САЛОН НА КНИГАТА В ПАРИЖ 21-27 МАРТ 2002 г.

Из спомените на един издател

Румен Дечев

Достатъчно е само да пресечеш Париж за да разбереш че имаш среща с историята. Анри IV го е знаел, когато изрекъл: „Париж си струва една литургия” и … влязъл в историята.

Аз също бързах за среща с историята, но не тази, която разкриваха пред мен забележителните сгради и паметници, а тази пресътворената и дискутирана във френската литература. Модерната френска историческа школа води началото си от ХIХ век. Революцията от 1789 г. разтърсва обществото, но и мисълта. Къде, ако не в Париж, където още отеква тътена на събитията, може да се роди един Мишле или един Франсоа Гизо? Тази школа създадена от „великите, френски историци на ХIХ век”, както ги наричат (Тиер, Тиери, Гизо, Мишле, Ренан) намира продължение през ХХ в. в трудовете на Марк Блох, Фернан Бродел, Жорж Дюби,  Жак льо Гоф и мн. други. И когато се опитваме да разберем историята, логично отправяме поглед към Франция, с нейната забележителна интелектуална традиция?! Тук впрочем идва скромната роля на българския издател.

Салонът на книгата в Париж е наистина впечатляващ със своите 50000 кв.м. площ, над 1300 участващи издатели от 25 страни над 20000 гости от чужбина и близо 300000 посетители. Тук са големите френски издатели Албен Мишел, Ашет, Фаяар, Галимар, ПЮФ, Сьой, Плон и т.н. и т.н., а заедно с тях стотиците средни и малки издателства, от които тръгва към света огромното море на френската литература. Изобилие от теми. От френската кухня, през протоамериканските романи, до наистина сериозните издания в областта на природните науки,  художествената литература, изкуството (фантастични албуми с фотографии и репродукции) и хуманитаристиката. Почти всяка трета френска книга се превежда. Френските читатели сигурно много трудно се ориентират сред това изобилие. Основна в това отношение е ролята на средствата за информация - безбройните специализирани списания, рубрики и предавания. Изложението е централна тема на френската телевизия, която непрекъснато излъчва репортажи и коментари (У нас коментарът на книга често се счита за реклама и се забранява. Хубаво би било някои контролни институции да правят разлика между Сан Антонио от една страна и Морис Дюверже или Жозеф дьо Местр от друга. То и един съюз на издателите имаме…), а публицистичните предавания изведоха на преден план френските автори и издатели. Дори Режис Дебре се появява по телевизията, за първи път откакто през 1999 г. заклейми в Монд бомбардировките над Югославия. Противно на очакванията, старият другар на Че Гевара е обхванат от примирението. „Американците освен вярата в супермаркета имат и своя национализъм, който ги кара да вярват, че бог им е дал право да определят съдбата на света. Ние имаме само вярата в супермаркета”. Абе, май нещо са му свили сърмите, мисля си. Но не всички в дискусията са съгласни. „Откъде накъде американците с техните глупави романи…”

Изложението свидетелства за голямото внимание, което във Франция се обръща на книгата, както от страна на обществеността, така и на правителството. Внимание от което се ползваме и ние в България. С помощто на програма „Витоша” излязоха стотици френски автори, включително Жорж Дюби и Жозеф дьо Местр.

От гостите най-силно на изложението е представянето на италианците. Италианската делегация се води от зам. министър на културата, в нея е и Умберто Еко. Точно при посрещането й става първият „скандал”. Италиански интелектуалци, гости, а и издатели освиркват зам. министъра и го наричат „фашист”. Агресията всъщност е насочена срещу Берлускони и е предизвикана от монопола, който италианският премиер има върху медиите, в издателският бизнес и въобще при „манипулирането на общественото мнение”. Обвинението във фашизъм се поддържа от писателя Антонио Табучи, чиито статии били забранени за публикуване в Италия. Раздават се различни материали „антиберлускони” и т. н. Както става и у нас, понятието „фашист” се използва в някакъв обиден смисъл от хора, които и представа си нямат за същността му. Но защо да критикуваме разярения италиански литератор, когато една „преподавателка  по политология” у нас наскоро разгорещено ме убеждаваше, че Берлускони е лидер на крайната десница в Италия. Тъкмо на място е старият съветски виц: „Чукча писатель, не читатель”.

Повлияни от разправията френските медии подхващат и те темата за монопола. По телевизията привикват за интервю френския аналог на Берлускони. Г-н Лагардел е шеф на икономическа групировка, в която влизат Ашет - голямото издателство за учебна литература, куп списания, Ел включително, вестници, голям брой телевизионни канали, оръжейни заводи и дявол знае какво. Може и да не му се е искало на човека, ама като е видял как омаскариха италианската делегация, представи се. Хрисим един, усмихнат, като че ли отглежда пъпеши, а не минохвъргачки. „Как съчетавате - питат го - оръжейния с издателския безнес?” Отговори им като Кобурготски. Те пак го питат. Той - като Симеон II. Този - казвам си - на американците „Трабант”  може да продаде и смених канала. В крайна сметка данданията предизвика голям интерес към италианския павилион, а и въпросният Табучи си направи нужната реклама.

Сега Франция е в предизборен период и политическата тема присъства навсякъде. Десетки книги за Жак Ширак и Лионел Жюспен. Интересът към Жюспен е далеч по-голям - има проблемна биография. По телевизията обсъждат личността му с участието на шест! автора на книги за него. Бурно минало - троцкистки активист. Спомням си Б. Шоу: „Ако на двадесет години не си комунист - нямаш сърце…” Второ петно - баща му бил горещ привърженик на Виши. Мисля си: „Митеран, най големият европейски политик след Дьо Гол, е бил активист на Виши. Сега и бащата на Жюспен - привърженик на режима. И това е в левицата. Ами, как ли е в десницата?” Едва ли по това време са чели Грамши. Дьо Гол е голямата слабост на Маршала. Без неговото силно рамо никога не би влязъл в политиката. Нека сме по-малко категорични!

Политическата тема не е само около президентските избори. Политическата позиция винаги скрито наднича зад историческия анализ, но могат да се видят и издателства с ясно изразен профил. Както си вървя, се блъскам в една маса: „Господине четете ли Фигаро?” А-а, Фигаро, вестникът на десницата. Обясняват ми, че за България абонаментът е на намалена цена - 500 евро”. Хм. Кой ли ще даде една четвърт от годишните си приходи за вестник? А иначе си струва! По надолу се спирам на щанда на Мемоар, революционно издателство. Гърми музика - Бела чао, песента на италианските партизани. Всичко за Че, империализма и пр. Човекът на щанда е досущ като Че Гевара, с дълга черна коса и екзалтиран поглед. Не ме спечели за клиент, но му пожелавам успех. Какво пък, кой ли обича империализма. Същия ден забелязвам  и „Черната книга на капитализма” при друго ляво издателство - Льо тан дьо цериз. Добре познават България от Стария режим. Говорим си за Л. Левчев и Б. Димитрова. Сред основателите на издателството е и Жоржи Амаду - големият бразилски писател, нобелов лауреат и комунист. Книгата е отговор на издадената и у нас „Черна книга на комунизма”, т.е. пресмята колко хора са загинали при капитализма и ги изкарва повече от тези загинали при комунизма, което на наша почва направи и Васил Проданов. Не бих казал, че е голяма пропаганда, ама… Предлагат да я издам на български. Не искат никакви пари, знаят „какво направи капитализмът с България”. Интересни хора. Светът има нужда от техния идеализъм. Иначе ще ни остане само вярата в супермаркета, както каза Р. Дебре. Дано само нещо по реално намерят за цел.

Големите автори от левицата обаче предпочитат реномираните издателства и широката публика. Навремето Роже Гароди излизаше в Робер Лафонт, но сега го дискриминират - издал е някаква книга за Израел.  Вниманието ми грабва една „История на Коминтерна” от Пиер Бруе при Фаяр. Великолепно издание, богат справочен материал. Има и за много българи. В „тази работа” сме взели участие, няма спор. Разпитвам за автора. Известен професор по съвременна история в Гренобъл. Главен редактор на събраните съчинения на Троцки. Троцкистите явно са комунистическата интелигенция. Звучи ми интересно. България е толкова свързана с комунизма, че да не го познаваш, все едно да не знаеш собствената си история.

Бягам от комунизма, като договарям една „История на древния Египет” от Никола Гримал - директор на Френският институт за изследване на Египет в Кайро. С тези две заглавия давам рамо на моята поредица Време. Сега да помисля и за поредицата Университети, насочена към студентите. В нея туко що излезе „Политическа икономия” на Реймон Бар. Бившият френски министър председател и баща на еврото е тежкото име на европейската икономическа мисъл. „Политическа(та) икономия” е най популярният европейски учебник (въведение) по обща теория на икономиката. Но как ли ще го приеме българската публика. Нашите примитивни антикомунисти определиха понятието „политическа икономия” като комунистическо. Кой да пита, че Маркс е писал Към критика на политическата икономия. Чия дебела глава със син байрак е прочела нещо от антикомуниста Александър Цанков, професор по политическа икономия в Софийския университет. Моля се само проф. Бар, човек на френската десница, да не чуе, че в България някой го мисли за комунист.

Замениха старото, смислено европейско понятие „политическа икономия” с американската безсмислица „икономикс”. От това на икономиката ни определено не и провървя. Чудя се дали ще почнем да смятаме по добре ако наречем аритметиката - аритметикс?

Прави впечатление, че крайната левица открито демонстрира присъствието си, докато Екстрем дроат се е скрила. Няма щанд на Аксион франсез, някога определял интелектуалния облик на Франция, даже по будките в града не са и чували за такъв вестник. Все едно ги питам за Жената днес. Паес издават Ален дьо Беноа, но не са го включили в каталога си. Крият се. Други едни виждам ги, че са завили „на дясно”, но отричат. Не! - категоричен е издателят. Брат му бил в социалистическата партия. После си признават. Разбират, че съм чел Морас. О, наш човек! - радват се. Виждам, радикалната десница е маргинализирана. Няма личности като Морис Барес или Шарл Морас. Не знам дали точно това е най-доброто.

Но, щях да забравя. Най колоритният щанд е на братя сърби. Целият в лозунги, изписани с флумастери върху парчета кадастрон. Основно срещу НАТО. Убийци! и др., както си го заслужават. Издават списание „Балкани”, в което е посочено, че се дава информация за Източна Европа, Балканите и най вече за Югославия. Ама то вече няма Югославия, забелязвам плахо. - Ти какво радваш ли се? - засече ме Йована. - Е, не, само уточнявам. - Ама пуснахте американците да ни бомбардират. - не спира да ме тормози тя. - Което си е право…  - То вашите демократи! - подхваща примирително сестрицата. - То пък и вашите! - отговарям с разбиране. Вече говорим на българо-сръбски и с мъка схващам, че „я” на „ко” (яйцето на кокошката), ама когато е развалено и това бил… Кой? Джинджич ли? Така и не научих, защото като фурия върхлетя една американка около 50-те и на развален френски изрази бурното си възхищение от списанието, щанда, плакатите и братята сърби. Мен ме изгледа кръвнишки, защото си мълча и като се почна едно викане, едно скандиране. То НАТО, то американският империализъм, Международният валутен фонд. На нищо ги направи, казвам ви. Тази беше бетер революционера, който приличаше на Че! Поне половин квартал е помляла във Венеция миналата година, нищо че може да е майка на младежта, която чупеше. Бягай, да бягаме, казвам си, докато не си го отнесъл заради цивилизационния ни избор.

Париж - София, 21-30 март 2002 г.