на историята кукли и бюстчета…

2010 г.

—————————–

1 В интерес на истината, година след този очерк (1973) е създаден 15-минутният документален филм „Лопушанската музика” (режисьор Георги Стоев, сценарист Иван Харалампиев, оператор Веселин Донов), но за жалост днес той присъства само като заглавие в The Internet Movie Database. Великолепният игрален филм „Вятърът на оголената луна” на Иван Младенов (макар и епизодично) ни връща към замлъкналата едновре­мешна духова музика.

2 Разговор на Явор Дачков със Стефан Гамизов, излъчен в предаването „Сутрин в седем”, 2 декември 2008 г., ТВ7.

3 Според сполучливите определения на Галя Горанова („Изгамизване до дупка”, в. „Сега”), Албена Йовкова („Тайнственият господин Гамизов”, в. „Новинар”), както и публикации в  „24 часа”, „Труд”, (2008 г.), Blog.bg, 2010 г.

4 Към 31 декември 1920 г. населението на България е 4 846 971 души, от които 2 420 484 мъже.

5 Генерал Иван Русев - вътрешен министър в двете правителства на Демократическия сговор на Александър Цанков. Той е сред основните организатори на Деветоюнския преврат през 1923 и играе важна роля за потушаването на Септемврийското въстание, както и в последвалите репресии срещу левицата.

6 По Бойко Пенчев („Септември ‘23: идеология на паметта”) и по Елка Димитрова („Покрай паметта и забравата за едно въстание”, в. „Култура”, 2007 г.).

7 С характерно пародийно, карнавално и гротескно начало.

8 По проф. Филип Панайотов, „Да помним или да забравим Септември ‘23″, Размишления по повод постмодерния дискурс  за Септемврийското въстание, сп. „Пламък”, 2007 г.

9 По Гео Милев, поемата „Септември”.

10 Стоян Стоянов, „Иносказания”, изд. „Фльорир”, 1995 г.

11 Според оценката на Владимир Василев, български литературен и театра­лен критик (1883-1963) за Антон Страшимиров.

12 „Отворено писмо” на Георги Димитров и Васил Коларов, бр. 1 на „Работнически вестник”, октомври 1923 г.

13 Националният девиз на Белгия, изписан на фламандски.

14 По „12 мита в българската история”, Божидар Димитров.

15 Из „Възвание към българския трудов народ”, разширен пленум на Изпълнителния комитет на Комунистическия интернационал, 12-23 юни 1923 г.

16 По Кирил Чуканов, „23 септември във в-к „Работническо дело”.

17 Бойко Пенчев, „Септември ‘23: идеология на паметта”. Бойко Пенчев (1968) е автор на литературоведски книги и стихосбирки. Доцент по литература в СУ „Св. Климент Охридски”, редактор в „Литературен вестник”, колумнист във в. „Дневник”.