ХРИСТО БОТЕВ НЕ ОСТАВЯ КРЪВНИ НАСЛЕДНИЦИ

Станислав Велчев

Целта ми в тази книга не е да доказвам, че Христо Ботев не е оставил наследници по кръвна линия, тъй като това са го сторили видните ботеведи проф. Стефан Каракостов и историчката Атанаска Петкова още във втората половина на миналия век. А да дам отпор на самообявилия се за негов потомък Боян Боянов Брънчев, преименувал се в Боян Боянов Ботйов, спекулирайки с името и рода на великия поет-революционер.

И С Т И Н А Т А

В двата си тома “Ботев в спомените на съвременниците си”, издадени от “Профиздат” през 1977 г., Стефан Каракостов не е пропуснал да зачекне и темата за кръвното родство. Прави го и за втори път през 1980 г., във вестник “Литературен фронт” в броя му от 24 юлий със статията си “Христо Ботев няма кръвни наследници”. Написана е по повод писмо на читател, който се възмущава от интервю, със снимка, дадено на в. “Отечествен зов”- Враца, от “правнук на генерал Кирил Ботев”.

“Аз съм литератор и ето,че останах…като ударен от гръм - пише той. Моля ви да вземете отношение по този въпрос, като се поместят мнения на компетентни хора. С уважение: Димитър Костов,учител по литература във Враца.»

Този път Стефан Каракостов е далече по-остър и обстоятелствен, след като вижда, че Венета и Боян Брънчеви са станали по-нагли в претенциите си за кръвно родство с Христо Ботев. “Въпросът за наследниците по кръвна линия на Христо Ботев - пише авторът - е съвсем ясен - след героичната смърт на най-малкия му брат Боян през 1885 г., на Стефан Ботев през 1890г., на дъщерята на Христо Ботев - Иванка, през 1906 г.и на баба Иванка Ботьо Петкова през 1911 г., жив от семейството на Ботеви остава само генерал Кирил Ботев, починал през 1944 г. Във в.”Поглед”от 8 януари 1979 г. - продължава той,дъщерята на осиновения син на Кирил Ботев - Христо Кирилов - Венета Брънчева обяви, че имало оставено “родословно дърво”, съхранено още от дядо Кирил и допълнено /!/ от нас,наследниците”. Понеже бе известно,че генерал Кирил Ботев има осиновен син, у мен възникна въпросът - защо не се публикува това родословно дърво, както е оставено от автора му, а се допълва при наличността , че няма жив с кръвна връзка с потомците на Христо Ботев? В литературата до този момент не са споменавани никакви преки наследници и потомци на Ботев освен опитите на Венета Брънчева да изкара себе си и сина си за наследници с кръвна връзка. Връх на това неприятно положение с цел на мистификация се стигна със статията на Боян Брънчев във врачанския вестник “Отечечествен зов” от 4 януари 1080 г. Той публикува “семейни спомени”, които всъщност са преразказ на добре известното вече от Захари Стоянов и Стоян Заимов. В тези спомени няма нищо ново,дори не се позовава на известните спомени на самия Кирил Ботев, разказани пред Христо Бръзицов и Коста Георгиев още в 30-те години.

У читателите с право възниква въпросът, какви безспорни аргументи съществуват Венета и Боян Брънчеви да се наричат кръвни наследници на великия Христо Ботев и имат ли право да спекулират с паметта на поета-революционер?

Люба Лазарова Саулска, която гледа дълги години стария и болен генерал Кирил Ботев заедно със сина си Йордан Ангелов Немски, знаят добре, че има осиновяване на племенника на Мария Оли. Майката на Немски - Саулска - е видяла кръщелното свидетелство - белгийско, - на което осиновеният Христо Кирилов Ботев фигурира като Ноел Шарл. Генерал Ботев е бил толкова благодарен на Саулска и нейния син,че в завещанието си оставил един етаж от къщата си на тази жена.За това се води дело 63/1948г. и тя спечелва  делото. През 1957 г. съдебен състав й признава правата на “домашна помощница, готвачка и болногледачка в дома на генерал Кирил Ботев”. В съда по завещанието Сеулска заявява в лицето на осиновения Христо Кирилов Ботев, че е осиноен.

Как е станало осиновяването: първо от акта за смъртта на женатана генерал Кирил Ботев № 292, препис от 11 юни 1979 г. от Ленински рай-съвет, се вижда, че тя е починала на 30 януари 1935 г., родена на 1 ноември 1852 г. в Шарл Лероа - Белгия - и преживяла с Кирил Ботев 49 години брачен живот. Значи Кирил Ботев и Мария Оли Шарл са се венчали в 1886 г. Цели пет години нямат деца и Кирил Ботев прави опит да осинови в Калофер Въла Минчева, която е оставила своите спомени,записани в Калоферския музей на Христо Ботев. Момичито не било малко,разплаква се и се връща при родителите си. Тогава, през 1890 г., пристига сестрата на Мария Оли Шарл и дава за осиновяване своя син, белгийския гражданин Ноел Шарл, и той става с кръщелно свидетелство Христо Кирилов Ботев,обявен за рожден син на Кирил и Мария Оли. Това твърдят редица съвременници и по този повод Калоферският музей на Христо Ботев с помощта на Иван Винаров предприе обширна анкета, която се съхранява в музея. От тази анкета се вижда, че самият Христо Кирилов Ботев не е криел, че е осиновен.

След осиновяването Христо Кирилов Ботев живее при баща си до 1919г., когато се оженва за дъщерята на генерал Марков - Надежда - и отива да живее в дома на генерала на ул.”Велико Търново” № 1. Там живее до смъртта на генерал Кирил Ботев.

Далеч преди 9 юни 1923 г. напуща армията като гвардейски офицер и става канцлер в персийската легация /архив на Министерството на външните работи, ф.176, опис 14, ед.530, дело № 1 от 1923 г., издадено му удостоверение от 23 април 1923 г № 1095/.

Христо Кирилов Ботев има акт за венчаване № /807/1919 г. при свидетел Петър Марков - район “Васил Левски”, т. 170, с. 263. В тази партида са записани Христо, жена му Надежда и дъщеря му Мария. До ден днешен името Мария не е поправено в акта за рождението № 1468 от 21 април 1921 г. С църковно кръщелно свидетелство Мария се прекръства във Венета, но това не е отразено в общинската партида. При пребряването пез 1935 г. е вече записана “внучка Венета Хр.Ботева” - внучка на генерал Марков, и тя живее при генерал Марков до смъртта на генерал Кирил Ботев.

От справката,която направих в архива на Министерството на вътрешните работи /отговор с писмо 4 - 318 от 28 февруари 1980 г./ се вижда, че генерал Кирил Ботев не е имал родени деца, а е осиновил син от белгийско гражданство - т.е. Ноел Шарл”.

С появяването на тази публикация, можеше да се очаква, че ще престанат по-нататъшните напъни да се самодоказват за кръвни наследници на Христо Ботев. Но не така са мислили Венета и Боян Брънчеви. Те само изчакват десетина години, до идването на демокрацията, за да се захванат отново с фалшифицираното си родословно дърво. Което всъщност генерира цялата несъстоятелност на твърдението за онаследяването.

Но за тях то се явява спасителен пояс. Пък и техният критик, който в онези години застава на пътя им, се оказва,че вече не е измежду живите, което силно ги окуражава.

Инсценировката се е състояла в Калофер на 25 декември 1991 г. Изненадващо нейни “организатори” са Българско генеаложко дружество “Родознание”, Национален музей - кораб “Радецки”, Общобългарски комитет “Васил Левски”!

Като предтекст е използвана 114-тата годишнина от рождението на Христо Ботев. Няма информация при какъв ред е преминало това родово четене, но Библиотека “Родови четения” е издала книжка 1/1992 г. в която са поместени всички материали от разискванията по темата “Родове на Христо Ботев и неговите сподвижници”. Включени са общо към двадесет доклада и съобщения, водещи сред които са докладите: “Ботевото родословно дърво” и “Родословието на генерал Кирил Ботйов” с автори Атанаска Петкова и Боян Ботйов. Следват “За Никола Симов - Куруто и рода му”, “Родът на Стефанаки Савов”, представен от Стефан Савов, /председател на Народното събрание по същото време/, “Сава Катрафилов и неговият род”, “Хаджи Костадин поп хаджи Димитров хаджи Костов от Сливен и неговият род”, “Братът на Васил Левски - четник при Ботев”, “Киро Тулешков от Дряново” от Сашка Георгиева, жена на Боян Ботйов, “Патила и родословие на Стоян Тодоров. Четник и опълченец от Йото Братинов и т.н.

Съставители и редактори са акад. Веселин Хаджиниколов, Лазар Георгиев, Екатерина Захариева. Уводната бележка е от акад. Веселин Хаджиниколов. “…Материалите, които тук в тази скромна книжка се предлагат на на любознателните читатели…се печатат в почти същия вид, в който са изнесени, като допълнително са подобрени и редактирани съвсем леко” - уверява ни авторът й. Може да му се вярва на академика. Но не това е най-същественото в случая. В уводната си бележка в третия абзац той подчертава следното: “Родови четения се организираха за първи път в нашата страна ще преди няколко години от генеалозите в гр. Смолян и се посветиха на известни родове от Средните Родопи, между които най-енергични изследователи изпъкнаха сред потомците на Куклевия род. От тогава и до днес се устроиха няколко родопски родови четения, които доказаха и показаха предимствата на тази интересна форма на генеаложка дейност. После родови четения се състояха по случай годишнини от рождението на титаните на нашия исторически живот Васил Левски и Христо Ботев в техните родни места… Питам се какво е наложило второто прицелване в Калофер?

Оттук и подозрението за манипулация. Жалкото е, че Българско генеаложко дружество “Родознание” се е поддало на подобни внушения и става съучастник на едни болни амбиции. Защото каквито и мотиви да се изтъкват колко полезни и необходими са тези родови четения съмнението за съпричастие си остава. Не е изненада и това, че диригентската палка се оказва в ръцете на Боян Ботйов.

Не са нужни кой знае какви доказателства. Достатъчно е само това, че Калоферският исторически музей “Христо Ботев” не се оказва сред организаторите на родовото четене. А в него се съхраняват важни документи, свързани с разискваната тема. Невключването му подсказва, Че това не е нищо друго, освен отмъщение на неговите историци, заради заетата от тях позиция, че техният велик съгражданин не е оставил наследници по кръвна линия.

Тази теза упорито се поддържа и сега от историчката Атанаска Петкова. Единствено тя на родовото четене в Калофер влиза в остър спор с Боян Ботйов. Поддържа я и сега. Потвърди го на състоялата се наскоро среща с нея в Историческия музей в Клисура, на който е уредник, тя отново потвърждава, че генерал Кирил Ботев не оставя кръвни наследници. Позволявам си да включа,изнесения от нея доклад за

БОТЕВОТО РОДОСЛОВНО ДЪРВО:

Интересът към необикновената личност на Христо Ботев датира още приживе на поета, издига го на най-високите върхове сред българската емиграция. И това е съвсем естествено. Та нали именно за него съвременникът и биографът му Захари Стоянов ще възкликне: “Той бе роден да прави епохи…”. Още повече, че самият Христо Ботев се ражда в началото на една епохална година - 1848, годината, която разтърсва Европа, събаря величия, руши империи.

Няколко поколения силни по дух българи от три горди селища под стряхата на Балкана - Сопот, Карлово и Калофер. Кръстосвали житейските си пътища,смесвали буйната си кръв преди да дойде оная Коледна нощ, онова Рождество Христово, което за всеки българин, без ни най-малък намек за богохулство има и друго измерение - Рождество Христо Ботево… Най-ранните Ботеви предци откриваме преди двесте години в Карлово по бащина линия. Първото ни известно име е на родения през 1769 г. поп Атанас Христов.съпругата му Мария е също карловка. Знаят се имената на тримата им сина: Ганко - най-големият - познат по-късно като Хаджи Ганко, става глава на многолюдно семейство. Жена му Ана, също карловка, го дарява със седем деца - Атанас, Тачо, Митко и Брайко станал по-късно свещеник, са синовете му, а Лала, Нона и Мария - дъщерите.

Вторият син Тачо поема пътя на баща си. Младата му попадия е карловката Гена, а техните деца са трите момичета - Елена, Мина и Дана.

Гордостта на бащата е единственият син, кръстен на дядото - Атанас.

Третият син на поп Атанас - Петко, е единственият истински родоначалник на Ботевия род. Роден е през 1789 г. в Карлово. Оправен и предприемчив, той се занимава,както повечето карловци, с бояджийство и гайтанджийство. Имал е малка кръчма до сами Бяла река при Араповския мост. Това му дава възможност да изгради свой дом в Табашката махала /къщата е многократно реставрирана, къде повече,къде по-малко сполучливо и днес се гуши близо до центъра на Карлово със залостени врати./.

Скромната и по размери, и по наредба Петкова къща не е пречка в нея да влезе млада невеста от знатно потекло - Ана Нектариева от Сопот. Родът й е известен не само в Гьопса, но и в целия Пловдивски санджак. Неин брат е прочутият със своята благотворителност отец Кирил Нектариев. Като протосингел и архирейски наместник в Пазарджик той работи неуморно за възраждане на блгарите, а при смъртта си на 16 септември 1870 г. завещава не малко средства на училища,църкви и манастири в Карлово, Сопот, Пловдив и Калофер

Едната му сестра Екатерина Нектариева сава неомъжена и завършва жизнения си път като монахиня  в Горния женски метох в Калофер. Другата - Мария, има по-щастлива съдба. Тя се омъжва за Тодор Христов Пулиев и му ражда пет деца:трима сина - Христо, Никола и Иван, и две дъщери - Евдокия и Елисавета. По-глямата от тях Евдокия е омъжва за карловеца Георги Недев. От този брак се раждат пет деца, но три от тях умират в ранна детска възраст. Останалите двама братя са достатъчни, за да увеквичат рода си: Евлоги и Христо Георгиеви. Всеизвестна е тяхната благотворителност и значителна политическа дейност. Само нашата Алма Матер - Софийският университет, построен с техни средства, да бяха оставили след себе си, заслужавати паметниците пред вратите й, и всенародната признателност. Не са имали повод двамата мастити братя да не се гордеят с родството си с своя първи братовчед Ботьо Петков.

Ботьо Петков е роден през 1815 г. в Калофер, в бащния си дом в Табашката махала, расте между трите си сестри. Само една от тях - Печовица  - по-късно се омъжва и живее в Карлово. За другата - Христина, сведенията са, че била монахиня в Долния женски метох в Калофер. Третата -  Лала - била силно привързана към брат си и го последвала в Калофер, където умира доста преди него.

Начална грамотност Ботьо Петков получава в килиите на черквата “Св.Богородица”, а след 1828 г. постъпва в елино-греческата школа на Райно Попович. Няма конкретни данни да е учил в Пловдив. Мнението на няколцина уважавани автори се основава само на обстоятелството, че Ботьо Петков  през 1837 г.е спомоществувател от Пловдив. Няколко други факти потвърждават обаче, че през въпросната година той е бил в родния си град. Още тогава калоферци го харесали заради сладкогласното му пеене и го поканили за учител на мястото на Неофит Бозвели. Само за една година младият даскал показал и други качества, та решили да го изпратят да се учи в Одеса на издръжка на общината. Престоял там по-малко от две години, без да завърши курса на обучение, но успял да се нареди между трите българчета, “отличаващи се с твърде добри способности. Прилежнието му е ревностно,поведението доволно, честно и скромно”.

Завръщането на Ботьо Петков в Калофер и близо четвъртвековното му учителстване тук е цяла епоха в просветното дело и нарежда името му между имената на най-известните педагози през Възраждането. Нещо повече, Ботьо Петков не е само учител, а и известен книжовник, радетел за изграждането на самобитна българска култура, за приобщаването й към общославянската култура.Обичан и уважаван, той бил восновата на всички обществени начинания. Речта му била гръмка, къса, пламенна, убедителна, възпламенявала духовете,защото той твърдо вярвал в това, което прповядвал,делата му напълно се съгласували с думите му. Още преди времето, когато първородният му син с преклонение пише за него: “баща ми… ми е по-горен от баща”, един друг съвременник - тогавашният  поддаскал и бъдещ патриарх на бъларската литература Иван Вазов, ще го запомни и опише с майсторското си перо: “Висок, снажен, почти колос, какъвто беше и знаменитият му син, стар и грохнал вече, но бодър духом и с ведър ум, той внушаваше неволно уважение. Голмото му въздълго кокалносеше строгия печат на тежък труженически живот и грижи. Аз и сега го  гледам във въображението си като ходи замислен из училищния двор с бавен и тежък ход, с бяло шаячно сако и широки панталони, които се манта-реха по пусталите му крака. Виждам го и в часове на духвен подем в тържествени дни, когато пред хилядното множество държеше с младежки чар  пламенни речи с глас еклив, трепетен от вълнение…”.

Такъв го вижда Вазов в 1866 г. три години преди смъртта му. А двадесет години по-рано,уредил училището по-най нов образец, събудил ламтежа на калоферци към просвета”, тридесетгодишният Ботьо Петков се замисля и решава да въведе невеста в черквата “Света Богородица”. Неговата избраница е Иванка , млада, почти още момиче, но както я оценява Найден Геров “хубава като калоферка”. Тя израства в многодетнотното семейство на Стайко Дрянков и Тота Бурмова, между трима братя и две сестри. Двама от братята й Мирчо и Стойко твърде рано се заселват в Кишинев и променят фамилното си име на Топалови. По-голямата сестра Мария се омъжва в Калофер за Христо Бельотов. Наскоро след сватбата умира майка й Тота, а баща й след 1861 г. също отива в Кишинев при двамата си сина.

Третият от тях - Генко - остава в Калофер,като запазва фамилията Дрянкови. Свързва живота си с Гена Първова, която го даравя с дъщеря, кръстена на баба си Гена, която е бъдещата снаха на Александър Стамболийски - омъжва се за сина му Асен. Синът на Генко Дрянков - Крум - се преселва след Освобождението в София и поддържа близка връзка с възрастната си леля Иванка.

Най-малката от децата на Стайко Дрянков - Лала - се омъжва в Калофер за Вълко Рашков. Известно време младото семейство живее в бащината къща на Лала,а след това се преселва в Пловдив.

Животът на Ботевата майка Иванка Стайкова Дрянкова започва в 1830 г. Приетата 1823 година на раждане, изписана на надгробната плоча поддържана от малцина автори, считаме за неприемлива. Всички съременници описват Ботевата съпруга като твърде млада, какват е била в действителност тя през 1846 г. - шестнадесетгодишна. По въпрса за името й, макар наложило се като Иванка, то фигурира документално само на две места. В по-голямата част от достигналите до нас документи е Ивана. И самата тя с достойнство се подписва “Ивана учител Ботева”. Що се отнася до годината, в която Ивана свързва живота си с най-учения и уважаван мъж на Калофер, тя е докуменирана и не се нуждае от коментар - края на 1845 г.

Бракът им продължава двадесет и три години до смъртта на Ботьо Петков - 29 август 1869 г. Запазено е приятелско писмо на Ботьо Петков, в което той споделя радостта си от щастливия брак: “Аз съм благополучен и щастлив,защото взех една българка, която нищо друго не знае, освен да ме люби смирено и да ме слуша. У мен сиромашия до колене, но съм щастлив…”

Щастието се затвърждава, когато у даскалботьовия дом се залюляват люлките девет пъти. Тъй като и други автори ще засегнат въпросите на Ботевите братя и сестри, аз само ще щрихирам жизнения им път.

Ана е най-голямата от дъщерите. Родена е през 1850 г. Омъжва се за каловереца Христо Груев. Умира през 1867 г. при раждането на сина си Тодор. Много по-късно умира и детето.

Петко е роден през 1852 г. Като юноша е прикован от тежка болест на легло и след осем години боледуване, едва двадесетгодишен, смъртта го отнася.

Стефан е четвъртото дете. Роден е на 18 септември 1854 г.в Калофер. Завършва тукашното класно мъжко училищ,една година мизерства в Табор,където заоболява от туберколоза - тя го отнася в гроба през 1090 г. По това време е директор на областната библиотека в Пловдив. Най-щастлива е съдбата на четвъртия даскал Ботев син Кирил - роден през 1856 г. Обучението му е богато и разнообразно:мъжкото класно училище в Калофер, одринската католическа гимназия,военното училище в София, военната академия в Брюксел. Участник е в знаменитата чета на своя брат. Заточеник в Диарбекир. Радва се на почит и уважение в освободена България и умира на преклонна възраст на 6 февруари 1944 г. без да остави кръвно потомство.

Трите деца, родени в семейство Ботеви след Кирил, са: Тота - 1859 година и двамата Геньовци в 1861 г. 1863 г, които умират в ранна възраст.

Последното дете, девето в семейството, е Боян - 1866 г. През 1875- 1875 - 1876 г. е в Букурещ, където е големият му блат Христо, и това бележи съдбата му. По време на Сръбско-българската война, неуспял още да завърши военното училище, той командва рота. В сражение на 7 ноември 1885 г. показва чудеса от храброст,а след два дни умира от раните си едва 19-годишен.

В необикновената биография на първородния даскал Ботьов син Христо има един няколкомесечен период, когато той учителства в българското училище в Букурещ. В топлите есенни следобеди на 1874 г. той има възможност всекидневно да вижда племенницата на владиката Венета, която не остава безразлична под огнения му поглед.

Потеклото си Венета води от Велико Търново. По майчина линия пръв и известен ни е дядото й, един от най-заможните търновски кожухари Пенчо Рашев. От брака с Иванка Кермекчиева,сестра на известния благодетел Петър Кермекчиев, се раждат четири деца - две момичета и две момчета. Еиният от синовета Панайот, роден 1807 г. е бъдещият владика Панарет Рашев, починал в 1887 г. Жизненият път на втория син Тодор е по-кртък и завършва някъде в края на 40-те години.От сестрите по-голямата Юза  се омъжва за Димитър Москов, а Кица - за заможния търговец Стоян Минчев Везиров. В семейство Везирови израстват четири деца - един син и три дъщери. Синът е известният по-късно Кируш Рашев. От сестрите по-голямата е Мариола, омъжена за Хаджи Димитър Хаджистанев, а най-малката е Анастасия.

Между сестрите е родената през 1847 г. Венета. Въпреки възможностите на семействотото,тя не посещава училище и през 1864 г. едва 17-годишна, не по свой избор, е омъжена за Дончо Стефанов Петков.” Прибран човек, не се губи по механите като другите мъже” - надделява мнението на родителите на Венета. И наистна младият съпруг-сарафин, отдаден изцяло на занаята си, печели дбре, но в къщи се държал по ориенталски и често проявявал “гръмливия си характер”.

Раждането на малкия Димитър на 16 февруари 1865 г. не  променило тягостната обстановка у дома. В края на 1868 г. Венета взема 3-годишния си син и поема към Букурещ, търсейки подслон при зможния си вуйчо-владика. Шест години по-късно във владишкия дом, където се намира и българското училище, става съдбоносната среща на Венета с Христо Ботев. Много хули и огурчения е трябвало да понесе младата жена,но нищо не било в състояние да я спре. Послушала гласа на сърцето си, тя прекрачва прага на Ботевата бедна квартира на ул. “Щербан вада” № 17. Тук станала и сватбата, по хъшовски - без поп, без камбани, без църковен обряд. Кумува приятелят и съгражданин на младоженеца   д-р Георги Странски.

В продължение на една година бедният дом на младото семейство се оглася от игрите и леките стъпки на доведения Венетин син Димитър, към когото Ботев храни най-топли чувства. От своя страна детето обожава новия си баща. В освободена България с усилията на майка си Димитър получава високо образование и е известен като способен учител по френски език във Видин и София. Умира на 27 ноември 1935 г. в столицата, като две гдини преди това предава в Народната библиотека прощалното Ботево писмо,в което фигурира и неговото име. От брака си с Мария Въгленова той има две деца - Венета, родена на 7 декември 1903 г, и Георги - на 2 февруари  1915 г. Двадесет дни след раждането на сина си младата майка умира от родилна треска и оставя грижите за децата на свекърва си.

Днес внуците на Венета - Венета Божинова и д-р Георги Рашев живеят в София.

В забележтелното писмо на Христо Ботев до Т. Пеев от 12 февруари 1876 г., наред с размислите за съдбините на отечеството се прокарва и една скрита мъжка гордост, известявайки приятеля си,че наследникът му “скоро ще да се яви на бял свят”. Ботев добавя: “Видиш ли в редовете на човечеството аз няма да оставя празно място”. Вместо очаквания син на 12 април 1876 г. /в един часа след обяд/ се ражда дъщеря. Малко време остава  на бащата да се радва на дъщеря си. На 13 май, два дни преди да тръгне към своя “Радецки”, той отива в съдилището “Илфов” и заявява, че му се е родила дъщеря. Кръстник става д-р Странски, който й дава името Иванка - отново без ритуал, без купел и кръст. Известна е трогателната раздяла на войводата със семейството му, а последният израз на бащината  любов е в лаконичния край на прощалното писмо: “Гледай Иванка и помни любещия те Христа”.

И двата завета на своя съпруг Венета изпълнява с достойнство. Обучението на Иванка преминава през прочути учебни заведения: пансиона на мадам Брюк в Букурещ, а после шест месеца в католическия пансион във Виена със стипендия, отпусната лично от Фердинанд. С неимоверни усилия Венета осигурява издръжката на дъщеря си,за да продължи образованието си в Женева - отначало в тамошното девическо училище,което завършва в 1895 г.с отличен успех,а след едногодишно учителстване в Търново, през 1896 г.постъпва в Женевския универиситет, където следва социални науки. През 1899 г. тя завършва университета с титлата “лисанс” и се завръща във Велико Търново. Проникната от идеите на своя баща, тя се посвещава на учителската професия. Прилича и на баща си и физически - с изящни черти, високо чело, големи очи и строен ръст.

В същото време  необикновено скромна, жизнерадостна и общителна. Такава е среща за първи път в 1900 г. д-р Стоян Христов. Завършил финанси в Белгия, където получава и докторат, той работи известно време като началник на Видинския клон на Българска земеделска банка, където се запознава с Иванка. Дългогодишното им приятелство постепенно преминава във взаимна любов и завършва с брак през януари 1906 г. Щастието на младоженците е краткотрайно. Няколко месеца по-късно след мъчително боледуване, последвано от неуспешна операция, Иванка умира на 7 ноември 1906 г. в София, едва тридесетгодишна.

До последния си ден подпомогната активно от своя съпруг, заедно с Иван Клинчаров Иванка Ботева “хвърля всички сили,голямата си енергия и култура, своята чиста обич и дълбока почит към делото и подвига на своя безсмъртен баща”, за да издаде цялостното творчество на Христо Ботев. Това първо по рода си издание излиза година след смъртта на Иванка Ботева.

Винаги, когато говоря за Ботевия род в съзнанието ми изниква асоцияция за висока безводна планина с един - единствен горд дъб на върха. Той е с длбоки корени,с мощни, но обгорели клони, с неразтворени пъпки. Щастие за нацията ни е, че Ботев няма гроб. Той има връх, носещ неговото име. Самият той е недостижим връх. И не сянка, а упование трябва да търсим всички ние, които сме под него.

Така завършва Атанаска Петкова.

А ето какво поднася в доклада си Боян Ботйов:

РОДОСЛОВИЕТО НА ГЕНЕРАЛ КИРИЛ БОТЙОВ

От рода на Кирил Ботйов до днес са известни девет поколения - шест от тях са отразени в оригиналното родословно дърво, съставено от генерал Ботйов през 1925 г. В семейството ни се знае, че прадядото на Ботйо Петков се е казвал Христо, но тъй като липсват биогафични данни за него, то и поколенията, които броим, са девет, а не десет. Ботйовият род вече е на двеста шейсет и две години. Първият човек, за когото разполагаме със сведения от този род, е поп Атанас Христов от Карлово. Роден е през 1759 г. Със съпругата си от същия град имат трима сина и една дъщеря - Лала, която не се омъжва.

Първият наследник е Генко - той става хаджия и се оженва за съгражданката си Ана. Имат седем деца - четири момчета и три момичета. Правнучките са братоведки с Васил Левски и Иван Вазов.

Вторият син Тачо става свещеник като баща си, оженва се за карловката Гена и им се раждат четири деца - три момичета и едно момче.

Третият син Петко, роден през 1789 г. бил занаятчия - гайтанджия чието производство на тъкани, платове и гайтани намирало добър прием в Близкия изток. Известно време държал кръчма в Табашката махала,населена предимно с турци. Пред кръчмата имало красива каменна чешма с два чучура, а в двора растял огромен кестен. Петко се оженва за сопотчанката Ана Нектариева, от чийто брак е известният протосингел Кирил Нектариев, голям благодетел от Сопот, играл немалка роля във възпитанието и издръжката на своите племенници. От брака на Петко Христов и Ана Нектариева се раждат две момичета - Мария и Ана, и през 1815 г. син - Ботйо Петнов, баща на девет деца от брака си с Иванка Стайкова Дрянкова.

*   *   *

Кирил Ботйов Петков е петото дете и четвъртият син на Иванка и Ботйо Петкови. Роден е на 20 април 1856 г. в Калофер. Учи в класното училище, където освен даскал Ботйо учители са му Иван Чунчев и Димитър Фингов. Под влиянието на брат си Христо Ботйов Кирил заедно със съучениците си Димитър Тончев и Димитър Попов започва да редактира ръкописни вестници “Око”, “Искра” 4 “Бръмбар”, в които помества предимно сатири срещу властта, чорбаджийте и лошите нрави. Кирил Ботйов написал и една комедия, в която критикува реда в градския женски манастир. Още като ученик на Кирил било позволено да държи реч за значението на деня на Кирил и Методи.

След завършването на местното училище, поради тежкото материално положение на семействто, Кирил става учител в Пазарджишкото село Белоо. За да увеличи доходите си започва да подвързва книги. В Белово учителсттва през учебната 1872-1873 г., след което заминава за Одрин, решен да постъпи в българо-католическата гимназия. Там учи през 1873-1874г., като усвоява говоримия френски език. След година напуска гимназията. Причина затова са домогванията на някои учители-калугери да пивлекат в лоното на католицизма ученици. В знак на протест Кирил и неговите другари подпалват училището, но огънят не причинява особена вреда, а виновниците, останали неоткрити, постепенно под различни предлози напускат гимназията.

Минавайки през Калофер, Кирил Ботйов отива във Влашко при брат си Христо, като възнамерява да замине за Болград и да продължи образованието си. Той нси солидна препоръка от чичо си Найден Геров до българското настоятелство за приемането му в Болградската гимназия. Тук трябва да се отбележи родствената връзка на семейство Ботйови с Найден Геров - неговата съпруга Мария е внучка на лелята на Ботйо Петков Мария  Т. Пулиева.

Под закрилата на брат си Христо Кирил прекарва почти две години в Букурещ. Там усвоява печетарството и румънскя язик и усъвършенствува пдвързваческия занаят. Христо Ботйов се противопоставя на обещанието след завършването на Българската гимназия Кирил да стане свещеникобещание дадено на Н. Геров, и го взема при себе си в печатницата. В нея живеят двамата братя. Често тук нощуват и много емигранти. Така Кирил Ботйов се запознава и сприятелява с много българи и другари на брат му като Димитър Тодоров-Димитрото, Стефан Стамболов, Никола Обретенов, Васил Маринов и други, с някои от които дружбата му продължава до дълбоки старини. По желание на брат си Христо, през третата година от престоя си в Румъния Кирил учителствува  в българското училище в Гюргево. Добре запознат с революционните работи,на него му е възложена задачата да разпространява и вестниците на брат си,да организира емигрантите. В Гюргево българите усилено се подготвяли да изпълнят дълга си към отечествто с оръжие в ръка. Инструкор им става Никола Славков, който ги обучава в стрелба.

През пролетта на 1876 г., когато Христо Ботев се подготвя да участва в чета,в Букорещ пристига Кирил, който се записва между първите четници. Името му фигурира в тефтерчето на брат му. Тогава Кирил подава следната телграма до Янко Ангелов, съратник на Ботйов: “Ангелов. Българското училище Гюргево. Утре ида с потребите си. Отговори ми ще дойдеш ли в Букрещ. Ще заминеш /ли/ другаде кога?

Кирил Ботйов се снабдява от русенеца Иван Стоянов, търговец и банкер в Гюргево, с комплект каларашка униформа и сабя.

На 15 май 1876 от Букорещ Христо телеграфира на брат си: “земи си всичките неща и ела по-скоро. Вземи от Димитрови Симидовото рисуване. Чакам те утре.”.

Не е установено защо Кирил е извикан в Букурещ и дали не е във връзка с млбите на майка му да не заминава, както пише Захари Стоянов. Възможно е Христо да е искал да срещне брат си Кирил с баба Иванка и да реши какво да прави. Но Кирил не бил открит в Гюргево, защото по-рано заминал за Турно Магурели. Той водел девет сливненци от четата на Стоил Войвода. Кирил Ботйов и Никола Войновски били извикани от префекта на града, който поискал обяснение за пребиваването им там, но тъй като и префектът се оказал българин, не се стигнало до усложнения.

След освобождението Кирил Ботйов е изяснил една подробност, свързана с четата, дълго време неизвестна дотогава. Когато параходът “Радецки” стигнал Оряхово,там чакали двама врачани - Стефанаки Савов и Сава Петров, за да предупредят четниците да не навлизат в България, защото нищо не било подготвено. Това е известно, а ето разказаното от Кирил Ботйов: Христо Ботйов изказал мнение при създалите се условия да се привземе Оряхово, да се отнеме оръжието от турските жандарми и оттам да се потегли към Враца. В такъв случай обаче трябвало да се изостави така наречената група “Св. Георги”, чакаща в Бекет и носеща една голяма част от оръжието. Докато се съвещават, “Радецки” се отделил от Оряховския бряг, а врачанските пратеници се присъединили към четата.

След слизането на българска земя Кирил заедно със своята група сливненци следва на около петстотин крачки ядрото на четата като тилова охрана. Скоро след напускането на село Козлодуй от главното ядро на четата идва четник по нареждане на Войводата, който поискал от Кирилконя и сабята му, тъй като Христо Ботйов нямал свои.

През селата Бутан, Добролево и Борован четата се насочва към село Баница.Около това село станали сеиозни престрелки, след което четата  заема милин камък. Там на 18 май са дадени значителни жертви. Вечерта четниците трябвало да се изтеглят към Веслец, Кирил Ботйов, Иваница Данчов и Мито Цветков били в лозята на Веслец за вода, когато узнават за смъртта на войводата и разбиването на четата. Веднага първите двама решават да се отправят на север към Лом,където са приети от учителя Димитър Маринов и укрити от него. На другия ден обаче са заловени.

Задържан е и Маринов, който трябвало да обясни за кого е търсил да купи

големи обувки.Всички са изпратени във Видин, където в разпита участва и самият  паша. След това Ботйов, Данчов и Маринов, оковани в един синджир с похици на врата и краката, са изпратени на съд в Русе. На Оряховското пристанище на парахода са качени Стоян Заимов, Тодор Стойков и сливнеца Митко Дишлита, който пред съда сочи Кирил за главатар на четата и разказва за дейността му в Румъния. Съдът осъжда Кирил Ботйов на смърт, но после наказанието е заменено с петнайсет години затвор. Скоро след произнасянето на присъдата Ботйовите четници са изпратени в Цариградския затвор - Метархане.

Кирил Ботйов написал от затвора писмо до свои приятели, в което се оплаква от поведението на по-ниските турски  чиновници и напада някой си Пандурски,който залъгвал с освобождаване от затвора. Кирил Ботйови Иваница Данчов отправят от затвора в Цариград писмо от 11 октомври 1876 г. до някой си Костаки, в които го молят да се облекчи положението им чрез средства за препитание.

Преди да бъде преместен от Цариградския затвор в Диар Бекир, Кирил Ботйов пише едно стихотворение за затвора. То е отпечатано във в. “Марица” пет години по-късно… Върху стихотворението, в което са описа - ни непоносимите условия на живот, личи явно влиянието на брат му Христо. В спомените си Кирил Ботйов описва условията на живот в Цариградския затвор. За да се достигне стаята на българските поборници,трябвало да се премине през три отвора и пет врати. Политическите затворници били държани строго, не им се разрешавало да ходят в занаятчийниците. Жилищното помещение бло около петнайсет педи в земята иззидано с камък, без прозорци. Можело да побере над сто души. Всичко било покрита с мухъл, но най-тежко са понасяли оковите - тежки към двайсет килограма.

След боевете при Стара Загора в Освободителната война турската власт премества политическите затворници в Мала Азияв крепостта Сен Жан д’Акр. На път за Диарбекир в края на 1877 г. Кирил Ботйов изпраща писмо на Евлоги Георгиев в Буорещ. В него от името на трийсет и четири затворника изразява общата надежда, че скорошният мир ще прекрати мъките им и нетърпението, с което чакат да дят България свободна. В писмото се изказва възмущениече въпреки обявената амнистия от султана за българските затворници, те се изпращат на заточение във вериги от Цариград за Мала Азия.

В затвора в крепостта Сен Жан д’Акр българските поборници прекарват тежки дни. Липсвали най-елементарни условия за живот. Повила се и тифусна епидемия,а затворниците били вързани със синджири по двама. От периода на заточението на Кирил Ботйов са известни малко пима. Познато е едно от 28 декември 1877 г, на което майка му  Иванка Ботйова  отговаря на 17 януари 1878 г. В това писмо тя протестира срещу равнодушието на Евлоги Георгиев спрямо участта на Кирил и изказва надежда да се видят скоро.

След подписването на Санстефанския мирен договор на 3 март 1878 г. Кирил Ботйов е освободен от крепостта и по молба на другарите си остава в Цариград, за да им помогне в освобождаването.

След завръщането си в България става учител във Враца. Скоро при него отиват опълченците Мито Анков, Григор Найденов и Мито Цветков и го убеждават да замине за Пловдив и да постъпи в курса за изучаване на руски език. Когато Кирил обаче пристига в Пловдив, курсът е вече закрит. Тъкмо тогава се разглежда въпросът за набиране на младежи за Военното училище. Сформирана е една команда, по-късно рота, от волноопределящи се доброволци. В тази рота се записва и Кирил. Към края на 1878 г. войсковата част е преместена в София и образува Софийското военно училище. На 10 май 1879 г. Кирил получава първото офицерско звание, като заема предно място във випуска. Според установения ред всеки юнкер дър-жал сметка за приходите и разходите си в училището. В спомени на Кирил Ботйов за около една година той похарчил само 14 рубли. Кирил Ботйов избира за свой род войска конницата и е записан в една от двете сотни при учебния батальон в Пловдив, командван от майор Петър Кохно.

През юни 1879 г. близките на избитите през 1877 г. карловци, настроени, че местните евреи са злепоставили жертвите пред турците, предприемат антиеврейска акция, която могла да вземе застрашителен размер.

В помощ на милицията е изпратен един ескадрон от Пловдив, в чийто състав подпоручик Кирил Ботйов е взводен командир. В Карлово той намира свой роднинини, завърнали след Освободителната война. С тях е и Добра Брегова от Пазарджик, която по-късно става негова годеница. Скоро след това обаче той заминава за Франция, за да слeдва в град Сомюр в кавалерийската школа, а междувременно Брегова почива и бракът се осуетява. През време на службата си в ескадрона Кирил участва в няколко инцидента, които аслужават да се отбележат. На 19 август 1879 г. имал схватка с турци около Чифте хамам в Пловдив. Започнали да се завръщат от бягството си през войната, турците не могли да се помирят с новосъздалото се положение. Една вечер бил убит български войник. Кирил Ботйов живял в казармата край Марица и като разбрал за случая, вдигнал ескадрона и отишъл на местопроишествието. В последвалата схватка паднали убити турци.

Друг случай се отнася до преследването и залавянето на убийците на майката на генерал Скобелев, дошла в България с благотворителна мисия. Известени за големите парични суми, които тя носела,братята  Узатис от Кавказ,заедно с двама черноорци убиват Скобелевата майка близо до Пловдив. Милицията бързо открива престъпниците,като ескадронът на поручик Ботйов залавя убийците.

Отбелязано е участието на Ботйовия ескадрон в преследването и забавянето на турци-участващи в шайки около Айтос. Енергичните действия на младия офицер Ботйов правят добро впечатление на началството, а началникът на щаба на милицията пдполковник де Тустен настоява Кирил да замине за Франция, за да завърши кавалерийската школа и му урежда тзи въпрос.

През 1883 г.поручик Кирил Ботйов е приет в Брюкселската академия,като прекъсва следването си 1885 г.поради Сръбско-българската война. Повишен в чин ротмистър,той е назначен за началник щаб на конната бргада, събрана при Търново Сеймен. По време на прехвърлянето на бригадата на сръбската граница му е възложено да формира 4-ти конен полк. В най-решителните дни на войната - сраженията при Сливница, полкът на Кирил Ботйов пренася на кон по двама пехотинци за подсилване на Сливнеката позиция. Кирил Ботйов командва и отряд,който преследва сърбите от Брезник към Трън. При Сливница смъртно е ранен на-малкият му брат Боян, който умира в ръцете му в София.

След войната 4-и конен полк е разфолмирован, като в Пловдив се създава  нов 3-и конен полк, чийто пръв командир е ротмистър Ботйов. През пролетта на 1886 г. Кирил Ботйов сключва брак с белгийката Мари Оли дьо ла Розиер - родена в Брюксел на 1 ноември 1856 г. и починала в София на 30 януари 1935 г.От брака им на 20 август се ражда в Пловдив синът им Христо *.

След детронирането на княз Александър I Батемберг и абдикацията му през август 1886 г. в Българ ия настъпват вълнения. Начело на контра преврата застава Стефан Стамболов - пре  дседател на народното събрание, който се опира главно на Пловдивския гарнизон, където командир е подполковник Моткуров. В Пловдивския гарнизон по това време са майор Кисьов, капитан Тантилов и ротмистър Ботйов. След разговори със Стамболов Тантилов и Ботйов обещават да се включат в борбата срещу детронирането и се поставят на разположение на подполковник Муткуров.

Ротмистър Ботйов с 3-и конен полк влиза на 18 август в София, а на следващия ден, подкрепен с няколко оръдия, с началник-щаба капитан Паприков настъпва към Радомир-Кюстендил срещу 2-и струмски полк - главната въоръжена сила на преврата. Целта е била да се обезоръжат превратаджийте без кръвопролития. На 22 август Ботйов е в село Конево и оттам се свързва  по телефона с Кюстендил, откъдето говори с капитан Георги Вазов. На искането на Ботйов войниците да слжат оръжие Вазов отказва, но офицерите от струмския полк схващат,че е безмислено да се противопоставят и се предават.

През 1887 г. в Пловдив се заселват Ботйовата майка и сина й Стефан, а година по-късно майор Кирил Ботйов заминава за Брюксел,за да продължи бразованието си. По същото време Стефан трябва да отиде на лечение в Кайро, но на 15 април 1890 г. почива.

След завършването на Брюкселската военна академия Кирил Ботйов до 1891 г.продължава да командва 3-и конен полк. От 1878 до 1891 г. с някои прекъсвания служи в Пловдив. В периода 1891-1914 г. е повишен в чин и длъжност като изпълнява ред висши длъжности:командир е на 3-а балканска дивизия в Сливен /1897-1900/и 6-а бдинска дивизия във Враца /1901-1904/, два пъти е началник на Военното училище в София /1891-1897 и 1910/, генерал за пръчки /1904-1907/.през 1913 г.е зам.военен министър в кабинета на д-р Стоян Данев, а последната му длъжност е началник на Военноучебните заведения /1914/. След службата на Кирил Ботйов в Сливен и Враца като дивизионен командир, през 1906 г. е трябвало да получи повишение в длъжност. Очаквало се да му се повери една от новооткритите армейски области, но той е назначен за “генерал за поръчки” при министерството на войната и преместен в София. През 1907 г. През 1907 г. след освиркването на Фердинанд от студентите при откриването на Народния театър, за да се дближи до народа,князът използва като средство генерал Ботйов и го взема на служба в двореца. Комендантската служба тежала на генерала и той прави всичко да се освободи от нея.

- Към края на 1912 г, когато се формира 4-та армия,изравена срещу Галиполския полуостров,Ботйов поискал да му се повери командването й, но му е отказано. Когато тази армия претърпява неуспех при р. Брегалница, а командващият ген. Ковачев е сменен, незабавно предлагат на генерал Ботйов да заеме мястото му, но той отказва.

През 1914 г.след трийсет и четири години служба генерал Кирил Ботйов излиза в запас. При обявената през следващата година мобилизация цар Фердинанд му предлага да замества ген. Жеков, но Ботйов отново отказва.

След подписването на Ньойския мирен догвор на 27 ноември 1919 г. България изпада в дълбока икономическа и политическа криза. В този тежък период от нашата история Кирил Ботйов внушава на войниците да запазят своя дух,наследен от бащи и деди. Вроден в кръвта и плътта на народа, който ги прави смели храбри.

През 1925 г. Кирил Ботйов дарява на Калоферската културно-просветна организация, на която е почетен член, едно наследсвено дворно място от 800 квадратни метра край шосето Пловдив - Калофер. В годините след излизането си в запас любимо занимание му е ловуването. През 1914-1918 г. той става управител на държавните солници край Портогалос на Бяло море. След 1942 г. започва да отпада чувствително и да боледува по-сериозно.

Последните четири десетилетия от живота си генерал Кирил Ботйов живее в София. В неговата къща на улица “Шипка”, строена през 1905-1907 г. са живели и живеят вече шест поколения от рода. В периода 1907-1911 г. тук прекарва последните си години и Иванка Ботйова, живяла със семейството на сина си Кирил неотлъчно над двайсет години в различни градове на България.

Кирил Ботйов вследствие на сърдечно-съдова недостатъчност и бронхопневмония, почива на 4 февруари 1944 г. като майка си на 88 години. По повод на смъртта му в семейството се получават десетки съболезнователни писма и телеграми от учреждения, съвипускници, колеги и възпитаници от Военнто училище,от Калофер и т.н. Генерал Ботйов е погребан в гроба на майка си в Софийските централни гробища.

За своите заслуги е награден с много наши и чужди отличия,най-вишите от които са - “За военни заслуги” - първа степен, “Св. Александър” - втора степен, “За заслуга” и др.

*   *   *

По въпроса за наследниците на генерал Кирил Ботйов години наред се разпространява с нищо необоснованата теза за липса на кръвно родство на генерала, че е имал не роден, а осиновен син. Тази мълва се поддържа от някои самозвани Ботйови наследници, историци от Калоферския музей и други подведени хора . От преди повече от десет години някои мнения намираха място в печата.

Във всяка цивилизована страна , когато се отрича един документиран факт , а именно , че Христо Кирилов Ботйов е роден син на Кирил и Мария Ботйови /свидетелство за свято кръщение № 375 от 17. Х. 1938 г. /е редно отрицателите да докажат твърдението си с факти.  Досега обаче не е открит нито един автентичен документ , който да потвърждава измислицата за осиновяването. Оказа се , че дори и упоменатата в статията на Стефан Каракостов “справка от архива на МВР не дава основание за подобно твърдение, тъй като и там няма такива документи . Именно тази справка за някои е “документът”, на който се позовават привържениците на тезата за осиновяването. А тя се основава на слухове и сплетни, преплита се с махленски настроения и се разпространява умишлено и упорито. По този пътисторическата истина не се установява. Повече от ясно е, че тези “твърдения”нямат никаква доказателствена стойност.

Накратко документът, с който разполагам /по Вх . №  Я-11 от 04.01 1992 г . писмо от служба “Архив” при МВР рег НЯ-87 от 23.01.1992 г. /сочи , че от напра-вените щателни проверки в архива НЕ СА НАМЕРЕНИ ДОКУМЕНТИ , ПО-ТВЪРЖДАВАЩИ ИЗНЕСЕНИТЕ В СПРАВКАТА рег Н 4 - 318/28.02.1980 г . ДАННИ.

В писмото се казва: “Те не се подкрепят от НИКАКВИ официални документи и други достоверни източници, които да доказват осиновяване.

Синът на Кирил и Мария Ботйови - Христо Кирилов Ботйов е роден на 20 август 1890 г. в Пловдив. Завършва основно училище в Сливен, където баща му е дивизионен командир. Дванадесет годишен постъпва като кадет в Софийското военно училище, а след него учи в Първа мъжка гимназия. През 1907 г . се записва студент в юридическия факултет на Софийския  университет, но след освиркването на княз Фердинанд е изключен. Връща  се във Военното училище и през 1910 г . го завршва като младши офицер. Постъпва в Гвардейския конен полк като ескадронен командир участва в Балканската война през 1912 - 1913 г. и в Първата световна война . Раняван е и е награден с кръст за храброст . Дълги години до 1946 г. е директор на акционерно дружество “Български фият”, след което се пенсионира.

Христо К. Ботйов има определени заслуги за съхраняането намного архи-вни материали, които се отнасят до членове на Ботйовия род. На 2 юни 1946 г. Научният институт при БАН “Христо Ботев” издава грамотa, с която, като взема предвид ценното съдействие на Христо К. Ботйов, го провъзгласява за почетен член. Христо К. Ботйов почива на 14 февруари 1956 г. в Ботйовата къща и погребан в семейния гроб.

От брака на майор Христо К.Ботйов с дъщерята на генерал Петър Марков - Надежда, сключен през 1919 г, се ражда  дъщеря им Венета Хр. Ботйова. Тя е първата служителка в  Научния институт “Христо Ботев” и дългогодишна чиновничка в института по история при БАН . Полага началото  на събирателската дейност на института “Христо Ботев”, а също дарява на този институт архивни документи от родовия архив на сем. Ботйови. На къщата-музей “Иванка Ботева” във Враца дарява спалнята на Ботйовата майка.

От брака си с д-р Боян Брънчев, хирург-гинеколог от София, има син Боян, кръстен по изрично  желание на генерал Кирил Ботйов на името на най-малкия брат на Хр . Ботйов. Това съм аз . Завършил съм история  в СУ “Кл . Охридски” с дипломна работа на тема “Към историята на “Ботйовия род”. Редовен сътрудник съм на различни столични вестници и списания. От брака ми със Сашка Георгиева , научен сътрудник на БАН , имам  син - Боян, роден на 11 януари 1991 г. - последният засега представител на рода на даскал Ботйо Петков”.

Оказва се, че не е последен. В следващите години са се увеличили с  още двама  -  Чавдар и Александър. Стават четирима Брънчеви наследници, преминали към Ботевия род .

*   *   *

Дълбока пропаст дели двата доклада. Те са толкова различни един от друг, че е трудно да се сравняват. Но едва ли стилистиката им е причината за това разминаване. Макар че и тя има някакъв дял в оценката им.

Всъщност нещата се свеждат до нещо друго. До целите, които преследват. Докато в Ботевото родословно дърво Атанаска Петкова разкрива по един твърде убедителен начин, на места и емоционално, необикновената личност на Христо Ботев и на неговите предци, то Боян Ботйов тъкмо обратното: стреми се да доказва недоказуемото. Използва позволени и непозволени средства, за да натрапи фикс-идеята си.

Още в първите редове на встъплението си твърди, че били известни девет поколения, като шест били отразени в оригиналното родословно дърво на генерал Кирил Ботйов, съставено още през 1925. А останалите три са допълнени от “наследниците”. Повтаря казаното от майка му още през 80-години на миналия век.Всъщност в това се състои и фалшификацията. Пък и никъде не е публикувано.

Не пропуска обаче да каже, че в “семейството му” се е знаело, че прапрадядото на Ботйо Петков се е казвал Христо…

Защо в семейството му да се е знаело, когато това е исторически факт. Та това си е жива манипулация. Боян Ботйов още в началото иска да ни внуши, че “семейството му” е част от Ботевия род. Нещо, което не е вярно. Първо, защото Христо Ботев и генерал Кирил Ботев са с едно и също родословно дърво. С нелепата смърт обаче на Иванка, дъщерята на Христо Ботев, се приключва с родословието на поета-революционер.

Родословието и на генерал Кирил Ботев приключва след като няма собстени деца и си  осиновява наследник.

Това го твърдят и генеалозите. Всъщност какво представлява тази наука. В тълковния словар е дадено следното пояснение: Генеалогията е наука, която проследява поредица от последователни поколения,свързани помежду си сроднински връзки по бащина и майчина линия. Произхожда от гръцки и означава родословие.

Следователно, след като има осиновяване, родословието се прекъсва. Това е и трънчето в петата на Боян Ботйов. Затова така яростно се нахвърля върху калоферци и върху всички, които застъпват тезата, че има осиновяване.

“Осиновяването - заявява той, се основава на измислици,на слухове и сплетни. Преплита се с махленски настроения и се разпространява умишлено и упорито”.

Това са аргументите му.

Още по-несъстоятелни са опитите му да опровергае дадената справка на Стефан Каракостов от архива на МВР с твърдението, че е получил друга справка от същата служба на МВР, в която се твърдяло, че е нямало документи, които да потвърдят изнесеното в справка с рег. № 318/28. 02.1980 г.

Всъщност за какви официални документи става дума не е много ясно. Но едва ли архивът на МВР би си позволил да опровергае своя справка. Това повечеми прилича на игра на котка с мишка.

Все пак направих опит да изясня твърдението му със справките, но след като архивът на МВР е преминал към Държавния архив, това се оказа почти невъзможно.

“…Във всяка цивилизована страна, когато се отрича един документиран факт, а именно, че Христо Кирилов Ботйов е роден син на Кирил и Мария Ботйови /свидетелство за Свято кръщение № 375 от 17.Х.1938 г./ е редно отрицателите да докажат твърдението си с факти…” опонира в доклада си Боян Ботйов.

А може ли да се смята за документ Свято свидетелство, издадено на дата, когато рожденикът е навършил 48 години, а от смъртта на майка му са изминали три години?

Какво ще каже Боян Ботйов и за звездичката, сложена на името на Христо, и казаното под черта на страница 17, абзац втори?

“Въпросът е недоказан и редакцията не взема становище /ред./”. Което означава, че не е доказано, че Кирил и Мария Ботйови имат рожден син!!!

Твърди го не някой друг, а организаторът на родовото четене и издател на книжка 2/1992 г.

Друг е въпросът, че не се взема становище. По Пилатовски. Не се обсъжда и по време на четенето. Но това може да бъде отнесено към сметката на въпросното Българско генеаложко дружество “Родознание”, като организатор, който, ако е уважавал себе си, е следвало да го постави на масата за разискване. Пък и изобщо е било излишно подобно родово четене поради обясними причини.

Сложна е играта и около жената на генерала - Мари Оли дьо ла Розиер. В програмата е било предвидено да се изнесе доклад и за майчиния род, но това не е сторено. В уводната си бележка акад. Веселин Хаджиниколов изказва съжаление, без обаче да посочи кой не си е свършил работата.

“Обещанието не можа да се изпълни. За сметка на това в четенето се включиха доста доклади за Ботеви сподвижници и по-странични материали,които носят повече исторически, отколкото генеалогически характер” - подчертава академикът.

Десет години по-късно, в интервю,поместено във в.”Нов Живот” - Кържали, Боян Ботйов заявява тъкмо обратното на това,което казва акад. Хаджиниколов: “…През 1992 г. учредихме родов комитет “Христо Ботйов” и направихме родословно дърво - майчиния и бащиния род на войводата с всички известни предци и разклонения до ден днешен…”

Никакво майчино родово дърво не е направено. Просто говори небивалици.

От какво Венета и Боян Брънчеви са се опасявали?

Ако беше изнесен подобен доклад, задължително щеше да бъде да се поднесе и биографията й, както това прави Боян Ботйов за генерала. Но, ако това беше сторено, неминуемо щеше да се наложи да се изяснят и много други неща от живота й, от които, явно, не са били заинтересовани Боян и Венета Брънчеви. Затова те са предпочели премълчаването. Той се е оказало най-приемливо в момента за тях.    

Но Мари Оли дьо Розиер е четеридесет и девет години спътница в живота на генерала и не може да се отмине като телеграфен стълб. Както го прави и авторът на биографичната книга “Братята  и сестрите на Христо Ботев”  Цветан Ценов.

“…На 30 години Кирил Ботев се оженил. Той свързва живота си с белгийското момиче Мари Оли дьо ла Розиер, българското име на което е Мария…”

Толкова място й отделя в книгата си.

А за един биограф това не е допустимо. Да проследиш сложния и труден живот на една личност, каквато е генерал Кирил Ботев, и да не намериш нито един повод или някаква интересна случка да разкажеш от съместния им живот!

Непонятно.

Няма обяснение, освен, ако не се е намесила дългата ръка на Москва.

Това е в кръга на шегата.

Но да ви говорят нещо благодарствените думи на автора, изказани на Венета и на Боян Ботйови за предоставените му от тях сведения, неизвестни досега на българския читател, и за оказаното му съдействие при написването на книгата?

Пък и Мари Оли дьо Розиер не е “белгийско момиче”, както я представя Цветан Ценов в своя очерк. А дама от древен фламандски род. С всичките привички и наследствени белези на тези родове. Следователно можело е да бъде представена като  член на това семейство, без да се отстъпи с нещо от хронологията на разказа за живота на генерала.

И в излязлата през 2003 г. книга  под заглавие: “Генерал Кирил Ботйов” не е удостоена с по-голямо внимание. Само дето  е  поместен неин портрет.

Изненадвщото в случая е, че  “автор” на тази книга е не някой друга Боян Ботйов  и то в “съавторство”  с  автора на книгата “Братята и сестрите на Христо Ботйов” Цветан Ценов.

Ето какво заявява,по този повод, Боян Ботйов в свое интервю с репортерката на в. “Черно море” Донка Христова: “Варненското издателство “Славена” ще издаде биогафичен очерк за жизнения път на генерал Кирил Ботйов, чийто автори сме аз и Цветан Ценов. Ще е илюстрирана с богат снимков материал,цветна снимка на генерала с униформа ще краси корицата. За брата на Христо Ботйов, досега не е правена биографична книга…”

Амнезия ли, що ли, му пречи на този човек та  не си припомня за излязлата, с негова и на майка му благословия книга, на същия този  “съавтор”. Така, че да се твърди подобно нещо се иска голяма доза нахалство. Та между тези две книги няма различие, нито в обема, нито в  съдържането!

Отличават се единствено по заглавията и илюстрациите.

Дава ли му това обаче право  на авторство, когато от самолет се вижда, че книгата на Цветан Ценов в нейня първи вариант е повторен, с някои малки изключения, като разместване на отделни текстове.

Жалко е, че това става със съгласието на Цветан Ценов. Че му уйдисва на акъла и за втори път му става маша.

Не само суетата му е причина да се представи  пред обществеността като автор. Преследва и друга цел:  да  публикува /за първи път/ неогласеното дотогава фалшифицирано родословно дърво, в което е включил цялото си семейство. Дори и втората си жена  Катя.

Изненадващо обаче този път включва и Мари Оли дьо Розиер. Докато в по-раншни варианти не иска и да чуе за нея,а сега я представя в Родословното дърво.

Та той, в  докладa си, който  изнася на Родовото четене в Калофер, изстрелва  всичките си халосни патрони, за да представи и тримата, включени в  родословно дърво - Христо Кирилов Ботйов, майка си, Венета Христова Ботйова и, разбира се, себе си.

Именно в този вариант  отсъства  Мари Оли дьо Розиер - “майката” на Христо Кирилов Ботйов.

Какво е преследвано с тази манипулация, не става ясно, но по всичко личи, че целта му е да не прогласява дори  съществуването на Мари. Нещо недопустимо. Включва “сина” й, в родословието на Ботевия род, а за майката нито дума.

Изглежда ми много тъпо.

Дори за патерица не може да му послужи това, че родословното дърво е съставено по мъжка линия. Защото мигнвено ще последва въпросът, а какво тогава правят майка му и той в това родословно дърво? Те по каква линия са включени?

Едно куче като не знае да лае, само си вкарва вълкът в кошарата.

Кой няма да го заподозре в манипулиране. И ще повярва ли някой, че няма осиновяване?

Да посочи също така къде е отпечатано това родословно дърво.

Кратко е представянето и на добавените в него - Христо и Венета. Дали е нямало какво да каже повече за тях. не става много ясно. Но не пропуска да отбележи колко много са допринесли за проучване делото на Христо Ботев. Дори сочи и няколко примера. Финалът обаче оставя за себе си.

“…От брака си с д-р Боян Брънчев, хирург-гинеколог от София има син Боян,кръстен по изричното желание на генерал Кирил Ботйов на името на най-малкия брат на Христо Ботев. Това съм аз…”

Няма кой да е друг! Това е той, Боян Боянов Брънчев, станал в последствие Боян Боянов Ботйов.

Твърди, че Боян е кръстен по волята на генерала. Но, странно, генералът е починал през 1944 г, а той се е родил през 1960 г. Пъки баща му носи същото име. Не се връзва. Първородният му син също е Боян и него ли да нарочим, че и той носи името на героя от сръбско-българската война? Впрочем, в едно свое интервю не пропуска отново да подчертае, че и двамата със сина си са кръстени на най-малкия брат на Христо Ботев Боян!

Евтини номера.

Може пък и по наследство да им е тази черта. Защото Дядо му, по майчина линия, се е казвал Ноел Шарл, но е станал Христо. Майка му от Мария се е прекръстила на Венета. А той отива още по-далече - от Боян Боянов Брънчев, се прекръщава на Боян Боянов Ботйов.

Лесно е било на дядо му, защото, когато са му сменили името, е бил пеленаче, и не се помни като Ноел Шарл. Малко по-сложно е  с майка му,защото и тя не е била малка. Но ми е интересно как се е чувствувал Боян. Дали е изпитвал някакво неудобство. Още повече, че е бил двадесетгодишен. При това студент в Историческия факултет.

Но по всичко личи, че най-малко ги е занимавала с майка му моралната страна. Не можем иначе да си обясним настойчивостта, с която преследват крайната си цел.

Занимавал ме е и въпросът: реагирал ли е баща му д-р Боян Брънчев - известен столичен гинеколог, на тази доста странна идея - неговият син  да вземе фамилията на рода на жена му Венета. Дори, в известна степен, ми се вижда и малко налудничава. Но няма как да се разбере, защото д-р Брънчев умира през 1981 г. Точно, когато се разгаря и спорът между Венета и Боян Брънчеви с проф. Стефан Каракостов.

При тази ситуация сигурно д-р Брънчев е нямало как да знае за бъдещите планове на жена си и на сина си.

А колкото до писанията на журналистката Галина Минчева от в. “Сега”, поместени през 2007 г, че “…Дори д-р Брънчев решава да даде на сина си Боян фамилията на майка му Венета - Ботйов”, са просто брътвежи, внушени й от заинтересованите Венета и Боян Брънчеви при взимането на интервюто си от тях.Едва ли вторият й мъж д-р Боян Брънчев, първият Петър Христов е бил убит от Народния съд, от някакъв “невероятен пиетет към делото на големия поет” ще направи такъв  жест. Та то не е като на някого да кажеш Добър ден. Иска се съответна мотивировка. Съмнявам се това да е станало по надлежния съдебен ред.

Съдя от личен опит. В тези години приятелят ми Иван Рудников - известен поет, сега покойник, трябваше да узакони псевдонима си “Рудников”. Заведе дело, на което като свидетели, аз и още двама, трябваше да доказваме, че това е Иван, назоваващ се Иван Рудников. Последва и решние на съда.

Много се съмнявам да има подобно съдебно решение и за Боян Брънчев. Пък изобщо дали всичко това не е шменти капели. За пред хората, а иначе да си се водят Брънчеви, така, както си е дадено и в Интернет.

Сигурен съм, че и в излиянията на журналистката около тежката съдба на Венета, има много внушения, познати ни от други писания за тази жена. Умилително обаче звучат думите й, “Колко много Венета приличала на своя велик роднина Христо Ботев и на дъщеря му Иванка”!

Така е, ако се гледа с очите на една журналистка, която иска да угоди на интервюиращите.

Подобни описания съм срещал и в много други жълти и не толкова жълти издания, но не за Венета, а за сина й Боян. Дори в едно от тях, в което се дава снимката му с текст под нея: “Боян Ботйов прилича на своя велик роднина и по огромното си “ботевско” чело”.

Една снимка може да видите още в много издания. Мъж, с оплешивял лоб, на около петдесет години да позира пред камерата.

Така ли е изглеждал онзи двадесет и осемгодишен левент, тръгнал на бой с поробителя и оставил костите си във Врачанския Балкан, за да го сравняваме с някаква издънка на белгийски аристократи!

В “Ботйовия род преобладават военни и историци”, статия на същата тази журналистка, има няколко реда и за Мари Оли дьо Розиер - жената на генерал Кирил Ботйов. Нещо което не се среща, дори отсъства, от общия разказ, е доста показателно: “Мари е извънредно привлекателна дама, която не се показва и пред най-близките си, ако не е гримирана. Навремето нейните тоалети смайвали софийското общество”. Добавейки, казва още, че “…иначе Мари и Кирил живели хармонично и имали щастлив и дълъг 50-годишен брачен живот…”

Откъде е почерпила журналистката от в. “Сега” тези данни за Мари Оли дьо ла Розиер си е нейна работа. Но тази кратка характеристика не дава отговор какво е мястото на тази жена в семейството на генерала. Не го дават и други негови биографи. Така че не може да се очаква от тях да  дадат отговор на толкова заплетения и предизвикващ спорове въпрос: имала ли е рожден син тази красива белгийка?

Съмнението идва главно от психиката на подобни жени. Струва ми се, че и Мари Оли дьо ла Розиер попада в тази категория. Нещата обаче при нея стоят малко по-различно. Тя е имала възможност, чрез сестра си да се сдобие с мъжка рожба,без да нарушява ритъма на живота си. А и генералът се е съгласил след като цели пет години са нямали своя рожба. Не е ли възможно също така да не е могла да забременее? Пък и защо да се изключва и стерилността на самия генерал, след като той има толкова сложна биогрфия - заточения в Мала Азия, затвори и т.н.

Не е изненадващо, че този факт стои дълго време далече от вниманието на широката общественост. Но за случая се е знаело в по-тесен кръг. Нещо нормално. А и генерал Кирил Ботев едва ли би искал даго афишира, макар, веднаж да го е признал. Знае се също така, че нищо не може да остане неогласено, колкото и старателно да се държи в тайна.

Важи и за този случай.

А и от предприетата обширна анкета от Иван Винаров, която се съхранява в музея на Христо Ботев в Калофер, се установява, че Христо Кирилов Ботев е осиновен. Това е по негово признание. Доказано е и от Люба Лазарова Саулска на делото в съда, когато Христо Кирилов Ботев иска да й отнеме дарението на етажа от къщата на “Шипка”23.

Изглежда, че за Венета и Боян Брънчеви всичко това не се е състояло. Те продължават тактиката си на изчакване, но не пропускат стечението на обстоятелствата. Не ги обезсърчават и няколкото години, изминали от Родовото четене в Калофер, защото в дълбоките води се оказват с този “спасителен пояс” - Родословнто дърво.

Годината е 1994. Боян Ботйов застава начело на фондация на името на поета-революционер. Нарича я общонародна.Съблазнително и уповаващо.

Кой го е поставил на този пост така и не може да се разбере. Но в много от интервютата му интервоиращите сочат него като неин създател. Може и така да е. По това време фондациите се рояха една след друга, достигайки някъде към четири хиляди. Защо и на него да не му е провървяло.

Смущаващото, в случая, е друго. Когато той създава своята фондация, съществува и друга фондация на името на поета-революционер. Само, че тя е в Калофер и се нарича “Христо Ботев”. Неин председател е Георги Радев.

Твърди го историчката Атанаска Петкова, която по същото време е директор на Калоферския музей.

Изведнъж се оказват две фондации. Но, за да се различават една от друга, Боян Ботйов се изхитря и назовава своята фондация Общонародна фондация “Христо Ботйов”. Това “Ботйов” се явява чудесно прикритие.

Интересно ми е също така, защо не е регистрирана своевременно в съда, а това го прави  чак на 16 септември 2009 година !!!

Петнадесет години нелегална ли е била?

Законно ли през това време развива издателската си дейност?

Чудех се тогава защо я няма сред публично оповестените фондации. А то каква била работата!

По същото време се оповестява и новото й ръководство: Управителен съвет: Боян Боянов Ботйов, Екатерина Руменова Попова, Александър Ангелов Ангелов, Божидар Димитров Попов, Любомир Николов Божинов, Николай Жечев Николов, Стоян Кирилов Джавезов, Ася Маринова Николова, Димитър Аспарухов Иванов, Евгени Иванов Сачев, Петър Манолов Георгиев, Пламен Иванов Грозданов, Димитър Минчев Недков.

Включването на небезизвестния Божидар Димитров, както и на Ася Николова - директор на музея “Христо Ботев” в Калофер, е до известна степен изненадваща стъпка. Особено на Ася Николова, като знаем каква е нейната позиция по отношение на осиновяването. Тя открито го заявява на състоялото се родово четене в Калофер през 1991 г. в статията си “За биографите на Христо Ботев”, отпечатана в книжка 1/1992 г. на библиотека “Родови четения”.

Възможно е да е “забравил” за тази нейна позиция, или най-малко тя да е променила становището си.

Не е изключено нито едното,нито другото.

Участието и на друго известно име в новосформирания управителен съвет на фондацията - ботеведът Николай Жечев, е също показателно.

Прицелването му към тях не е случайно. Засилва позицията на фондацията си. И не само на нея, а и на себе си.

Каква е нейната роля през тези петнадесет години?

Печелбарска!

Казал го е много точно в Интернет един от коментиращите скандалът около къщата на генерал Кирил Ботйов.

“Въпреки, че статията ме изненада, описаното в нея е закономерен резултат от развитието на Боян Боянов Брънчев като “наследник” на Христо Ботев. Предлагам ви да разберете и публикувате как е станал собственик на въпросната къща, след като генерал Кирил Ботйов е завещал един етаж от къщата си на Люба Лазарова Сеулска, негова гледачка до живот. През 1948 г. дядото по майчина линия на Боян “Ботйов”/Боян Боянов Брънчев/ - Христо Кирилов Ботйов - оспорил в съда завещанието, но Сеулска спечелила делото /63/1948 г. Господин Боян “Ботйов”няма да разбере вашата позиция, защото той превърна къщата и “Общонародната” фондация в средство за препитание и подмени темата “Христо Ботйов” с “Генерал Кирил Ботйов”. А “заслугата на генерал Кирил Ботйов за българския народ е тази, че е посветил 35 години от живота си на цар Фердинанд, да не говорим за графиня Монтефорте във фашистка Италия”.

В един от следващите коментари се казва дословно: “Не зная какво точно искате от Боян Ботйов, ако той беше толкова лош, колкото го описвате, можеше да се разпореди с имота по много по-неудачен начин и никой нямаше да може да го упрекне в закононарушение. А той напротив опитва се да прави и нещо полезно за обществото с тази фондация”.

Никой не се съмнява, че можеше да постъпи и по-лошо, но не иде някак си да се изкарва и филантроп.

Всъщност какво произлезе?

Скандал!

Предизвиква го Боян Ботйов с неадекватното си поведение. Със самочувствието на собственик на “Шипка” 23, на своя глава, без да се съобразява с юридическия  й  статут на паметник на културата,  договаря с  ресторантьорска фирма  един от етажите й и северната й част.

Надвисва опасността къщата на генерал Кирил Ботев да се преобрази  неузнаваемо в бистро или ресторант. Проектът вече бил готов и бъдещите му собственци вече пристъпили към неговото осъществяване.

Инициативен комитет се заема с осуетяването на този проект. А вестник “Седмична поща” в брой  400 / 2008 г.  в “Открита трибуна”, публикува под надслов :  “И БОТЕВ ЗА ПРОДАН”,  отворено писмо на Мария Рай-чевска  до Национална фондация “Христо Ботев”, кмета на София г-н Бойко Борисов, главния архитект на София г-н Петър Диков, до всички граждани на столицата.  

Не е уместно да  го възпроизвеждам в този вид, в който е публикувано, тъй като  е доста пространно, а е и разконцентрирано. Не е ясно за какво го е написала, след като използва взети на “заем” цитати на Боян Батйов от негови интервюта, в които безсрамно заявява че “За нищо на света не бих заменил къщата, защото . . .”, в същото време разменя част от нея за финакийски знаци .

Пък и самата авторка си признава, че го е писала не толкова да го  отпечатат, колкото да й олекне на душата.

Впрочем то личи още от заглавието му: “На прощаване в механата” и “Кога ще можем да похапнем в столичната къща на Ботевия род”. Личи и  от цитираните строфи на Ботеви стихотворения. Те наистина  впечетляват, но нищо повече . Защото с подобни аргументи едва ли може да се защити “Шипка” 23 , когато тя най-малко е свързана с Ботев .

Ефектно е, но не е вярно. Мария Райчевска се е хванала на “номерата” на Боян Ботйов,” че къщата пазела автентични спомени на Войводата, за неговото гениално и революционно дело.” 

“Шипка” 23  е свързана единствено с генерал Кирил Ботев и с баба Иванка. Освен това е и паметник на културата. От тази позиция следва да се защищава. Както го прави  и Инициативният комитет “София за нас”. 

Иначе  тревогата на Мария Райчевска по “Шипка” 23 си остава нещо като сърбеж. Начешеш го и ти мине. 

По повод на нейното писмо анонимен коментатор в интернет зявява: “Независимо, че късно попаднах на това писмо, което си  е една хитова статия /както казват съременните журналисти/, това е статията на годината, защото в годината на Ботев , показа резила на българския “народ”. Няма по-голяма плесница за “наследника на Христо Ботйов”, чийто морал се вижда от факта , че заряза хубавата си жена и прекрасния си син, за да се ожени за  по-млада. Ама му окапа косата. Оставете го да продава, защото той друго не може да прави, освен да се продава. Ашколсун на Мария Райчевска и вестника, дето е публикувал статията й!”

Симптоматчно е появяването на това писмо в такъв рекламен вестник, какъвто е по това времe “Седмична поща”. /Казвам по това време, защото напоследък  нещо се губи, възможно е да е престанал да излиза/. Отпечатва го, а се дистанцира от него.

С какво редакцията не е съгласна? Със шумното оповестяване на сделката с “Шипка” 23, или нещо друго? Какво не му е харесало на Божидар Димитров - член на редакционната колегия на вестника?

Как реагира обаче Боян Ботйов в даденото му право на отговор, поместен в следващия брой на вестника?

Като настъпан. Вероятно, за да омаловажи изнесеното във вестника, позволява си за заглавие на отговора си да сложи “Смешен плач”- така е озагавено и едно от най-знаменитите публицистични произведения на Ботев.

Не е ли това подигравка с гения?

Бих го запитал: Какъв “Смешен плач” може да има в повика “София за нас”, за повече красота, любов и околна среда?

Публикацията във в. “Седмична поща” не се появява случайно. Тя е по настояване на Инициативен комитет, заел се с опазването на центъра на столицата.

Къщата на генерал Кирил Ботйов е обявена за паметник на културата. Което означава, че тя има културно-историческа стойност в своята цялост, а не само в отделни части, както иска да я изкара Боян Ботйов.

Твърдението му, че освен “…запазеният интериор с мебели и вещи, както и архивът на генерал Кирил Ботйов, които се съхраняват в помещенията, заети от фондацията, останалата част, която ще се преустрои в бистро “не представлявала музейна ценност”. “Нямала културно-историческа стойност”!

Хайде де. На кой ще разправя тези дивотии!

В интервютата си я представя за образец и връх на архитектурната мисъл от началото на двадесети век, а сега изведнаж нямала културно-историческа стойност! Това може да го твърди само човек, който не следи какво е казал до преди малко.

Като че ли за него няма значение, че се нарушава нейният юридически статут на недвижим паметник на културата. Та нали с този статут държавата е поела ангажимента да се грижи за нейното опазване, включително и в случаите, когато собствениците й не се грижат достатъчно затова.

Нещо повече - значимостта на личностите от фамилията Ботйови, свързани с къщата, означава, че Боян Ботйов не може да разполага свободно, както пише, със собствеността си.

Тази памет е общонационална ценност и г-н Ботйов е отговорен пред сънародниците си за нейното съхраняване - се сочи в изложението на Инициативния комитет за спасяването й. Самата сграда е паметник на културата от местно значение,но това не намалява отговорността по нейното опазване в автентична цялост. Жалко е, - се казва по-нататък в изложението, че досега сградата не е превърната в музей на фамилията Ботйови - така че и държавата да поеме някакъв дял от нейната поддържка.

Как би могло това да стане, като Боян Ботйов не мисли по същия начин. Ако той искаше да я превърне в музей на Ботевия род, нямаше да разиграва този театър: да изтъква нейните архитектурни достойнства, да се възхищава на нейните създатели - знатните архитекти Киро Маричков /дядо на музиканта/ и Димитър Фингов, които извайват фасадата в модерния за началото на ХХ век стил сецисион, в който са оформени и други представителни аристократични сгради в столицата и в същото време да иронизира защитниците й, които настояват да бъде запазена в този си вид.

“Като не оспорваме заслугите на Ботйовото семейство, както и усилията на г-н Боян Ботев да запази паметта на великите си предци, обръщаме внимание на дълбоко погрешните постановки, с които тук се спекулира. Жалко е, че именно г-н Боян Ботев не разбира това”.

Че се спекулира е ясно. Къде и кога Боян Ботйов не е спекулирал!

Упрекнат е в “неразбиране”. Не е ли много меко казано?

Той ли, “историкът” не разбира какво прави? Ако не разбираше, най-малко щеше да се извини и да преустанови неправомерните си действия. Не изплюва ли обаче камъчето с казаното накрая: “Всеки може да се разпорежда със собствеността си, така, както намира за добре. Това правя и аз”!

Типично в неговия си стил.

“Шипка” 23 е голяма тема. Не само поради архитектурните си достойнства. А и поради обитателите й. В нея са живели майката на Христо Ботев - Иванка Ботева от 1907 г. до смъртта си през 1911 г. Генерал Кирил Ботев със жена си белгийката Мари Оли дьо Розиер.

Единствено генералът живее в нея най-дълго - до 1944 г. Мари Оли дьо Розиер - до 1935 г.

Малко се знае за тези, които са живели в нея през следващите години. Но нащърбената й входна врата свидетелства, че през нея са минали няколко поколения обитатели. Измежду тях можем да споменем дядото на Боян по майчина линия - осиновения син на генерала - Христо Кирилов Ботев. А и майка му Венета до смъртта си през 2007 г.

Подхващам този разговор за обитателите не за друго, а защото много се спекулира с тях. Изписани са много откровени лъжи. Най-опашатата от тях е, че “Боян Ботйов е един от малцината,които никога не биха се изкушили от модерни апартаменти и футуристични сгради. Той не би заменил за нищо на света къщата, запазила спомена за толкова бележити хора…”

Впрочем това е и една от дежурните му фрази в голяма част от интервютата му.

Журналистката само ги предъвква. Но едва ли тя е знаела,че Боян Ботйов никога не е живял в тази къща. Просто той симулира живеене в нея.

Друга журналистка, когато му задава въпросът: “Как се чувствувате в нея сред спомените за духа и величието на знамениата си фамилия” ?

Без да му мигне окото отговаря : “За нищо на света не бих заменил къщата, не само защото пази силен спомен за гениалния Ботев и за неговия брат генерал Кирил Ботев . В тази атмосфера се чувствам най-добре като историк и изследовател на живота на Христо Ботев . . . “

Отново ни въвежда в заблуждение с бръщолевенето си, че къщата е свързана с Христо Ботев и е пазела “силен спомен” за него. Какъв ще да е този “силен спомен”, след като Ботев загива през 1876 г., а къщата е построена през 1907 г., така и не можах да разбера при тогавашните ми посещения на “Шипка” 23.

Какво ми е правило впечатление? В нея няма дори портрет на Ботев, а камо ли някакви други паметни знаци.

Задавал съм си и този въпрос: Какъв историк и изследовател на живота му може да е като досега няма нито една публикация на тази тема?

Не е публикувал нещо по-значително, ако не се смята прибавянето на името си върху преиздадената книга за генерала от Цветан Ценов. Защото, явно, Войводата не е лъжица за неговата уста. Остава му само да размята, тук и там по излжби, вещите на генерала .

Освен спорадичните му интервюта, в които, като невменяем, повтаря едни и същи отговори.      

Твърди, че “…съзнателно е посветил живота си за изследване на Ботевия род, за спазване на историчността”.

Интересно е с какво е спазил тази историчност! С това ли, че през всичките тези години се върти все около едно и също нещо: да доказва себе си като потомък на Христо Ботев и да се прави на икона.

Маниакалност, която слага отпечатък във всичките му действия - минали и настоящи.

Неговото вманиачаване обаче не е от вчера. То е заложено още от ранното му детство. Внушава му го майка му. Така че още от люлката той носи тежестта на едно лошо скроено родословие.

Това не ще рече, че самият той не е причастен в тази сага. Напротив, приема го като своя съдба. В това се състои и неговата трагедия.

Интересно, как ли щеше да изглежда в сегашната си роля, ако не се казваше Боян Боянов Ботйов, а Боян Боянов Брънчев!

Във всички случаи по-достойно. Веднъж, защото щеше да избегне отцеотрицателството. И второ: нямаше да предизвиква подобни негативни усещания за род и родственици. А и нямаше да подвежда журналистите, които и без това не се задълбочават кой знае колко при разговорите си с подобни персони.

В повечето случаи те търсят сензацията, без да си дават сметка за кого иде реч. Виновни са и за рекламирането му сред широките читателски кръгове .

Потвърждават го и тези  Р Е Д О В Е  О Т   И Н Т Е Р В Ю Т А , поднесени в техния автентичен  вид .            

- А вие как се чувствате в такива дни, когато ставате център на внимание? Лесно ли е да си внук на толкова именит прадядо?

- Не бих казал, че е трудно. Трудно е да поддържаш чувството на историчност и за принадлежност към българския дух на хората, които в по-голямата си част са в едно окаяно състояние. Това ме притеснява.

- Г-н Ботйов, какво точно ви свързва по родствена линия с Христо Ботев и чувствате ли се по-специален като негов правнук?      

- Родът ни води началото си от края на 17 век по бащина линия от Карлово. По кръвна и съребрена линия той се преплита с други възрожденски фамилиии - на Васил Левски, Иван Вазов, Евлоги и Христо Георгиеви /втори братовчеди на Христо Ботев /, Найден Геров, Александър Стамболийски и други от Копривщица и Сопот. От деветте деца на Даскал Ботьо Петков единствено Кирил оставя потомство и аз съм негов правнук… Кирил е петото дете. Следват няколко рано починали отрочета. Дъщерята на Христо Ботев Иванка умира на 30 години на сватбата си, а с нея си отива и нероденото й дете. Що се отнася до това, дали се чувствам по-специален - не. Естествено е , че общестеното внимание на тези дати около рождението и гибелта на Христо Ботев се фокусира върху моята дейност.

- 2 юни е специален ден за всеки българин, но за вас още повече. Тежка мисия ли е да си наследник на национален герой, легенда?

- Като си потомък на такъв род, това, от една страна , е даденост , свикнал си с този факт. От друга - около 2 юни и 6 януари, рождения ден на Христо Ботев, личните усещания се преплитат с ангажиментите по органиация на тържествени церемонии.         

- Вашият прадядо ген. Кирил Ботйов е изключителна фигура, която обаче е в сянката на Христо Ботев?

- Естествено, като генерал Кирил Ботйов, така и видният книжовник Ботьо  Петков остават в сянката на гения. С колегата Цветан Ценов издадохме книга с очерци за ген. Кирил Ботйов. Там са включени и някои от спомените, които е разказал на внучката си Венета, моята майка.

Наистина е бил изключителна личност - участник в четата на брат си Христо, пратен на заточение, връща се след освобождението. Завършва първия випуск на военното училище в София през 1879 г, един от шестимата генерал-лейтенанти, прозведени в началото на създаването на новата българска войска. Във  военната област може да го наречем един от строителите на съвременна България…

 Имате стотици срещи с почитатели на Ботев. Коя е най-вълнуващата?

- На поетична вечер преди години, когато известната актриса Джуни Александрова рецитираше Ботеви стихове, хората се просълзяваха. И друг момент - в едно училище, където едно малко циганче ме пипна за късмет. Наистина трогателно! Без да си дава сметка кой и какъв е Ботев! Давал съм автографи - като  на малки дечица, като някакъв певец или известен актьор.

- Това замайва ли ви?

- О, не, не винаги го вземам от приятно-забавната страна. В никакъв случай не трябва човек да се взема насеризно, това е страшно. Вероятно ми помага това, че съм историк, и това, че съм Водолей. Това също ме улеснява да приемем нещата без драматизъм. 

Боян Ботйов - племенник на големия български поет, публицист и журналист, пред вестник “Нов живот” - така го преставя в интервюто си Никола Кесаровски.

- Г-н Ботйов, как се живее в България с такова фамилно име - Ботев?

- Съвсем нормално. Аз съм свикнал още от ранните си детски години в атмосферата и обстановката на една къща, в която е живяла майката и братът на Христо Ботйов.

- Каква точно е родовата ви връзка с Ботев?

- Правнук съм на генерал Кирил Ботйов, който е един от братята на Христо Ботйов. Участвувал е в четата му през 1876 г. и е бил затворен в цариградския затвор, след това е бил заточеник близо две гоодини в крепостта Сен-Жан.

- С тази фамилна връзка вероятно имате породени от нея случки или преживявания - приятни или досадни?

- Никога не съм имал някакви отрицателни емоции в това отношение. В много срещи хора са ми говорили за физическа прилика с Христо Ботйов и че ако пусна брада… Тези неща понякога са толкова често казвани, че могат да бъдат и досадни, но аз ги приемам като нещо нормално и съм свикнал с това.

Какво притворство! Никога е нямал “случки или преживявания - приятни или  досадни”, както се изразява. Всичко при него до 2011 г. е преминало като в приказките. Дните му са били безоблачни. Нямало го е проф. Стефан Каракостов. Нямало я е и историчката Атанаска Петкова. Нито пък анкетна комисия, доказваща осиновяване. 

Не е изписвана  и цяла странца във в. “168 часа”.

Всяка реплика от тези разговори са клишета, с които повече от двадесетина години си служи. Обявява се ту за “потомък” на Ботев, ту за негов “внук” и “правнук”.

Домилява ми като чета дописка като тази: “Павнукът на Христо Ботев прекара почти цялата неделя в Скравена. Той посети ботевградското село заедно със съпругата и две от децата си. Семейството остана няколко часа в манастира “Свети Николай Чудотворец”, наслаждавайки се на красотата и спокойствието.

Ботйов по принцип много обича Скравена, като неведнаж е споделял. Със селото го свързва емоционално най-вече героичната история около спасяването на главите на Ботевите четници.

Ботйов всяка година взима активно участие в тържествата по повод 2 юни в селото.

Скравена остава вярна на традициите на 2 юни.

Втори юни - денят, в който отдаваме почит не само на Ботев, а и на всички достойни и истински българи, дали живота си, за да я има и днес България, с. Скравена почете с гордост.

Впечетляващата вечерна проверка и заря в края на Ботевите тържества бе особено тържествена и заради присъствието на Девета танкова бригада от Горна баня с командващ майор Ковачки. Повече от десет минути илюминации озаряваха небето над цялата котловина, съпроводени от картечни изстрели.

За офиициалното честване на 2 юни в Скравена пристигна областният управител Красимир Живков, кметът Георги Георгиев, депутати от “Коалиция за България”, Александър Радославов, правнукът на Христо Ботев Боян Ботйов, кметът на гр. Правец Н. Нитов, председателят на ОбС Маргарита Кирова, общинското ръководство на Ботевград, съветници, заместник-началникът на охраната на Р. България, кметове от селищата, офицери и сержанти от българската армия, четници от Националното дужество “Традиция”, представители на бизнеса, жители и гости на селото.

Празничната програма започна на площада в Скравена с изпълнения на женска вокална група към читалище “18 февруари”, маршове от репертоара на Младежкия духов оркестър с ръководител Константин Гайдарски и мажоретния състав с ръководител Иванка Христова.

По традиция в църквата “Св. св. Козма и Дамян” бе отслужена панахида за героите от Ловченския владика Гавриил и свещениците Борис и Петър.

Кметът на с. Скравена Иван Иванов поздрави присъстващите и произнесе слово, в което припомни героичния подвиг на Ботев и неговиите четници, както и саможертвата на родолюбивите скравенчани. Родственикът на Ботев - неговият правнук Боян Ботйов, заяви в изказването си: “Христо Ботев е единственият, пред когото майка България постави определението “гений”. Това е може би твърде строго спрямо другите синове на Родината, но по отношение на Ботев това е безспорно справедлива оценка”.

Паметникът-костница, където са поставени черепите на ботевите четници, бе отрупан с венци и цветя от признателните българи”. 

Или, да речем информацията: “Потомък на Ботев гостува във Врабево”.

“Лично наследникът на Ботевата фамилия Боян Ботйов е бил в журито на викторината, която организирали днес в Основното оздравително училище във Врабево. Викторината е била за живота и делото на Христо Ботев, патрон на училището, и се провежда за пръв път тук. Участвали са отбори от училището -домакин, от СОУ “Климент Охридски” в Троян и от ОУ “Васил Левски” в Борима. В журито е била и Елеонора Авджиева, директор на Музея в Троян и бивш педагогически кадър на училището във Врабево. Децата показали много сериозна подготовка и задълбочени познания за поета-революционер Христо Ботев”.

Към тези две информации е прибавено и по едно негово портретче, в една от най-известните му пози.

Автор на тези кратки материали не е някой друг, а самият Боян Ботйов. Подсказва ми го не само интуицията, а начинът, по който са написани. Не мога да си представя, че друг някой автор, който и да е, би се отнесъл с такава пристрастност към взелия участие в упоменатите събития Боян Ботйов! 

Пък и той се води журналист и публицист. Защо да не си опитва перото?

Интересно е и това, че в  интервюта и други информации за него и за фондацията му, е назован петдесет и шест пъти като правнук на Ботев. Докато само в десет е обявен за правнук на генерал Кирил Ботйов. Отделно напоследък името му се споменава 124 пъти, свързвайки го с годишнини на Ботев или други някакви събития около него.

Тази натрапчивост много ми напомни на казаното от видния нацист д-р Гьобелс, шеф на пропагандата по времето на Третия райх: “Една лъжа, повторена сто пъти, става истина”!     

Доказва го с факти.

Не сто пъти, а сто петдесет и пет пъти  го е сторил досега. Та нали така постъпи и на Родовото четене в Калофер. Провокира го. Изля злъчта си върху калоферчани и пое по дългия път на фалшификациите.

Две десетилетия върви вече по този хлъзгав път.

Не отстъпва от нароченото родство. Създава си фондация и обкръжение, които да му съдействат да бъде доказван като правнук на великия Ботев. По повод и без повод с него се правят интервюта. Изтъпанчват го по страници на вестници и списания, раговарят с него по радиа и телевизии, по Интернет. Склонявал е и склонява нещата така, че винаги да бъде в центъра на събитието.

Кой би могъл да каже: “Естествено е, че общественото внимание на тези дати  около рождението и гибелта на христо Ботев се фокусира върху моята дейност!”.     

Само обсебен от някаква мания може да произнесе тези думи.  

За Ботев не се пише толкова, колкото за Боян Ботйов / Брънчев/!

Заради популярността му ли, кой знае защо, някои масмедии не дават прах да падне въру него. Вестниците “Стандарт”, “Сега”, отказаха да публикуват “Под сянката на великия Ботев” - материал, в който критикувам фондацията му заради порочната й издателска политика, а лично него за обсебване на чужда интелектуална собственост.

А и как ще го публикуват, като тези издания, и не само те,  редовно поместват обширни материали в негова прослава.

Ни в клин, ни в ръкав, например, в. “Стандарт”, отпечатва следната информация под заглавие: “Само Кирил от деветте деца на даскал Ботйо оставя потомство”.

“Историкът Боян Ботйов е най-запаленият биограф на Христо Ботев - брат на прадядо му Кирил. Сега той работи върху програма за 155 г. от рождението на революционера, която ще се чества тази есен - заявява още в  в самото начало нейният автор Людмила Първанова, като не пропуска да му даде веднага думата, който от своя страна, за кой ли път, започва от сътворението на света.

“Родът ни води началото си от края на 17 век по бащина линия от Карлово. По кръвна и съребрена линия той се преплита с други възрожденси фамилии - на Васил Левски, Иван Вазов, Евлоги и Хисто Георгиеви /втори братовчеди на Христо Ботев/, Найден Геров,Александър Стамболийски и дуги от Копривщица и Сопот… “

Негов прийом е и връчането на плакет и почетна грамота от името на фондацията! Получават ги журналисти, общественици, политици, бизнесмени …

А Н Т И П О Д Ъ Т

“…Чужд на всяка суета, той не е искал да напусне скромността си и дори да постави като второ име името на Ботев, станал кумир на цял народ - пише в спомените си за д-р Димитър Рашев внучката му Венета Рашева. ”Това са правили и у нас, и в чужбина мнозина, но и подобни примери не са могли да му повлияят” - продължава тя. ‘А той и през целия си живот никога не се е изтъквал и не е искал да използува никъде и пред никого името и заслугите на Ботев. Когато дори и сестра му Иванка

постоянно се е тревожила, че като носи името на великия си баща, трябва да направи нещо голямо за него, би ли могъл той да се примири с формално приемане на името му? А след смъртта й, достатъчно е, мислел си той, да го носи достойно майка му. И за всички си остава само д-р Рашев”.

Ако трябва да се добави още нещо за него и то много съществено, то е: “… Защо баща ми рядко се е отпускал да предава спомени, за които неведнаж и не от едно място са го търсили? Той не обичаше и не е писал по никакъв повод. Въздържаше се да говори за Ботев, за майка си и за сестра си. Мислел е като майка си и както Иванка Ботева, че не трябва да се нарушава обаянието от поета-революционер с чисто изкористявани и самоволно тълкувани сведения от различни лица, много от които са търсели и гонели сензационни новини. Като имаме предвид някои публикации след смъртта му за разговори с него приживе, които е недопустимо да е дал и които е трябвало да се сверят поне с печатани вече съобщения, можем да си обясим защо се е въздържал да се поддава на подобни изкушения и да разказва на всекиго онова, което съкровено е пазел в паметта и сърцето си. А и както казах, той никога не е искал да се изтъква с нищо чрез името на Ботев и близките му.

Как е преценявал различните “твърдения” за Ботев и какво е било отношението му към всичко,което се е писало за него /освен достоверните факти/, ни подсказва казаното в разговор, който приживе е водил с посетил го журналист. Като изтъкнал, че около Ботев и замислите му са натрупани много фантазии, басни и неверни сведения, някои дори и у Захари Стоянов, той добавил: “Само тия, които са живели непосредствено с него, могат да дадат истинска картина на живота му”.

Самият той с впечатлителността на единадесетте си години е отнесъл много наблюдения, които по-късно в зрялата си възраст е могъл да анализира и да проникне в смисъла на постъпките и саможертвата на Ботев, който сам е имал ясно съзнание за подвига си, с нищо непомрачен и у баща ми, както и в съзнанието на поколенията до днес…”

Не само скромността е красяла д-р Димитър Рашев. Прословута е и неговата неподкупност.

“…През 1930 г. в един студен януарски следобед, когато бяхме се събрали около печката и спокойно разговаряхме, на външната врата се позвъни. Станах да отворя. Пред вратата стояха двама мъже, поздравиха, единият само с кимване на глава, а другият, като изрече едно “добър ден”, попита за баща ми. Казах, че е у дома и ги покаих да влязат. Баща ми ги прие в стаята за гости, в която останаха тримата. Трябваше да приготви кафе за гостите. Но до кафе не се стигна. Не бяха минали и няколко минути и дочух от стаята, гдето бяха гостите, гласа на баща си, раздразнен, гневен. И гостите бързо-бързо си отидоха. Изумлението ми беше голямо,когато той влезе сърдит и неузнаваемо раздразнен. “Гостите му дошли с определена цел. Опитвали се да го склонят да продаде семейната реликва - прощалното писмо на Ботев, писано на парахода “Радецки” до Венета - този скъп за нас документ, който тя преди смъртта си завещала да се предаде на българския народ и който бяха пазили като светиня повече от половин век. С гняв баща ми отказал голямата сума, предложена му от чужденеца /единият от тях бил чужденец, не си спомням точно от каква народност/. Безкрайно беше възмущението му от нашия сънародник, който водеше колекционера на ценности и върху него се бе излял гневът му,като не се сдържа да му изсипе и една цветиста ругатня на руски. За паница леща той бил готов да продаде честта и достойнството на българина.

“Вие не сте богат народ, защо отказвате?” - така казал чужденецът, като оглеждал скромната обстановка. Дни наред баща ми не можеше да се успокои, като помислеше, че някой си бе се осмелил да прекрачи прага му с такива светотатсвени намерения. Но от този ден и той трябваше да помисли, че е време да се раздели с този скъп семеен спомен и да го предаде там, къдетоще бъде запазен за българския народ.

Ставало е много пъти въпрос защо баща ми задържа писмото у себе си и не го предава на обществено място. А той грижливо го пазеше, добре заключено, и бдеше да не се случи с него нещо. Не толкова от обществени среди, колкото от най-близките му приятели често му е загатвано, че трябва да стори това. Най-много настояваше проф. Янулов, който по-късно сам ми е разказвал, а пише и в спомените си колко пъти е увещавал баща ми за това. Но, както и той е доловил, баща ми се е въздържал да го предаде по-рано и поради опасение да не попадне в нечии ръце, където не е желателно. Но когато годините му натежават, той отстъпва…”

Ами, ако по една случайност този исторически докумен се окажеше в ръцете на Боян Брънчев? Каква ли съдба щеше да има?

НА ГРЕБЕНА НА ВЪЛНАТА

Честването на 160-тата годишнина от рождението на Христо Ботев през 2008 година може да се означи като триумф на Боян Ботйов. Фактически тази историческа дата го извежда на позиция, която далече надхвърля и най-оптимистичните му очаквания. Информация затова ни дава публикцията във в.”Дума”от 28 февруари 2007 г. : “Учреден е комитет за честване на Ботев”. В нея се казва дословно: “Вчера в големия салон на Българската академия на науките в столицата бе учреден Национален комитет за честване на 160-годишнината от рождението на Христо Ботев. На събранието председателят на Общонародната фондация “Христо Ботйов” Боян Ботйов прочете имената на 75 изтъкнати български общественици - писатели, художници, политици, които той предложи от името на фондацията и МК за новоучредения национален комитет. За негов председател бе избран министърът на културата проф. Стефан Данаилов, за заместник-председатели бяха избрани зам.-министри на образованието и науката,на външните работи, на Държавата агенция за младежта и спорта,а също така - началникът на ГЩ на Българската армия генерал Златан Стойков, кметът на София Бойко Борисов, акад. Константин Косев, зам-председател на БАН. Избрано бе и оперативно бюро от 12 души, в които влизат кметовете на Карлово и Калофер, ръководители на различни обществени организации…”

Приетата Национална програма обхваща период от 1 ноември 2007 г. до края на 2008 година - достатъчно време за реализирането й, като цялата 2008 година е обявена за година на Ботев. Нещо много съществено. Също така, че тя ще протече под почетния патронаж на министър-председателя Сергей Станишев.

Смущаващото в случая е, че реализацията й е възложена на Бояновата фондация. Нещо, което по начало, не вещае нищо добро. А и като председател на Националния комитет за честването проф. Стефан Данаилов й предоставя такива правомощия, които не могат да не предизвикат удивление.

Това е все едно да дадеш на вълка да пази агнето.

На някои това може да се вижда пресилено. Но е факт. Потвърждават го последващите няколко години, в които така се развиват нещата, че не е трудно да се вникне в тях. Фондацията намира това, което търси. Залага  на издателска дейност, на която не можеш да ханеш края. Доказва го самият Боян Ботев с изявленията си.

- Г-н Ботйов, кризата върна ли това време разделно в България?

- Не знам, целият този преход,на който все още не му се вижда краят, е едно и също въртене в омагьосан кръг. Така че не мога да кажа дали тези година, година и половина, или две са нещо по-различни от предишните 18. Говорим за отношенията вътре в обществото, не за икономическо естество.

- А как се отразява всичко това на фондацията? Има ли проекти,които отложихте за по-добри времена?

- Общо взето - да. Плановете за следващата година са свити с оглед на тази криза, която за някои е много удобно, че я има, за да представят нещата зле. Истината е,че ние сме свързани с фирми и организации, засегнати от кризата, и ние също изпитваме затруднения. След две години много успешна издателска  дейност, около 160-годишнината от рождението на Христо Ботев, разполагаме със стойностна литература, която разпространяваме. Така че сега все още берем плодовете от 2008 г.

Добре е казано: “Берем плодовете на 2008 година”.

Може ли да каже, кога не е брал плодове. Още със създаването й през 1994 година, когато я заключи зад дебелите стени на “Шипка” 23, той я превърна в Клондайк за многолюдното си семейство. Та нали с тази фондация отглежда тримата си синове. Издържа и себе си, тъй като той никога не е бил на щатна работа, а се води за “историк” на този знатен род.

“Богата” била нейната издателска дейност. Сигурно. Но я потърсете някое от тези издания в каталозите на Народната библиотека “Св.Св. Кирил и Методий”, пък и където да е другаде, дали ще откриете някое от тях?

Какво ли не направих, за да намеря определеното от него за много ценно издание - компактдиск, включващ биографията, творчеството, документалното наследство и снимков материал на поета-революционер, изготвен съвместно със СУ “Климент Охридски”, но не успях да го открия.

По какви причини тези, а и други издания, не се появяват в публичното просттранство?

Обяснението може да бъде само едно: отпечатват се в такъв тираж, колкото са спомоществувателите!

Но така и така съм се захванал с издателската му дейност, нека се ожаля и за станалото с моята книга “Ботев в бронз и гранит”.

Мисля,че случилото се с нея е една илюстрация на това, което искам да докажа - кой стои насреща ни - потомък на Ботев или внук на Оста Бендер.

*   *   *

В послеслова на книгата си “Ботев в бронз и гранит” давам някои подробности как се зароди идеята за появяването й. Това се наложи тъй като самото издание беше предшествувано от поредица от фотоизложби на Ботеви скулптури под същото заглавие.

С издаването й обаче разсеях у себе си опасението, че с навлизането си в патриаршеска възраст, мога да не я доведа до успешен завършек. Пък и спънките в тези години на прехода се оказаха не една и две. Защото в днешно време да се захванеш с нещо такова е равносилно на подвиг. Макар, че лично аз не считам, че с това си издание съм извършил нещо подобно. Напротив. Положил съм малко по-големи усилия и съм направил повече жертви, което е съвсем нормално. Но пък съм оосъществил едно свое намерение, което ми е доставило голяма радост и удовлетворение  - в 160-тата годишнина от рождението на Ботев да поднеса това издание.

Удовлетворението ми идва и от това, че съм използвал потенциалните си сили на журналист, боравещ с фотокамера, което се оказа голямо предимство да реализирам тази си идея.

Кое ме окуражи, за да се захвана с реализацията й?                                   

“….Впечатлена съм от израза на този величествен образ, от духа, коразличните пластики - написа Ат. Филипова. - Браво, господин Велчев. Наистина много труд и творчество са положени за създаването на тази колекция, резултатът от която е положителен, запомнящ се и впечетляващ. Подтиква към патриотизъм и романтизъм”.

На друга фотоизложба, но в следващата година в Пловдив, група ветерани пишат: “Благодарим за изложбата, уредена в читалището ни. Ботев заслужава това. Чест и хвала на г-н Велчев за труда и любовта, с която е събрал материалите и ни дава възмоност да се поклоним на Христо Ботев”.

При тези оценки можеше ли повече да се колебая и да не пристъпя към реализирането на първоначалния ми план - от експозиция да направя и печатно издание. Не си правех обаче илюзии,че ще ми бъде леко. Давах си сметка, че от колекцията ми от фотоси не мога автоматически да направя ново издание. Та те се различават твърде много едно от друго. Нужно беше да създам ново и по форма, и по съдържание произведение.

Каквото всъщност се получи.

Съжалявам само, че забавянето, което допуснах стана причина да изпусна предвидените разговори с някои от скулпторите, отишли си от този свят през последните няколко години. Напуснаха го Крум Дерменджиев, Стефан Стоимиров, Секул Крумов, Иван Варчев, Иван Блажев, Тодор Цонев, Димитър Димов, Васил Симеонов… Наистина, аз не съм ги забравил - творбите им са придружени с техни кратки творчески биографии, но ми липсват размислите им за Ботев, които бих могъл да имам. А имаше какво да кажат те за него. Вярно, направих го с тези автори, с  които успях да установя контакти, но се чувствува известна празнина.

Мога да кажа, че на разровена жарава наподобяваха нашите разговори. Никой от тях не остана равнодушен, когато дойде реч за Ботев. Явно такива са били и когато са го дълбали в гранита или са го майсторили в глината или гипса. В интервютата изпъкна и нещо много съществено:кой с какъв заряд е пристъпил към създаване на образа му! В разговорите не отсъствуваха и емоции. Нещо обяснимо, когато се отнася до Ботев. Никой не остана равнодушен. А и какво ли щеше да се получи без тези интервюта? Вероятно някаква скука и еднообразие, която на всяка цена исках да избягна. Но доколко съм успял, това аз не мога да кажа.

Главното за мене беше да дам възможност да изразят своето творческо аз. Нещо, което се оказа много необходимо. Защото е дадена възможност да се види не само образът на Ботев, но и мотивите на автора за неговото създаване. И още нещо. Има върху какво да се замислим, когато четем тези интервюта. Те ни дават представа какво е Ботев за всеки от тях.

Едва ли би следвало да се учудваме, че започвам с Владимир Гиновски и проф. Даскалов. Та те са са създали най-внушителното, което може да се създаде за Ботев - мемориалите във Враца и Калофер.

Врачанският мемориал е създаден десетина години по-рано от Калоферския. В него Владимир Гиновски е вожил мого талант и воля, за да го направи такъв, какъто го имаме.

Фигурата на Ботев е в поза на готов да се жертва за майка България. А и в този Балкан той е останал завинаги. Неслучайно на корицата съм поставил и буйната му глава, изваяна пак от Гиновски.

Като ваятел от голяма величина, Гиновски изпъква и в релефите. Погледнете “И самодви бяла премяна”или “На прощаване”, а и в другият му релеф “Ботевата чета и щаба” и ще се уверите в неповторимото изкуство на този ваятел. С тях той е успял да се докосне до поетиката на Ботев. Това са бисери, вдълбани в гранита. Героичното в този мемориален комплекс не звучи патетично. Напротив. Защото това са завършващите акорди на една трагична симфония.

Уникалното в Калоферския мемориал не се състои в това, че фигурата на Ботев е с някакви си два метра по-висока, а в неговата комплексност. В него са съчетани “Три епохи”, символизиращи три поколения борци за свобода. А в композицията “Двеста пушки” е увековечен подвигът на Ботев и четниците му. Ботев, също както и Врачанския, стои на фона на Балкана. Оригинален е също и релефа “Саможертва”.

И в този си мемориален комплекс, проф. Димитър Даскалов, както и в Панагюрския, остава верен на кредото си - едромащабност и реалистичност.

Много добре е ситуиран и бюстът на Ботев в Белово. Този Ботев се появи в 130-годишнината на от гибелта му и е дело не на държавата, а на един бизнесмен и на обществеността на този град. Във Видин също родолюбиви люде направиха възможно да се появи внушителен негов бюст на едно от най-оживените кръстовища на този град, разположен на Тихия бял Дунав. Бюстове на Ботев, напоследък, се появиха в Пазарджик, в Дупница, в Благоевград, в Добролево, Врачанско, в Пловдив. Умножиха се и неговите скулптурни портрети в чужбина - Аржентина, Португалия, Китай…

Това е доказателство, че Ботев живее в сърцата на българкия народ. Личното му обаяние продължава да ни влаадее така, както ни е владяло поколения наред. Той ще си остане на върха на гребена на вълната и на поеичното слово, и на революционната борба. Ботев е в училища, читалища, галерии, на площади, в парове и градини, и къде ли още не. Дори ще го видите в “Бърза момощ” “Н. И. Пирогов” и в “18-та поликлиника” в столицата.    

Като образ Ботев е предпочитан и от скулпторите. Неслучайно имаме толкова негови портрети и такова многообразие. Вгледайте се, в което и да е негово изображение, не може да не забележите с какво старание и с каква творческа грижовност са създадени. Всеки от авторите им е силно мотивиран при търсенията си. Искал е да се доближи колкото се може повече до физическия му и духовен образ.

Впрочем, това проличава още от първата му статуя, появила се едва в 1890г. Внея се забелязва един твърде различен Ботев от последвалите я негови изображения. Личи в двата бюста на Жеко Спиридонов, сътворени през 1910 г. На Невяна Баджакова - 1913 г. на Гиньо Писков - 1922 г, на Андрей Николов през 1926 г, на Йордан Кръчмаров през годините 1934, 1936, 1945, 1955 .  И не само  техните творби, но и в творбите на Иван Лазаров, Иван Фунев, Стефан Пейчев, Николай Шмиргела, Васил Гачев, Крум Дерменджев, Владимир Гиновски, Димитър Даскалов, Секул Крумов, Стефан Стоимиров, Иван Варчев…

Едва ли мога да спомена всички, защото те са над петдесет и трима. Не съм успял да открия авторите на 22 бюста. Посочил съм къде се намират, но са без автори. Оказа се, че единствено Андрей Николов и Виолета Димчева са оставили своите имена върху създадените от тях творения.

Така стоят нещата и с кратките творчески биографии.

Представил съм 115 статуи, бюстове и баралефи, десетина паметни знака, свързани с героичния му живот.

Не претендирам за изчерпаелност. Знам, че Ботеви скулптури има в някои селища като Галиче, Врачанско и Хлебарово, Русенско, в които така и не смогнах да отида .

Да се надявам, че едно второ издание ще сторя и това.

Искам да отбележа фотограията е колкото изкуство, толкова и техника. В каквато и степен човек да владее едното от тях, примерно изкуството, то е зависим и от технката. А тя има, в крайна сметка, решаващо значение. Зависим е от светлинните условия. Ако има светлина ще успее. Светлината е модулаторът на образа. Това се отнася и до качеството на техниката, с която се разполага. На материалите - филми, хартия, проявители, фисажи. А и работата с тях изисква познание и прецизност. Изисква и подходящи условия за работа - добре съоръжена лаборатория.

Не че не съм имал нужната подготовка, след Руски език и литература в Софийския университет “Св. Климент Охридски”, съм завършил Училище за кинематография и фототехника. Но фотографията, до пенсионирането ми до 1982 г. съм я използвал в журналистическата си практика повече като средство, с което съм придружавал публикуваните си материали.

С тези пояснения съвсем не искам да омаловажавам някои свои пропуски или несъвършенства в някои отделни случаи. Нормално е в такава огромна работа, която съм извършил, да съществуват и недостатъци. Стига те да не опорочат стореното.

Срещал ли съм трудности?

Ето нещо, на което съм затруднен да отговоря. Но пък съм задължен да го сторя, за да не се остане с впечатление, че ми е било леко и не съм срещал препятстия, които направо могат да се отнесат към непреодолимите.

За едно от тях дори разказах в един национален всекидневник. Отнасяше се за недопускането ми да снимам бюста на Ботев в едноименното училище в Годеч от дирекорката му Росица Иванова.

От нейните уста чух “Напуснете сградата или ще повикам полицията”.

Чувайки тези остри думи, казани с нетърпящ възражение тон, едва не получих втори инфаркт. Възможно ли е - казах си мигновенно - да се окаже лице в лице с директорка на училище и то по токова брутален начин да ме гони!

Снимка все пак направих. Но защо трябваше да преживея всичко това?

Не мога обаче да отмина и “случая Асен Попов”. Не за нещо друго, а защото се отнася за морал. Този господин си позволи няколко дни преди да предам окончателния вариант на книгата за печат, да ми изпрати препоръчено писмо с този текст: “Не желая да публикувате никаква снимка на моя скулптура. Ако си позволите това, ще ви съдя. Добре знаете, че го направя”. Подпис: Асен Попов /скулптор/.

И то след като се бяхме уговорили трите му скулпурни изображения на Ботев, две от които странно защо не признава за свои, една от тях съм снимал в ателието му, а другата в добружанското село Крушари, от страница 39 да преместя след Калоферският мемориал. Защото и да исках не можех да си позоля да ги поставя по-напред по редица съображения, които едва ли е необходимо да излагам в послеслова си. Условието обаче беше да отговори на следните два мои въпроса: “Преди години, не съм си записал датата, ваш Ботев отиде в далечна Аржентина. Преди да отпътува имах шанса да го зафиксирам с камерата си на фотолентата. Сега е пред вас. Кажете нещо повече за тази си творба”. Вторият въпрос: “Ботев загива едва на 28 години, недостигнал Христовата възраст. Защо вашият Ботев изглежда толкова възрастен? Имате ли някакво обяснение като творец”.

Това ми беше необходимо не само да изпълня празното пространство, което зейна на другата страница, но и да осъществя докрай идеята си от всички живи автори на Ботеви скулптури да взема интервюта. Отсъствието им означава, че или са мъртви, или не съм успял да осъществя контакт с тях. А точно това не исках. Но се получи нещо непредвидимо за здравия разум. Та аз не съм си поставил за задача да представям авторите на Ботеви скулпури, а тъкмо обратното. Нито пък по подреждането на произведенията съм искал да подчертая някакво превъзходство. Просто съм следвал едно свое виждане, ако щете и произволно. Главното беше да се получи едно по-цялостно представяне на Ботеви скулптури от различни автори. А ако Асен Попов си е въобразил, че е най-великия скулпор и е създал нещо изключително,  това си е негов проблем.

Колкото до отказът му да бъде включен в това издание, много ми напомня детската приказка на Георги Райчев - “Най-хубавото птиче”. Затова пък си позолявам неговите три бюста на Ботев да поместя не на онова място, което им бях определил, а в послеслова. Нека, все пак, читателят да има представа и за тези Ботеви изображения.

Имал съм и други, да ги нарека несплуки, но те са от по-друг характер. Отивъл съм в неподходящо време - празничен ден, когато училището е било затворено, или лошо време, а аз не съм бил съоръжен с подходяща техника. Но не съм се разстройвал, както това се случи в Годеч, или, да речем при “случая Попов”. Знае се, че фотографията е като лова - на слука. А и на малко късмет, какъвто не винаги ме е спохождал. Налагало ми се е за една снимка да ходя по няколко пъти, като например в Калофер. В единия случай, в момента, когато проявявах филма, синът ми щраква ключа на осветлението и го осветява. В другия, оказа се, че съм снимал с дефектен филм - през средата му се оказа една черта. Чак при третото ми отиване успях да направя нещо добро.

Като не толкова нормално явление ще отнеса и случилото се в Нови Пазар. Преди десетина години, не съм си отбелязал точната дата , в този град бе открит бюст на Ботев. Снимах го. Но с автора му Георги Недялков не можах тогава да се срещна, както това не успях да сторя и в това посещение на града. А трябваше от него да взема интервю и да получа кратка творческа биография. Но как да го открия, като никой не можеше да каже нещо за него. Питах кого ли не. Дори ходих в полицията, но напразно. Все пак успях да се добера до човек, който ми даде някаква информация.

Оказа се, че Георги Недялков е починал. Отпадна още един автор, който можеше да каже нещо повече за Ботев, тъй като неговият портрет е от запомнящите се Ботеви образи.

Застанах отново пред този бюст. Гледам го, но ми се видя не този, който съм снимал. Същият, но малко по-различен. Онзи не беше в бронз, а в някакъв друг материал. Като че ли в гипс. Изясних си и това. Действително, както ми обясни Върбан Сейков, този материал не издържал на атмосферните условия и започнал да се разпада. Тогава Георги Недялков из работил друг, но вече в бронз. Съжалих само, че този, който публикувам, не е бил поставен в галерия, за да се съхрани, а е бил изложен на въздействието на атмосферните условия. Колкото до бронзовото изображение - него също публикувам. Публикувам и интервюто на Георги Недялков, взето от Катерина Русева. Интересно е и едно друго негово интервю, в което надълго и нашироко разказва за затрудненията си при реализирането на прокета си в Задунаевка.

Бих могъл да продължа със срещнатите затруднения, но се опасявам да не стана досаден. Ще добавя само, че при всички обстоятелства, колкото и неблагоприятни да са били, съм издържал. Най-вече на пътуванията на далечни разстояния. На примитивните условия, при които съм работил. На слабата ми техническа въоръженост, като съм се осланял единствено на ентусиазма си.    

В бронз или в гранит, в мрамор или в гипс, в глина или дърво, аз събрах на едно място над 115 образа на Ботев. На паметни знаци, свързани с героичния му живот. Естествено беше да потърся издателство, което да издаде подготвената за печат книга.

Отнесох се до Боян Ботйов. С него вече имах някои контакти - беше открил две мои изложби в София, едната в Музея на МВР, и другата в “София-Прес”. С него се договорихме да я издадем съвместно, като излезе от печат точно в деня на честването на 160-тата годишнина от рождението на Ботев - 6 януари 2008 г. 

Остана той да търси спомоществуватели.

Някъде през есента на 2007 г. ми се обади по телефона, за да ми съобщи, че Министерството на културата е отпуснало 8 хиляди лева за изданието.     

Чудесна новина.

Кой да предположи, обаче, че

МНОГО ХУБАВО, НЕ Е НА ХУБАВО

Изненадата дойде още на първата среща в издателството на Даниела Биланска. На нея присъствуваше и Боян Ботйов. Очаквах тази среща да се състои в издателство “Български писател”. Поне така ме уверяваше самият той. Но изглежда интересите са му диктували друго. Просто ме е излъгал.

Можеше и да не разбера тази подробност, ако не знаех къде се намира издателство “Български писател”. Но не това в случая ме занимаваше. Изчаквах какво ще чуя от устата на настанилата се на удобен канцеларски стол млада възпълна жена, която още с влизането си, кой знае защо, възприех като шефка. Пък и никой не се сети, да ни представи един на друг.

Младата жена разлистваше някакъв документ, който се оказа договорът на издателството с Министерството на културата. Говорът й обаче достигаше до ушите ми някак си приглушен, неразбран. Искаше да ми каже нещо, но думите й се губеха в многословие, зад което трудно можеше да се долови някакъв смисъл.

Говореше ми за цветни снимки. Колко много се нуждаело изданието от тях. Сякяш пред нея стои някой начинаещ фотограф, а не автор на книга в предпечатна подготовка.    

На всичко отгоре се оказа, че господата са сключили договор, с клаузите на който не са ме запознали. А в тях се предвиждат такива промени, които в никакъв случай не можех да приема. Например: форматът на изданието от 35/25 да се намили на формат А4. Страниците от 78 да станат 200! При положение, че вече беше извършена компютърната обработка.

С тези промени се изменяше и обликът на самото издание.

Не бяха козметични и останалите промени - прибавянето на цветни изображения, което означаваше повторно заснемане на всяко едно от скулптурните изображения. Пропадаше трудът и на извършилия компютърната обработка.

Запитах се: в главата на кого от двамата е дошла тази идея - на Боян Ботйов, или на маститата издателка?

На когото и да е, но явно, имаше някаква цел: вероятно да бъде присвоено самото издание. Иначе едва ли биха ми разиграли този театър.   

Издателката дори ме уверяваше, че аз пак съм щял да бъда автор, но на какво, не пожела да ми поясни.

Така завърши първата ни среща. След няколко дни последва втора, на която не присъствуваше Боян Ботйов. На нея оповестих и решението си, че оттеглям книгата си от издателството й.

Как бе посрещнато?

Ще бъде силно казано, като гръм от ясно небе, но няма да бъде далече от истината. Прочетох го в очите й, и в израза на лицето й.

Не разбрах, обаче, как е реагирал Боян Ботйов, защото с него, нито се чухме, нито се видяхме повече. Очаквах, все пак, да ми се обади, за да се разберем, но не го стори.

Нищо чудно той вече да се е ровил в класиката на Оста Бендер и да е търсил сред неговите четиристотин начина, най-подходящият за случая.  

Оказа се,че го беше открил.

Пък и не беше толкова трудно да го открие, след като издателката имаше всичко под ръка.

Спретнаха си тяхно издание.

Скандалното не е в това, че се захванаха с подобно нещо, а че по-най-бандитски начин се възползваха от предоставените им от мен изходни материали.

Възползваха се от макета, със скулптурните изображения, от информацията кое къде се намира, от авторите им, както и от самата идея за подобно издание.

Имаха на разположение и компютърната обработка.

Не разбрах само какво му  попречи да не се яви  на 6 януари - рожденният ден на Ботев, с този си албум, а го издаде чак година и половина по-късно.

Вярно, с двадесетина дена закъснях и аз с моята книга, въпреки, че  си бях поставил краен срок - 6 януари 2008г. Но не успях. Пък и да бях смогнал, едва ли щеше да я представи на тържеството. 

Впрочем той и него опорочи. Предвидено беше да се състои в Народния дворец на културата, а го отпрати в девета глуха - театър “София” в Подуене. С художествена програма на много низко равнище. Което основателно предизвика недоволство у почитателите на поета-ревоюционер.

Три дена след отбелязането на 160-ата годишнина от рождението на Ботев, аз публикувах Открито писмо във в. “Дума” до писателя Стефан Цанев, в което пиша:

 ”Непочтително е, господин Цанев, ден преди 160-ата годишнина от рождението на Ботев, да избълвате такива нелепости за него. И то в едно от най-гледаните предавания на БНТ - “Панорама”. Какъв “писател и драматург” сте, за какъвто сам се представяте, когато не можете да кажете нито една хубава дума за такъв гений?

Толкова ли сте се загедали в пъпа си, та по толкова безочлив начин оскърбявате паметта на една велика личност? Оскърбявате и нас, неговите почитатели, закърмени с поетичното му слово и неговия безпримерен героизъм. Защо и вие пригласяте на онези, които не са му останали длъжни заради жигосването им?

Какво знаете за онова време , през което е живял Ботев, та сте се заели да го осветлявате? Заемете се с нещо друго  и “Оставете Ботйова, не го закачайте”, както го е казал Стефан Стамболов на своите съвременници. А вие правите тъкмо обратното. Дъвчете цървулите му, и то цели 160 години след рождението му.

В това предаване чух още нещо: водещата на “Панорама”, чието име така и не узнах, не остана по-назад  от вас. Тя също, пригласяйки ви, каза нещо, което не мога да отмина .   

Нашият народ, видите ли, нищо не е сторил за спасяването на Левски. Слабо се познават фактите. Поп Минчо в своята “Видрица” разказва, че той и четата му са устроили засада, с която са целели да го освободят. Но турците  в последния момент са изменили маршрута, по който е щял да премине конвоят.

Такава е истината.

Ще добавя: Свалете ехидната си усмивка, господин Цанев, от лицето си и престанете да повтаряте нелепостите на хулителите му”.

Редом до моето “ВЪЗМУТИТЕЛНО” открито писмо, редакцията помества и кратка информация “ОЧАКВАНО ЗАГЛАВИЕ”, в която се съобщава за предстаящото  излизане от печат на книгата ми “Ботев в бронз и гранит”.

В нея се казва: “В първата половина на януари 2008 г. ще излезе от печат “Ботев в бронз и гранит” - книга, посветена на поета-революционер по повод на 160-ата годишнина от рождението му. Авторът й, журналистът Станислав Велчев, е поместил  над 115 негови скулптурни изображения - статуи, бюстове, баралефи, релефи и орелефи, както и други паметни знаци, свързани с героичния му живот. Поместени са и разговори  със скулптори, изваяли неговия образ , както и кратки творчески биографии на включените в книгата автори, увековечили  го в бронз и гранит”.            

И тя излезе.       

Аз знаех за топлите  връзки на Боян Ботйов с ботевградските общинари и читалищни дейци. Особено с председателката на читалище “Христо Ботев” и председателка на общинския съвет Маргарита Кирова, но не предположих, че може да има над нея такова влияние.

А за да го разбера това не се искаше да имам кой знае какви способности. То пролича и при двете ми посещения. Отказано ми беше да направя изложба на фотоекспозицията си за Ботев и да представя книгата си на ботевградската общественост.

В още по-конфузно положение изпаднах, когато й подадох книгата, а тя дори не я пое в ръцете си. Сякаш представляваше опасно-взривно вещество. 

Малко по-различно постъпи кметицата на Калофер. Тя поне я разгледа и изказа съжалението си, че средствата й били изчерпани и не може да си позволи да закупи нито един екземпляр.

Същото се получи и в Козлодуй.         

Не можах да предствавя книгата си в тези исторически места. Попречи ми не някой друг, а Боян Ботйов.

Всъщност оттук нататък започна да ме гложди червеят на съмнението. Породи се у мен желанието да си изясня причините за подобно поведение. Защото не можеше да не изпитвам, ако щете, и неприязън, към неговата себичност, която дори не умее да  прикрие.

Как  ли е пржвял, когато при откриването на документалната изложба в Народната библиотека “Св.св.Кирил и Методий”, /2008 г./ , вижда, че  в нея, уредникът й, е включил и моята книга “Ботев в бронз и гранит ” ?

Не се ли е поболял?   

“На добър час” обаче й пожелаха във Враца и в Криводол. Посрещнаха я радушно. Във Враца я включиха в програмата за отбелязването на 132-та годишнина от гибелта на Ботев.

В художествената галерия “Иван Фунев”стана представяне и обсъждане на книгата.

 ”Ботев в бронз и гранит” на Станислав Велчев - каза главният уредник в отдел “Възраждане” Валерия Тарашоева, е издание, което представлява своеобразна експозиция на скулптурни произведения с образа на Ботев, изработени от бронз или гранит, в мрамор и гипс, в глина и дърво, обогатена с изповедите на някои от творците за подбудите, провокирали създаването им. Авторът на книгата картинно оприличава чувствата към героя като “разровена жарава”. Сред творците са и известните професори - каза тя, родом от Враца, Андрей Николов и Иван фунев… “

А в чудесната изложбена зала на читалище “Н.Й.Вапцаров” в Криводол, освен представянето на книгата, бе показана и фотоекспозицията за Ботев.

Кметовете и на двете общини - Тотю Младенов на Враца и инж. Иванов на Криводол, закупиха по двадесет екземпляра.

Представяне и обсъждане на книгата стана и на други места - в Съюза на българските журналист, в село Загражден - Средни Родопи…

С какво не мога да се примиря?

С ограбването на почти четвъртвековния ми труд. Твърдението им, че албумът им бил “първото по рода си и най-пълното представяне образа на Христо Ботев в нашата скулптура” е груба инсинуация и не почива на абсолютно никакви доводи.

А най-малко това може да го каже проф. Чавдар Попов - автор на предговора. Освен, ако не страда от амнезия. Забрави ли той за двете ни срещи през есента на 2007 година, на едната, на която ми беше представен от Боян Ботйов за автор на предговора на моята книга “Ботев в бронз и гранит”? И на другата, на която му предадох копие на макетът й! 

А как са се развили нещата по-нататък не ми е известно. Вероятно не, а сигурно, професорът го е написал, предал го е на Боян Ботйов, а той от своя страна, след разрива, го е пренасочил към албума.

Няма друго обяснение.

Защо този албум не може да бъде “първо по рода си и най-пълно издание”. Защото се явява година и половина по-късно и, защото близо петдесет скулптури, публикувани в моята книга, ги няма в този албум.

Ако тяхното издание предшестваше моето, сигурно Ботев на първия негов паметник във Враца щеше да бъде с вдигната сабя, а не само с ръкохватката й!

Не че не са искали да ги публикуват, а не са успели да ги открият. Не са посмели и да ги измародерствуват, опасявайки се от евентуални последици, тъй като, ако за другите “паметници” са се възползвали от местонахождението им и авторите им, то за тези скулптури, единствената възможност е била да ги преснимат, нещо на което не са се решили. Пък и те са чернобели.

В този албум има скулптури, аз не ги наричам в моята книга паметници, защото това са статуи, бюстове, релефи, орелефи - творби на най-изтъкнати наши и чуждоземни ваятели, /паметници за мен са Шипка, Руският паметник, Докторският паметник /, които ги нямам в моето издание. Но това не променя нещата.

Недопустимо е в едно подобно издание, за каквото претендира техният албум, да отсъствуват имената и творбите на ваятели като Шмиргела, Иван Фунев, Иван Лазаров, Васил Симеонов, Тодор Цонев, Секул Крумов, Димитър Бучински, Цвятко Йорданов, Емил Мирчев, Георги Тошев, Владимир Цветков, Петко Мичев, Борислав Русинов, Гиньо Писков, Петър Каменов…

Тези претенции за някакво първенство в скулптурата се сриват и с мистификациите около неговото появяване.

Обявено беше, че ще излезе през август 2008 г. Но се оказа блъф. Не се появи и в следващите месеци, отдалечавайки се все повече и повече от събитието, на което е посветен - 160-тата годишнина от рождението на Ботев.

В началото на месец май 2009 г. се пусна съобщение в Интернет, че книжна борса “Теодорос” в Стара Загора може да го достави с наложен платеж срещу 39,40 лева, в които са включени и пощенските разходи. А не се появи в нито една книжарница, нито като депозит в Народна библиотека “Св.Св. Кирил и Методий”. Впрочем и досега не е депозиран в нея.    

Не му се организира и публично представяне.

Нещо като нелегално издание! Фантом, около чийто цена и тираж, се беше завихрило не толкова непознато явление - никой да не може да ти каже къде можеш да го намериш.

Запиташ издателката, а тя те отпраща към фондацията. А от там също да не можеш да си го доставиш, защото, или да не можеш да откриеш Боян Ботйов, или, ако го откриеш, той да ти завърти такъв номер, че свят да ти се завие.

Така постъпи с моя близка, на която й бях поръчал да ми направи тази услуга.

Уговарят се за деня и часа, но напразно остава да чака на входната врата на “Шипка” 23. И то на два пъти.

Това наложи да отскоча до града на липите. Но и тук не сполучих. Веднаж, защото трудно намерих книжна борса “Теодорос” и второ - услужливо момиче изрази съжалението си, че в момента не разполагали с този албум, но са могли да ми го изпратят след няколко дни.         

Удържаха на думата си. Но в пощата стана друг сакатлък: при заплащането на касата, чу ми се касиерката да казва 69 лева, а не 39, 40 лева, както вече знаех.

Това ме стъписа.

Не можех да си позволя да заплатя такава сума. Калофер остана последната ми надежда.

Едно отиване до родния град на Ботев ми беше в повече, тъй като още с излизането на книгата ми го бях сторил и бях дарил един екземпляр на музея “Христо Ботев”. Но не виждах друга възможност. Пък и там единствено бих могъл да го открия. Не може  -  мислех си, Боян Ботйов да не е го занесъл.

Това мое предположение се оказа вярно. Няколко дни преди честването гибелта на поета-революционер - 2 юни 2009 г, той е оставил пет - шест екземпляра. Един от който поех в ръцете си.

Разглеждайки  го, чудя се на издателите му толкова ли са били затруднени, за да не са в състояние да го отпечатат за това време. Освен, ако забавенето му не е умишлено.

Пък и има защо. При толкова спомоществуватели да се пръкне такава хилава рожба си е бая съмнителна работа. Издават го не само с голямо закъснение, близо година, година и половина, с размерите на ученическа тетрадка, но и в обем, не както е посочено в договора - 200 страници. При условие, че над него стоят такива спомоществуватели, като Министерството на културата, общините в Плевен и Пазарджик , президентът на”Бул-Ер-Интернешънъл” ЕООД г-н Дочо Шипков. Та само Министерството на културата даде 8 хиляди лева. Колко са дали останалите спонсори, могат да кажат издателката и Боян Ботйов.

Но, в никакъв случай, в джоба на двамата не е влязла по-малка сума от двадесетина хиляди.

Какво  “спечелих” аз?

Задължение от 5500 лева към ДСК.    

Знаех, че ако бях направил компромис, сигурно щях да получа нещо и аз, но нямаше да имам това, което създадох с толкова труд и любов. И с което се гордея. Така че не съжелявам, че я издадох самостоятелно. И че по-голямата част от нея е в дрешника сега. Бих я разпратил безплатно по читалища и училища, но и затова са нужни пари, които ги нямам.

Осуети се и идеята ми да потърся авторските си права по съдебен път. Отказах  се, защото не само, че нямах пари, но и при тази съдебне система, не разчитах на успех.

Кой щеше да ми обърне внимание при толкова властент опонент?    

Пък и какво постигнах като се отнесох до следващия министър на културата Вежди Рашидов, като му изложих това, което извърши Боян Ботйов?

Какво направи? На морето дупка.

Дори не ми обърна внимание!

Остана ми книгата и това, което писа за нея във в. “Словото” известният писател и журналист Пенчо Чернаев:

“Б О Т Е В  В  Б Р О Н З  И  Г Р А Н И Т” -

Така е озаглавена тая великолепна книга за гения на българския народ, излязла през 160-та годишнина от рождението му. Тя е свидна рожба на журналиста и публициста Станислав Велчев. Той е издирил,събрал и представил над 115 скулптурни изображения на Ботев не само в страната,но и извън нея - от най-популярните до сравнително малко известните. С цената на много усилия и жертви, с превъзмогването на мъчителни трудности  и препятствия е успял да реализира дълго лелеяяна през годините своя благородна цел.

Върху твърдата корица на фона на белите скали на Врачанския балкан е изваяна от Владимир Гиновски глава на Ботев с развихрената от вяятъра коса. На първата страница  е познатата монументална фигура на поета-революционер от мемоориалния коомплекс във Враца,дело пак на същия скулптор.

Показателно за пиетета ни към ботев,за преклонението пред подвига исаможертвата му, сочи авторът, е, че статуи, бюстове, баралефи за него има в десетки градове и селища на страната Калофер, Козлодуй, Враца, Околчица София, Пловдив, Ивайловград, Видин, Монтана, Ботевград, Димитровград, Пещерa, Айтос…та и в малко селца като Осен, Мечка, Добролево,както и в много училища,паркове,алеи.Монументи на Ботев има и по света - в Австрия, Унгария, Партугалия, Аржентина, Китай… Цялото това богатство Станислав Велчев го показва в своите чудесни репродуции. Любопитен е краткият разказ за първия паметник,въздигнат във Враца оше през 1990 г., дело на австрийския скулптор Густав Еберлайн. Този Ботев, с насочена напред сабя в десницата,дълго време красеше кориците на читанките и на учебниците по история.

В 80-те страници на авторовата творба е представено всичко за поета-революционер,майсторено в гранит, бронз, гипс, дърво от скулптори,архитекти и художници като Проф. Дим. Даскалов. Ив. Лазаров. Ив. Фунев. Андр. Николов, Жеко Спиридонов, Йордан Кръчмаров, Крум Дерменджиев, Секул Крумов, Н. Шмиргела, Тод. Цонев, Д. Стойчев, В.Димчева, Влад Гросу, Юан Син Кун и др. - общо над 50 ваятели.Представени са не само статуи и юстове, но имногофигурни композиции,както и внушителните мемориални комплекси в Калофер и Враца.

Скулпторите ваят образа на Ботев едромащабно или непосредствено човешко, погледнат от различни ракурси,под различни светлини и сенки, всеки според таланта,нагласата и личната си визия. В релефите “И самодивш в бяла премяна”, “На прощаване”, “Двеста пушки”, “Саможертва” например на преден план излизат драматизмът и трагизмът. Освен търсената физическа и духовна прилика в различните образи можем да усетим човека, поета, революционера, мечтателя, войводата, да почувстваме неговата вътрешна сила, гняв, ярост, непримиримост, воля, енергия, романтика, вяра, любов… Преобладаващи са стремежът към внушителност и монументалност, поклон пред героизма.

Изданието е обогатено с биографични бележки за авторите,както и интервюта с мнозина от тях, имам предвид живите. Те споделят интересни  мисли, виждания, представи за Ботев, мотиви за сътворения портрет, за търсенето чрез него послание, внушение, въздействие.

В репродукциите на скулптурните портрети личат солидната фото и киноподготовка на автора, прецизната му художествено-фотографска работа, умело използване на разлибни подходи и похвати, тонове, светлини и сенки.

Книгата “Ботев в бронз и гранит”, създадена с много любов и грижоност от Станислав Велчев, е изключително богата и съдържателна худжестевено-историческа колекция, поднесена с хармоничното съчетание на различни изкуства. Това вероятно е върховното дело на творческия му живот. Може да се каже, че тя е въвършено нов художествено-документален принос за увековечаване на Ботев”.

“БОТЕВ В 115 КАМЕННО-БРОНЗОВИ ИЗОБРАЖЕНИЯ” е заглавието на друг отзив във в “Дума” с автор: Иван Вълов.

Освен, че е първото най-значимо издание, разкриващо чрез направените от съставителя му репродукции на претворения в статуи и баралефи образ на великия наш поет и революционер, книгата “Ботев в бронз и гранит” на Станислав Велчев има и научно-изследователска стойност. Чрез включените в нея 115 каменно-бронзови изображения, десетина паметни знака и баралефи, книгата запълва всеобщо признаваната празнота в ботевознанието.

След многогодишни пътувания из страната с фотоапарат Станислав Велчев е издрил почти всички посветени на Христо Ботев каменно-бронзови изображения. Открито е авторството на 55-ма скулптори, а 29 са анонимни. От над стоте творби единствено Андрей Николов и Виолета Димчева са оставили имената си върху създадените от тях творби.

Над скулптурния образ на Ботев са работили почти всички най-известни български художнци. Започнало от края на 19 век, това дело продължава и в наши дни. Съставителят е дал предимство на скулптурните композиции във Враца и Калофер, изработени от Владимир Гиновски и проф. Димитър Даскалов. Интервютата с тях разкриват интересни моменти за творческия им процес. С пояснителни бележки са придружени и повечето от публикуваните репродукции. От изпълнения с любопитни факти и случки послеслов читателат може да получи много полезна информация около създаването на книгата и за творците, чийто произведени са включени в нея”.

Ценни мисли се споделиха и на обсъжданията в Съюза на българските журналисти, във Враца, в Криводол,  в Родопското село Загражден …

Не мога да не цитирам и отговорът на писмото ми до заместник министър-председателя и министър на образованието и науката Даниел Вълчев:

Уважаеми господин Вълчев,

Във връзка с ваше писмо с вх. № 94СС - 428 от 26.03.2008 г. изразяваме удовлетворението си от Вашите усилия да систематизирате информацията, отнасяща се до скулптурното наследство в България, свързана с името на Христо Ботев.                       

Книгата Ви би била полезна за библиотечния фонд на училищата. За целта може да установите връзка с директорите на училищата, които носят името на Христо Ботев, и по тяхна преценка този труд да намери своето място в много български училища.                   

Прилагаме списък на училищата с името на Христо Ботев.

ПРИЛОЖЕНИЕ: съгласно текста.                                                                   

Даниел Вълчев заместник министър-председател и министър на образованието и науката

З А К Л Ю Ч Е Н И Е

Можеше ли да не напиша тази книга?

Сигурно, не!

Знаех, че пристъпвайки към тази щекотлива тема ще срещна някои затруднения. Но това беше най-малкото, което можеше да ме спре.

Не така изведнаж обаче взех това решение.

Първо трябваше да си отговоря: защо се захващам? Ако е само заради измародерстването на книгата ми “Ботев в бронз и гранит” не си заслужава. Такива случаи в нашето объркано време с лопата да ги ринеш .  

Друг е въпросът: КОЙ И ЗАЩО ГО ПРАВИ.

А това вече натежа.

Застана ми като рибена кост в гърлото.

Търсех начин да му дам някакъв отпор. Написах остра критична статия със заглавие: “Под сянката на великия си родственик”.

Поводът, за да я напиша, беше неговото интервю, може би едно от първите му, толкова пространно, поместено в “Ботев лист” - юбилейно издание на общините във Враца и Оряхово, в навечерието на 160-тата годишнина от рождението на Ботев.

В нея акцентирах на издателската дейност на фондацията му, като още в самото й начало изтъкнах какво ме е предизвикало да я напиша. Казах и следното: “… Не му липсва самочувствие на този Ботйов родственик. Скодумието му обаче го отвежда в друга посока - на дълго и на широко да ни занимава със своята персона. Впрочем “заслугата е на интервоиращата. Но не бива да се отминат и някои негови изсилвания, които ни довеждат до заблуждение…” 

Самото й заглавие подсказва от какви позиции го атакувам. Но се оказа безпредметно. Защото напразно митарствах по редакциите. Никое издание не искаше да я публикува. Отказваше ми се под най-различен предтекст. 

Тази тема разработих и в друг вариант - “Под сянката на великия Ботев”. Но и нея я сполетя същата участ. И тя остана непубликувана.

Не мога обаче да пропусна третият, най-важният вариант, който фактически стана и основа на книгата ми. Той вече носеше заглавието: “Има ли Христо Ботев наследници по кръвна линия” и се основаваше на по-мащабно третиране на тази тема.

Тази си трета поред статия я написах в навечерието на 134-тата годишнина от гибелта на поета-реолюционер, като разчитах поне тя да излезе. Но пак се излъгах. Изглежда не съм си давал сметка срещу кого съм застанал.

Ще кажат някои: лудият умора няма. Действително, че се поставих в това положение. Тази ми черта е останала от дългата журналистическа практика. А и не е толкова обичайно да навлезеш в деветдесетте и да запазиш онзи, нека да го назова, борчески дух.

Може пък нещо да съм прихванал и от Ботев. Нали в своята младост неговите стихове са били на езика ми. А в залеза на своя живот като магнит ме притеглиха неговите изумителни образи в бронз и гранит, от който създадох, нескромно е да кажа, своето забележително творение. 

Вдъхновиха ме, за да изпея своята лебедова песен.

Учудвам се обаче на себе си как през 1980 година съм пропуснал да прочета във в. “Литературен фронт” изобличителния материал на проф. Стефан Каракостов, та трябваше толкова късно да го науча и то случайно от мой колега. Разказа ми го, но в малко по-различен вариант:  момченцето, осиновено от ген. Кирил Ботев било австрийче, а не белгийче, както се оказа в действителност.

Едва ли това има някакво значение.

Ако го знаех този факт, със сигурност нямаше да допусна да възникне и толкова усложнената ситуация. Във всички случаи нямаше да влизам в сговор с Боян Ботйов и да си създавам такива главоболия.

Кога и как стана запознанството ни?

Към него ме насочи акад. Константин Косев, зам.-председател на БАН, при когото бях отишъл за съдействие.

-  Най-добре е да се отнесете до Боян Ботйов - бяха думите му.

Даде ми и координатите му.

Така, след телефонен разговор, се озовах на “Шипка” 23, в непривична обстановка. Обстановка, в която е живял генерал Кирил Ботев, братът на Христо Ботев.

Имаше какво в нея да ми завземе очите. Може би затова и в разговора си към седналия срещу мен Боян, когото виждах за пръв път, встъпих малко изненадан. Не очаквах да попадна сред отрупана с толкова музейни реликви среда.

Изненада ме и самият домакин. Оказа се въздържан и не толкова речовит. Не реагира кой знае колко ентусиазирано и на направеното от мен предложение.

Връзката ни стана преди да бъде чествана 150-тата годишнина от рождението на Ботев през 1998 г. Тъкмо фондацията му се готвеше да отбележи това събитие в музея на МВР с изложба на уникати - монети,  медали, плакати, сувенири… Аз се включих в нея с кратък вариант от изображения на Ботев. Участвах и със сбирката си от марки.

Откри я Петър Константинов - председател на Мати Болгария.

Присъстваха Боян и майка му.    

По-късно ми съдейства и при организирането на още една моя изложба - в София-Прес. Тя се състоя в началото на 2007 г.

За десет години това ни бяха съвместните прояви.

Изключвам произлязлото след това.

Изкушавам се обаче да разкажа  за случая с двете информации, излезли по повод на изложбата в София-Прес. Кратките им текстове говорят сами за себе си, но не е излишен  и кратък коментар. И двете информации, едната излязла във в. “24 часа”, а на другата не можах да открия изданието, в което е публикувана, защото не е отбелязано и на самата изрезка.

Заглавието на първата е: “Ботев в бронз и гранит е нарекъл фотоизложбата си Станислав Велчев”.

“Ботев в 100 лица” е заглавието на втората информация.

Завършват обаче с един и същ рефрен. Разликата е само тази, че в едната информация се представя като председател на фондацията, а в дугата - “потомък на революционера”.

Двете изрезки ми ги даде лично той. Разбира се, не от това се усъмних, че е техен автор. А от полуграмотната им стилистика. Пък и не бях се срещал с никакъв журналист от тези издания, за да не се осъмня в авторството им. Няма кой друг да знае, че съм и “ветеран от войната”, ако не е разговарял с мен.

“Пенсиониран журналист”! Така ме представя. Не знам да има такова животно. Журналистът си е журналист докато се пресели в отвъдното. Нито пък, че хобито ми се е превърнало в експозиция”.

На завършека на едната информация заявява, че “Фондация “Христо Ботйов” предвижда да издаде до края на годината албум с творбите на Станислав Велчев”, а в другата - “колекцията ще бъде събрана в албум”.

Подобен ангажимент може да поеме само титуляр на фондация. Впрочем подобни заявления прави Боян Ботйов и по други поводи.

В дълг е обаче не към мен, а към Ботев, че при честването на 160-тата годишнина от рождението му, не пожела да включи в програмата моята експозиция “Ботев в бронз и гранит”.

Какво щеше да бъде, ако през цялата 2008 година, а защо не и след това, бе показвана в различни градове и села! Хората са петимни към подобни прояви. Почувствувах го, когато я представях в сърцето на Средните Родопи - село Загражден. А и в други населени места. 

Споменавам го не за друго, а да подчертая нещо типично за него. Той никога не върши неща, които не му влизат в сметките и не може да реализира някаква печалба от тях. А от тези изложби действително нямаше какво да изскяри, но и нямаше да се охарчи, тъй като аз нямах претенции за хонорари. Дори имах намерението цялата тази експозиция да я подаря на фондацията му, тъй като аз вече не съм в състояние да я представям на различни места в страната.

Идентичен е случаят и с книгата ми.

Когато се договаряхме, разбрахме се след издаването й, да бъде доставена безплатно на читалищата и училищата, носещи името на Христо Ботев.

Един господ знае дали щеше да устои на тази договорка, тъй като още незапочнали отпечатването й, в сговора си с издателката, показаха рогата си. Предприеха промени, които бяха неприемливи за мен - формат, обем, цветни снимка. Което ме принуди да се откажа.

Та те ме взеха за мюре. В буквалния смисъл.

Но се оказа, че морето не е до колене. Само с професинално направени снимки, та били те и цветни, не се постига кой знае какво. Още по-малко, когато това се отнася за скулптурните портрети на Ботев.

Увиснаха във въздуха и претенциите им за някакво първенство. Ако беше така, Ботев във Враца щеше да бъде със сабя в ръка, а не само с ръкохватката й. А, ако са искали да се отличават с нещо от моето представене на Ботев, то е много елементарно. С тези си манипулации само са прикрили своята безпомощност и мерикантилност.

Готвел се да му прави и второ издание.

Сигурно би го направил, ако, разбира се, намери свежи пари. Но едва ли това би го затруднило толкова, след като разполага с такава широка мрежа от фирми, които го финансират.

Интересно ми е друго: дали при излизането на неговия албум, с такова закъснение, го е поднесъл на министъра на културата Стефан Данаилов и на председетеля на Народното събрание Георги Пирински, когато те вече са имали моята книга.

Едва ли!

Лисица на пазар не излиза.

В интервю,  дадено на Весела Тодрова на 26 декември 2010 г. и публкувано във в.”Марица”, Пловдив, на зададен от нея въпрос: “Колко са паметниците на Ботев у нас и по света? В какво състояние са? Дава й този отговор: “Издадохме цветен албум с паметниците на Христо Ботев - в България и в чужбина. Те са около 150 “.

С числата си служи както му дойде. Защото  публикуваните в този албум “паметници” са 121!

Но и тази цифра не отговаря на действително съществуващите скулптурни изображения на Ботев. 

Боян Ботйов спекулира не само с посочената в това интервю цифра, а и с издадения албум, защото в него не са включени към петдесет скулптурни портрета и то на видни скулптори, чийто имена съм посочил в раздела “Много хубаво, не е на хубаво”.   

Пълна мъгла му е броят и състоянието на “паметниците” на Ботев .

Отнася се и за училищата, чийто патрон им е този наш национален  герой. Запитан в едно от последните си интервюта, колко са училищата, носещи името на поета-револционер, без много да се замисля, отсича:  400 ! А те са 358. Цифрата не е кой знае колко завишена, но не е допустимо да не му е известна!

Предполагам не, а съм сигурен, че това се отнася и за читалищата. Едва ли и за тях знае точната им бройка.          

Разбрал съм го още през 1999 г, когато му занесох към 60 фотоса 18/24 от колекцията си. Разглеждайки ги с майка си, показаха такава неосведоменост, че просто ме изумиха.

Така, че много ми е ясен.

От “паметници” на Ботев се интересува само тогава, когато фондацията му се ангажира да участва в поставянето им, за да прилапа по-тлъста сума от посредничеството между автор и спомоществувател. 

Разнасят се и такива слухове, че взема процент и от авторите на скулптурите, които предстоят да бъдат поставени .

Не ми се иска да им давам ухо. Но в един от разговорите ми с Владимир Гиновски, не си спомням точно по какъв повод, но мисля, че беше за неотзивчивостта му, споменах името му, той без много да се замисля, отряза: “Махни го, той е въздух под налягане. Предложих му тази глава - сочи ми я с пръст, а тя е едно забележително негово творение, която съм поставил на корицата на книгата си “Ботев в бронз и гранит”- безплатно, да не заема място в ателието ми. Той дори не ми се обади”.  

Възможно е това да не е единствената причина. Но да чуеш от устата на такъв забележителен ваятел, подобна квалификация, не е без значение.                

Бих могъл да прибавя още някой щрихи, но се опасявам да не се остане с впечатление, че съм готов да му припиша всички земни грехове.

Насред пътя обаче ще остана, ако не се опитам да поясня как бе възможно Боян Боянов Брънчев да достигне до днешната си позиция, след като получи този зашеметяващ удар през осемдесетте години на миналия век!  

Дали само смъртта на Стефан Каракостов се оказва в негова полза, или има и други причини, съдействали му, за да се вживява като потомък на Ботев. Защото не ще да са неговите и на майка му доводи единствената причина затова. Те играят някаква роля, но тя ще да е второстепенна. Изглежда нещата опират и до някаква друга нагласа, от психологическо естество, след като не реагира дори на  това , което  поднесе на читателите си  вестник  “168 часа” в броя си от 4 - 10 юни 2010 г! 

Който и да беше друг на негово място сигурно нямаше да се почувства  толкова камфортно след публикуването на страницата “Ботев умира без кръвни наследници”.        

Втори прецедент, в който толкова обстоятелствено и компетентно се осветляват събитията около съдбата на Ботевия род и по-специално обръща се изключително внимание върху осиновяването.       

В тази си публикация авторката Вероника Лазарова поглежда откъм трагичната страна. Неслучайно над самото заглавие, нещо като шапка, заявява: “Черна прокоба над калоферския род”, а под него “Болести убиват братята и сестрите на великия революционер още в ранна възраст”.  

С подзаглавията “Следите остават”, “Тежки болести”, карето “Кирил осиновява белгийче”, авторката ни въвежда в макар и позната фактология, но в неин си стил, успява да изясни случая с осиновяването, като се възползва от автентични източници .

Боян Боянов Брънчев  не може да бъде кръвен наследник на Ботев и то по чисто биологически причини. Ако не друго, поне това трябваше да разбере навреме и да не води толкова изтощителна битка за нещо неосъществимо.

Но, ако си е въобразил, че всичко случило се не се е състояло, не е много утешително за него. Само човек, изгубил посоката, може да си въобразява подобно нещо.

Изявленията му по начало са мегаломански. Във всяко едно от тях звучи познат рефрен: правнук на Ботев , наследник на Ботевия род.

Седне, стане, все това му е в устата.

Неслучайно в своите публични изяви - средствата за масова инормация и интернет използва интервюто, за което, като литературен жанр, ето какво казва  видният писател Никола Инджов: “…най-лесния и неизискващ познания и предварителна подготовка жанр. Именно в  интервюто преднамерените въпроси и отговори се изразяват на специфичен  хитроумен език … “

А  това всъщност е неговото въоръжение, с което тръгва напред.      

Но не е изненадващо, че във всичките тези години, от 1980 г. до 3 юни 2010г. до появяването на страницата във в.”168 часа”, осиновяването, като тема, отсъствува от полезрението. От нея се бяга като дявол от тамян. Тя не присъства в нито един въпрос, който му се задава. Пък и да е имало кой да му го зададе, едва ли Боян Ботйов щеше да позволи да се публикува.

Тази страница обаче, прави чест на вестника и на авторката, че без да се поддават на каквито и да са емоции и влияния, излагат фактите такива каквито са:  доказват го с такава достоверност, която не търпи възражение.

Очаквах в следващите месеци да се появи някакъв отглас. Мислех си, че подобно предизвикателство не може да остане без отговор. Но си останах с очакването.

В какво още трябваше да бъде уличен Боян Ботйов, за да реагира?

Има в какво: използването на тази прочута фамилия за користни цели. Във фалшификации и притворство.

Та нали заради личната си изгода се отказа от рода си!

Не мога обаче да си обясня мълчанието му. Дали пък това не е стар негов приьом: да изчаква да премине бурята, за да мине отново в настъпление. Тази тактика е усвоил до съвършенство през изминалите години. Потвърждава го именно с пространното си интервю, което се появява в края на 2010 г, в навечерието на 163-тата годишнина от рождението на Ботев.

Интервю, което, на пръв поглед, с нищо не се отличава от другите му изяви. Може дори да се отнесе към традиционните му изявления при подобни случаи, каквито са рождението и гибелта на Ботев. Защото в него не отсъстват нито дежурните биографични бележки, нито някои подробности около собственото му битие.

Фактически, това е и първата му изява след изнесеното във в.”168 часа”.

Не само заглавието, което е изведено от зададен му въпрос: “Боян Ботйв: Не бих играл Ботев във филм, сочи съвсем ясно посоката. Но натам са насочени и останалите му въпроси.

Не директно, с мотиви, а по йезуитски.     

В нещо като антрефиле. Съмнявам се интервоюращата да му е автор, защото се разказва от първо лице, а тя не ще да е присъствала на това негово посещение в Хасково.

“Наскоро Боян Ботйов посети три училища в хасковска област, - разказва тя - чийто патрон е Ботев. По неофициални данни, в региона има най-много учебни заведения и читалища, носещи името на великия поет и борец за национална свобода. В Хасково наследникът му се поклони и пред бюста на Ботев, преместен от двора на закритото училище пред читалище “Зора”. “Много добре стои паметникът в центъра на Хасково. Обновен е. Сега вече той е градски паметник. В предишния му вид той бе включен в албума, който направихме “Паметници и скулптурни портети на Христо Ботев”. В новото издание ще публикуваме актуална снимка”, коментира Боян Ботйов”.   

Интервюиращата разкрива и един друг “исторически факт”, че “… Генералът единствен от деветте деца на Иванка Ботйова и даскал Ботьо Петков доживява старини и има потомство”! ! !  

Съобщава го, като новина, сякаш това досега не е поднасяно до втръсване на читателите на интервютата му. Та това твърдение е на въоръжение още в битката, състояла се при Родовото четене в Калофер и е опорната му точка при отстояването на тази кауза пердута.

Не по-различно стоят нещата с въпросите и отговорите. И те са, като че ли са се водили в някоя психиятрична клиника.

- Приликата между вас и Ботев е видима с просто око. Бихте ли приели да играете ролята на поета-революционер, ако ви предложат?     

- Никога. Всички опити за представяне на такива национални герои като Ботев и Левски във филмовото изкуство са провал. Със скулптурата и с портретите нещата стоят малко по-различно, и там има ужасни опити, и то на известни творци. В албума, за който стана въпрос, има снимки на паметници, които във второто издание на албума просто няма да попаднат от естетическа гледна точка…

Къде го чукаш, къде се пука!     

- Вие самият имате трима синове. Повече ли са мъжките рожби в рода на Ботев?

- Да, повече са. От Ботьо Петков надолу поколенията до днес повечето са момчета. Както и самите синове на Даскала - седем момчета и две момичета. И в моето семейство се родиха три момчета. Най-големият, Боян, е първокурсник по психология в Софийския унивеситет. Ние и двамата сме кръстени на най-малкия брат на Христо Ботев, който загива в Сръбско-българската война. Чавдар, който носи името на на войводата, е  шести клас, а Александър - във втори. Чувството към  принадлежност към рода го имат и тримата, но не го насаждам като нещо, което непременно трябва да им бъде даденост, достатъчно е, че е заложено генетично, а оттам нататък да се развиват по собствен път. Тежи, ако започнеш да възпитаваш децата си  непременно и целенасочено в такова нещо.

- А имало ли е моменти, когато вие самият сте чувствали родовата си принадлежност не като корона, а като тежък кръст?

 - Не, никога. Защото така съм бил възпитан и аз, че това е нещо нормално, че съм част от такъв род. Спомени са ми разказвани от баба ми  -  и за Кирил Ботев, и за майката на Ботев - Иванка, която баба ми помнеше. Така че информацията е непосредствена, което е много важно. Майка ми също е била голяма, когато дядо й  - Кирил Ботев почива. Така че спомените от нея, всички лични вещи, реликви в семейния архив аз съм ги възприемал като нещо естествено съществува що около мен… 

-  Каква е вашата политическа ориентация? Минахте ли през всички степени на партийно членстово, посиняване и разочарование?      

- Не, не съм членувал в никаква партия, не бих членувал и може шаблонно да звучи, но смятам, че единствената партия е България, единственото, което ме интересува е нейната съдба. Тя зависи, за съжаление, от политиците, от партийните лидери. Дай боже, да са по-разумни в бъдещите години, защото не можеш да се кланяш на изток, на запад и през океана и да смяташ, че по този начин държавата ще върви напред. Евопейският съюз изисква нещо, американците изискват друго нещо, по-рано руснаците изискваха . . . И ние винаги се съобразяваме безкрайно много с това. Нямаме твърда българска национална доктрина, която да отговаря на желанието на хората. Аз смятам, че българите като общо понятие са доста разумни хора и фактът, че всеки критикува политиците, показва, че хората не са съгласни с това, което става по върховете на управлението…

Щеше да ме изненада, ако на този въпрос беше дал друг отговор. Не тези словоизлияния, в които се изкарва, че стои над политиката. Че е далече от партиите.

Това е камуфлаж.

В последните избори се оказва под крилото на Коалиция на розата /БСД, НДПС и ОБТ/. Само гдето не можах да открия в коя от трите й партии членува.

*   *   *

Виж кой съветва депутатите?

Лобисти окупираха парламентарните комисии - алармират в интернет.

Представители на частния бизнес и видни политически и икономически лобисти са назначени за експерти в комисиите в Народното събрани. Това показват списъците и хората, които имат достъп до работата на законодателния орган. Сътрудниците са кохорта от лобисти с пропуск за парламента, с право на депутатски паркинг и храна в стола на НС. Не е ясно какво вършат. Но това, което се вижда, са уж случайни срещи в кулоарите с министри, шефове на дирекции, важни политици. Част от тези хора работят за лична полза , други за партийни задачи.  

В тази кохорта е и Боян Ботйов.

С Тома Иванов, проф. Александър Абаджиев , проф. Емил Владков, Гриша Камбуров, “съветват”депутатите от Комисията по културата, гражданското общество и медиите.

Не е ясно обаче какво го е напътило към това “странично” занимание?

Едва ли ще да е само заради паркингът и храната в стола на парламента. Има още куп причини да е сред тези, които коват законите.

Безсъмнение една от тях е като  експерт в тази комисия,  да се възползва от новата власт, като разчита да получи от нея признание и помощ. 

Не толкова неочаквано последват поредица от информации за  гостуването му във Варна.

Под заглавие: Боян Ботйов гостува на ПП ГЕРБ - Одесос.  “Потомъкът на Христо Ботев - Боян Ботйов гостува във Варна по покана на организацията на ПП ГЕРБ - Одесос, с  ръководител д-р Руслан Тошев… “

“Потомъкът на Ботев бе гост на Областна администрация - Варна”, е следващата информация. Съобщава се, че срещата  се е състояла на 19 май 2011 г.

“Боян Ботйов, потомък на Христо Ботев, се срещна с областния управител Данчо Симеонов и част от неговия екип. Г-н Симеонов представи идеята ръководената от него администрация да стане колективен член на Общонародна фондация “Христо Ботйов” и да помогне за подобряване състоянието на легендарния кораб “Радецки”, с който четата на Христо Ботев слиза на българския бряг… “  

В своя си стил, Боян Ботйов му отговаря, че корабът бил в добро състояние,само му била нужна петгодишна паспортизация, за да бъде в експлоатация, и най-належящото в момента било да се подобри противопожарната система и системата за питейна вода и че за целта били необходими 200 хиляди лева..

Тъкмо работа за фондацията му.

Театърът, разиграл се на варненска сцена, е един  успешен негов  ход. С един куршум улучва два заяка: осигурява доход за фондацията си, както и политическа подкрпа.

А защо не и членство в ГЕРБ!

Както можеше да се очаква, че и 135- тата годишнина от гибелта на Христо Ботев няма да  мине без негово участие. В предаването” Часът на Милен Цветков” по Нова ТВ,  отговори  на такъв въпрос: „”Отживелица ли са сирените на 2 юни?”

 ”Изобщо не смятам, че сирените на 2 юни са отживелица. Аз изпитвам едно особено чувство в този момент и ако някой не го изпитва,това си е за негова сметка.  Това е един миг в годината, в който се чувстваш или поне ти се иска да се чувстваш достоен българин, заради подвига на националните  герои, които са отдали живота си. Звучи като клише, но за мен е така.

Разбира се, отдаването на почит чрез сирените не е задължително, след като и хората, и колите продължават да се движат.

Споделя също,че на 1 юни е бил  във Враца, за да почете паметта на Ботев. На 2 юни е ходил и до паметникът му в Борисовата градина. Като подчертава, ” че  хората, с които е общувал там, са истински българи”.

Ето как реаигира обаче анонимен коментатор в интернет:

 АЗ ЗНАМ ИСТИНАТА:  Тоя не е никакъв потомък на Ботев,  да не се прави!

Как да се затворят устата  на тези, които  са свидетели на подобен  водевил?

Не с такъв език,разбира се, следва да му се отговаря, но когато е толкова  дебелокож  и  не се вразумява от хвърлената в лицето му истина, и зъл прът му отива .

Да тежи  на съвестта и  на всички  “ботеведи”, след проф. Стефан Каракостов, които си затварят очите пред  една историческа несправедливост към едно от най-светлите имена в нашето революционно минало, като му притурят чужди на делото и духа  му “потомци”! 

Недопустимо е име, като Николай Жечев,  в своя албум да публикува родословното дърво на Ботев, оставено от генерала, а  по-късно,  до предговора му към книгата на Боян Ботйов и Цветан Ценов за генерал Кирил Ботйов,  да поместят  фалшифицираното родословно дърво, съдържащо неоповестявани дотогава наследници - втората му жена Катя и тримата му синове: Боян, Чавдар и Александър. Отсъствува само Сашка Георгиева - майката на сина му Боян.

Това си е живо съглашателство.  

Толкова ли голям играч е, та успя да надхитри всички ни?  Да ни превръне в глупаци? Да ни накара да ахкаме пред олисялия му лоб, пред “ботевското”му чело ?  На фона  с  изображенията на Ботев, в които  фотографите  го дават винаги в по-едър план, ми изглежда не толкова смешен, колкото трагичен.

Във всички случаи  децата  от училищата, които посещава, сигурно не го гледат със същите очи, когато се изправи пред тях и им говори. Нормално е в негово лице те да виждат потомъкът на великия им патрон!

А и той, стопанецът, застанал като икона, не се смущава да се показва в това си лице!

Колко му е на тези крехки душички да внушиш, че пред тях е застанал не който и да е, а правнук  на техния Ботев! 

Ще може ли някой някога да изтрие от паметта им тази среща!

На това разчита и той. Неслучайно именно над  училищата е хвърлил дебелата си сянка!

Знае  къде зимуват раците!            

А да сте чули или да сте прочели за някакво негово посещение на читалище?

Поне аз досега не съм чул за подобно нещо. Пази се като от прокажени. Сигурно и не минава покрай тях.  Макар, че само в селата с името на Ботев читалищата наброяват 220. Към тях, ако прибавим още тридесетина в градовете, няма да се получи малка цифра.

 Има защо тогава  да се опасява. При тези посещения все ще се намери някой да го захапе, както това често му се случва  в Интернет.  

Имам предвид няколкото случая, в един от който само се споменава за него,  но  не може до не предизвика възмущението ни.

 ”Преди да се прави на световен музикант, Веско трябва да обясни какво не му харасва в бащината му фамилия Панталеев. Както и на Боян “Ботйов». Защо обърна гръб на бащиното си семейно име. Някак много се натрапва користната страна на нещата. Е, как да позволя на такива хора да владеят емоциите ми ? “

Интересно ми е друго.  Как се възприема той самият?  Дали пък  не ни иронизира, не  си казва:  мислете каквото си искате, но това съм аз - потомъкът на Ботев! Иначе няма да можем да си обясним бруталната му настоятелност  непрекъснато да се доказва  в това, което не е. Защото,  докато доскоро твърдеше, че наследници са му неговият род,  на генерала, сега кой знае защо вади друга версия, че Ботев имал  наследници  не само у нас, но и в чужбина!

Нещо обикновено е за него  да преиначава нещата. Да ги препраща в друга посока. Това го може и го владее до съвършенство.

Под ръка са му и такива мощни средства като масмедиите и  Интернет.

На ти е и с Фейсбук. Което го прави още по-самоуверен и нагъл.

Една,  дори, кратка равносметка на изминалите двадесетина години, в началото на които застава начело на измислената   фондация, с която фактически  встъпва на новото си поприще, може да ни поясни много неща.   

Първо. Фондацаята до 2009 г. не е съдебно регистрирана. Симулативна е и  издателската му политика. Само той може да каже какво е издал, защото нищо от казаното в последвалите интервюта не  може да откриете в библиотеките на училища и читалища, носещи името на Христо Ботев.

Дори и в Народна библиотека “Св.св. Кирил и Методий”.             

Да оставим  скандалите около “Шипка” 23. Те са на панагон.

 Разправиите му със столичната архитетурна колегия за опазването на историческите ценности, каквато е и “Шипка” 23, също  е негова издънка, която го изравнява по морал с постъпката на дядо му Христо /Ноел Шарл/.

Както и да иска да се  преставя пред нашата общественост, той си остава рожба на прехода. На  грубия интерес.    

 Не съм търсил и не търся под вола теле, когато гласно разсъждавам  за произхода и качествата на Боян Брънчев!

Но силно оспорвам аспирациите му на наследник на Ботевия род! Защото   свише е да бъдеш потомък на Христо Ботев!

*   *   *

В книгата си съм се възползвал от доказателствата на проф. Стефан Каракостов и на историчката Атанаска Петкова. Извърших и свои проучвания, които се осланят на сигурни източници: архивите на МВР.