ПАВЕЛ МАТЕВ: „АКО ЗАБРАВИМ МИНАЛОТО, НЯМА ДА ИМАМЕ БЪДЕЩЕ…”

 Разговора с Павел Матев води Татяна Любенова

- 24 май е. Денят на славянската писменост и култура. И българският ни народ има не малък дял за това. Но напоследък сме свидетели на едно истинско обезбългаряване. Как мислите, дали върху българското, в частност, и върху славянството като цяло, има посегателство? И дали ще оцелеем сега, когато това посегателство е духовно, а не просто физическо?

- Да. Благодаря Ви за поканата да разговаряме. Аз с удоволствие идвам в Плевен. Това е град светиня, светиня на българската свобода, светиня на една дружба с Русия, един културен и духовен център, който, надявам се, привлича не само мен, но и много други хора. Все ми се струва, че над Плевен и около Плевен бдят сенките на ония жертви, които са дадени тук за Освобождението на България. Плевенската битка беше решителна за нейното Освобождение и то стана факт. А това Освобождение ни задължава да бъдем българи, да бъдем благодарни, да пазим ония братски връзки, които съществуват между нас и нашите освободители от турско робство. Какво да Ви кажа, ние живеем в такова тревожно, оскъдно, идиотско време, в което се посяга на българската националност, на българския образ и това не може да ни прави безразлични, не може да ни остави равнодушни. Там, където има духовен процес, там няма равнодушие. И би трябвало славянството да запази своята самостойност, би следвало славянството да съхрани в себе си ония добродетели, които то е изработило. Сега славяните са разделени. От всякакви пречки, да не ги изреждаме. Но аз мисля, че ще дойде ден, когато тези пречки ще бъдат превъзмогнати и славянството отново ще застане като един дял на човечеството, който дава своята дан за духовния просперитет на цялата планета.

- Как да стане това? Някога Кирил и Методий са успели с писмената си да спасят славянството. А сега, точно при нас, откъдето са тръгнали братята, започва обезбългаряването, затриването на славянския корен. Българинът като че ли прекалено много мълчи. Като че ли прекалено много сме търпеливи, почти до патология търпеливи?

- Някога Кирил и Методий свършиха едно велико и едно свято дело. И трябва да подчертаем, че това свято дело предшества литературния език във Великобритания, литературния език във Франция, литературния език в Германия. Братята преведоха богослужебните книги за славянството и ги направиха едно световно достояние. И направиха славянския език четвъртия език, на който трябва да се проповядва световното учение. Смятам, че ние, българите, сме длъжници. Смятам, че ние, българите, поставихме едно начало на честване на техния празник и този празник, въпреки всички превратности, оживя. И, слава богу, че оживя. Аз мисля, че каквото и да правят днешните янлъш демократи, те няма да успеят да изтрият от паметта на народа ни онова, което той създаде чрез своите синове, онова, което той даде на човечеството. Да дадеш началото на една славянска култура, значи да извършиш един духовен подвиг.

- Вас тревожи ли Ви това, което се говори сега, че има външни сили, които искат да превърнат държавата ни в територия, върху която ще живеят етноси, а не една цялостна нация? Много хора изразяват тревогата си, че има посегателство върху държавността и нацията.

- Тревожи ме, разбира се. Тревожи ме, и то истински. Истината е, че сега нашите управници правят всичко възможно, за да ни отделят от славянско-християнския свят, за да ни подчинят на едно влияние, което е влияние на едно потребителско общество. Общество, което не познава великите духовни ценности, което познава само някои елементи на цивилизацията, но не на културата. Защото цивилизацията и културата са понятия, които не са идентични. Културата е високо понятие. Цивилизацията е въпрос на дребното възпитание: как да се държиш в обществото, с какви прибори да се храниш и т.н. А словото е онова, което държи съвестта ни будна, социалното ни чувство будно, сетивата ни далече по-изострени.

- Вие съжалявате ли за нещо, което се промени след онази дата – Десети ноември 1989-та? Има ли нещо, за което не можете да простите на някого? Например, вината, която беше хвърлена върху много българи, че са живели в едно общество не така приятно за днешните демократи, с което се опитаха да обезсмислят живота им?

- Вижте какво, онова общество, за което става дума, си имаше своите грешки, своите опущения (опущение дори е слаба дума!), своите грехове. Но там, по отношение на културата, си имаше други предимства и то, много и много солидни. Това беше държава, която поддържаше духа на народа, която поддържаше неговите културни институции. Сега те са разрушени. Какво става с творческите съюзи, какво става с българските библиотеки, какво става с българските читалища, които биват натикани в батака, какво става с българските симфонични оркестри? И т.н. Да не говорим за художествената самодейност, която пък се простираше върху цялата карта на България. Да не говорим. Това бяха придобивки, които не можем да отречем. Освен, ако искаме да гледаме с черни очила на миналото. Но като гледаме с черни очила към миналото, и ако забравим миналото, то ние тогава няма да имаме и бъдеще…

- Аз тъкмо това исках да Ви попитам – какво да запазим от онова време и какво да забравим? Но… нека сега да обърнем очи повече към поезията, която за Вас е един много особен знак. Какво предпочитате Вие – дълго носения стих, или този, който се е родил внезапно, но е много по-ефектен, красив?

- Дълго носеният стих.

- Вашите стихове са такива, така ли?

- Надявам се, че са такива. Аз дълго нося своите стихове, дълги размисли ги предшестват. Аз не съм поет-импровизатор, аз не мога да импровизирам. Но… аз обичам да поправям, например, вече написаното. Следователно, убеден съм при това, че поправките никога не развалят стиха, не го оскверняват, не го омаломощават. Държа на това. Стига да съдържа мисъл, стига да носи чувство, той иначе няма да е стих, стига да носи братска обич, стига да носи взаимност и прочие.

- Аз виждам, че повече от нещата, които сте написали, са в класически стих. Класическата строфа, като че ли това е Вашето предпочитание?

- Да, това е моето предпочитание.

- Някои мислят, че класическата строфа ограничава възможностите на поета, други смятат, че тя е, едва ли не, старомодна и че нещата, казани по този начин, звучат старомодно. Вие какво ще кажете?

- Какво е старомодно? Старомоден ли е Христо Ботев? Старомоден ли е Александър Пушкин? Старомоден ли е Димчо Дебелянов? Старомоден ли е Лермонтов? Вижте колко, аз Ви изредих само четири имена, а колко различни индивидуалности, колко различни настроения, колко различни творчески почерци. Аз мисля, че класиката не случайно се нарича класика, защото е създадена, за да подрежда думите. Някога Лев Толстой беше казал, че поезията е онова, което не може да се изкаже с прозата. Е, аз по-добре от Толстой не мога да го кажа.

- Много млади пишещи хора днес се опитват да подражават на модернистични тенденции, на нещо чуждо, което не прилича на българската традиция. Те искат като че ли да избягат от нея, или искат нещо да заличат. Какво ще кажете за тези хора? Пишещи. Липсва им талант или какво?

- О, това не са първи опити. Знаете ли, в историята на българската литература съществуват толкова опити да се пренесе нещо чуждо, да се пренесе нещо модерно в кавички, за което става дума. И това “модерно” след това си остава зад кулисите на историята. Аз разбирам желанието на младите да бъдат по-особени. Младостта е агресивна обикновено. Но агресивността не е качество на изкуството. Агресивността е желание да епатираш, да впечатлиш и т.н. Обаче впечатляващото не винаги е най-съдържателното и най-емоционалното. Аз мисля, че поезията си е една душевна тревога, която трябва да се изповядва. Изповед – ето моето кредо.

- Някога Александър Муратов ни казваше, че човек трябва да чете много поезия на великите, на големите поети. Кажете ни нещо за учителите. Вашите учители кои бяха, как избягвахте тяхното влияние върху собствената си поезия?

- Вижте какво, аз и сега чета много класическа поезия. Аз съм така устроен, че пиша на взривове. Минават месеци, в които не съм написал нито стих. Но ето сега, например, от юни, аз изчезвам от София за три-четири месеца, за да напиша своите нови стихотворения. И как излизам от това ежедневие! Излизам от него като чета Пушкин, Лермонтов, Ботев, Яворов, Дебелянов, Ахматова, Цветаева, да не изреждам повече, но това са поетите, които ме зареждат отначало с духа на поезията, а после ме отвеждат в нейните светове, ако, разбира се, аз мога да ги пресъздам. Аз обичам тоя миг на прицелването в света на поезията, в която можеш да махнеш с ръка на онова, което не е за гледане и да видиш онова, което се нарича перспектива.

- Вие тъжен поет ли сте? Някога ни казваха, че трябва да бъдем по-оптимистични. Аз лично съм получавала такива упреци.

- Аз съм тъжен поет. Като казвам, че съм тъжен поет, аз не казвам, че съм поет на безизходността. Не би било справедливо, не би било точно. Но аз мисля, че човешката тъга е едно от най-красивите човешки чувства. Вий си помислете, колко весели поети съществуват на света? Ботев весел поет ли е? Ами помислете си, той написа “Майце си”:

“Ти ли си, мале, тъй жално пела,
ти ли си мене три годин клела,
та скитник ходя злощастен ази
и срещам това, що душа мрази.”

Той ли е веселият поет, който казва:

“Тежко, тежко, вино дайте,
пиян дано аз забравя
туй що, глупци, вий не знайте,
позор ли е или слава.”

Весел поет ли е Димчо Дебелянов, който казва:

“Да се завърнеш в бащината къща,
където вечерта смирено гасне
и тихи пазви тиха нощ разгръща
да приласкае скръбни и нещастни.”

Или да вземем неговото стихотворение “Пловдив”:

“Как бяха скръбни мойте детски дни,
о, колко много сълзи спотаени.
Тук първи път се моят взор стъмни
и безпощадна буря сви над мене.
(забележете!),
едничък дом на мойта скръб бездомна.
Аз бродя за утехата нерад
като загубен в пустоща огромна.
И толкоз черни мисли ми тежат,
че аз не искам нищо да си спомня.”

Тук първи път чух възглас:
“Престани да дириш и да вярваш.
Забранен е на любовта плода
и в зли страни мечтите ти навек
ще бъдат пленни.”

И днес аз бродя в този скръбен град,

Вижте, тъжен поет, обаче, когато четете този поет, не ви ли наляга, не ви ли спохожда едно светло чувство, че човек може да изповядва, може да пише такива слова, които зачекват най-хубавите струни на душата? Така че, в този смисъл, аз съм тъжен поет.

- От какво се ражда самочувствието на поета? Виждаме днес как поети, (не знам дали да ги нарека поети!), всеки месец издават по една книга. От какво идва самочувствието – от многото написани стихове или от вътрешното усещане дали е станала книгата, дали е станало едно стихотворение? Има ли значение всъщност дали един поет е огласил своите стихове?

- Това много не го разбирам, трябва да си призная. Поетът пише тогава, когато трябва да се изповяда. Тези модерни поети злоупотребяват с българското слово, злоупотребяват с българския стих, забравят българската традиция, смятат, че я надмогват, а те са далеч под нея. Аз мисля, че истинската българска поезия е тази, завещана ни от нашите класици, която тревожи, вълнува, възторгва и ни дава вяра в бъдещето.

- Вие кога сте уверен, че е станало едно стихотворение?

- Ох, трябва да Ви призная, че аз съм много неуверен поет. Аз съм чувал думи за моята поезия, че била такава и такава, в смисъл положителен, обаче, аз съм постоянно съмняващ се поет. Аз съм поет, който пише трудно, който се съмнява винаги в себе си, който търси словото. Аз търся ония думи, които са обемни, които са дълбоко съдържателни, асоциативни, които могат произнесени, да внушат на читателя много и много представи. Такъв поет съм аз.

- А мислили ли сте понякога, че ето, това нещо, което искам да напиша или написах, някой вече го е написал и то много по-силно? От това ли тръгва мълчанието на поета? И кога свършва това мълчание? Имате ли Вие такива мълчания?

- Аз имам книга “Натрупани мълчания” и това заглавие стана почти нарицателно, дори някои янлъш депутати започнаха да ме цитират без да ме споменават, че и те имали натрупани мълчания. Натрупаните мълчания са духовно богатство. Натрупаните мълчания са изповеди, натрупаните мълчания са вътрешни тревоги. И те са, които се изповядват, те са, които правят онова, заразяващо в най-добрия смисъл на думата, заразяващо човешката душа – заразяващо я с благородни намерения, със светлината на един идеал, който е чист и свят като небето.

2000